Джейк вече знаеше това. Не знаеше обаче дали патриотизмът на Марджи стига далече от това, да говори на един тайнствен език и да мрази.

— Дали е била сериозна относно освобождението на Литва? — попита той.

— От това, което знаем, добрият стар татко е свършил идеална работа, като е заразил дъщеря си със солидна доза празнословие, типично, за бащината й страна. Тя е ходила на обичайните тайни срещи, които са били прилежно издавани на руснаците от техните литовски информатори.

— Едно са срещи, друго са конспирации. Тя в какво е участвала?

— Скъпи, в Литва няма ефективна конспирация, откакто господ е обул гащи. Там просто се надпреварват да крещят как горките им велики предшественици са били мамени и да преразказват вехти истории за грабежи и издевателства.

— Би било по-добре да се надпреварват да крещят за собствена парична система, независима от руската рубла — промърмори Джейк.

— Страдат от липса на желание.

— А какво ще кажеш за…

— Да се върнем на изчезналия кехлибар — прекъсна го Елън. — Чувал ли си слухове за Кехлибарената стая!

— Разбира се.

Джейк отново долови промяната в нея, сякаш тя се съсредоточаваше.

— Кажи ми какво си чувал — каза Елън.

— Ти може да разполагаш с целия ден, но аз — не.

— Щом аз имам време, имаш и ти.

За момент нетърпението му почти надделя. После си напомни, че животът му би бил далеч по-лесен, ако Елън и тези като нея не се впиваха в него като бълхи.

— Някои хора твърдят, че Стаята никога не е напускала Санкт Петербург, следователно ние сме я погубили, когато в края на войната бомбардирахме мястото и го превърнахме в тлеещи руини. Повечето обаче вярват, че нацистите са разрушили Кехлибарената стая през четиридесет и първа, направили са я на парчета, пакетирали са я и са я превозили до Калининград.

— И?

— Тогава започва най-интересното. Самите сандъци, в които е била пакетирана Стаята, са изчезнали някъде през четиридесет и пета. Оттогава никой не ги е виждал. Противниците на тази теория твърдят, че всичко е разрушено по време на бомбардировките.

Елън направи гримаса.

— Какво мислят останалите?

— Чувала ли си за Ерих Кох, бивш нацист от тогавашната Източна Прусия?

— Трябва ли да съм чувала?

— Той твърди, че Кехлибарената стая все още е погребана под Кьонигсберг, прекръстен от руснаците на Калининград. Той би трябвало да знае. Участвал е лично в заравянето й.

— Защо не я е изровил?

— Прекарал е целия си живот в затвора след падането на фашистите. Много хора са се домогвали до него и са му обещавали свобода, но дори на смъртния си одър той не е казал къде е скрита плячката.

— Следващата теория? — подкани Елън студено.

— Тя е на доктор Алфред Руди, който твърди, че е заключил кехлибара в някакво подземие. Погребал стаята в същия град, както твърди и Кох, но по различен начин. Разбира се, това, както твърди и Кох, е било, преди съюзниците да превърнат мястото в куп руини, а руснаците да построят върху останките му нов град.

Изражението на Елън не се промени.

Джейк продължаваше да говори. Тонът му подсказваше, че за него всичко това са празни приказки и че той вече е човек, който не вярва на глупости.

— Един от хората, които в момента търсят Кехлибарената стая, смята, че тя се намира под някаква пивоварна в Калининград — каза Джейк.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че да копаеш под тази стара сграда е равносилно на самоубийство. Действащи боеприпаси, останали от петдесет години войни и революции, наводнени подземни стаи, падащи стени и други подобни неща — опасно е.

Елън издаде някакъв звук, за да покаже, че го слуша.

— Има и американска теория — продължи Джейк. — Някакъв заможен, анонимен американски колекционер е платил цяло състояние и е скрил Стаята в модерния си замък. Друга разновидност на тази теория твърди, че Стаята е попаднала в Южна Америка — В Уругвай или Аржентина — с оттеглянето на нацистите при рухването на Третия райх. Споменах ли ти за Щази?

— Не.

— Не трябва да ги пропускаме. Бившата Източногерманска държавна сигурност, известна на хората като Щази, е изгубила много средства и години в търсене на Кехлибарената стая. Без успех, разбира се.

— Защо казваш разбира се? Мислиш, че стаята няма да бъде открита?

— Смятам, че е потънала в дим, когато съюзниците са изравнили Кьонигсберг със земята. Кехлибарът гори като смолата, от която някога са правели факли — силна миризма, кълба от дим и страховити пламъци.

— Но Борис Елцин каза на немците, че Кехлибарената стая е скрита някъде в бившата Източна Германия — възрази Елън.

— Елцин каза също, че на мястото на саморазрушаващата се, корумпирана комунистическа система ще наложи свободна пазарна икономика, и то в срок от една година. Сигурен съм, че при това положение няма да има нищо против да извади кехлибарен заек от шапката си, за да зарадва и успокои своя роптаещ народ.

Ноктите й отново потропаха по дамската чанта. Нов повей на вятъра разлюля елите. Върволица от облаци надвисна над дръвчетата. Морските вълни безшумно се разбиваха в носа на скалата.

Джейк отново погледна часовника си. Бяха изтекли само няколко минути, а му изглеждаха цяла вечност. Определени хора го караха да се чувства така. Елън бе една от тях. Невинаги му беше влияла така, но човек все пак израства, ако има достатъчно време за това.

— Значи не търсиш Кехлибарената стая — продума Елън, гледайки го внимателно.

— Както сама каза, вече не вярвам на сладки приказки.

— Ще ми се обадиш, ако чуеш нещо интересно, нали?

— Нямам телефонния ти номер.

— Но ние имаме твоя. Ще се навъртам наоколо.

Джейк дори не се опита да изглежда щастлив от тази перспектива.

— На ми досаждай.

— Въобще не смятам да ти досаждам.

— Господи — процеди той презрително, — наистина ли вярвате, че Кайл притежава парче от Кехлибарената стая?

Тя се поколеба, после додаде:

— Ще трябва да действаме така, сякаш вярваме.

— Защо?

— Алтернативата е да ни разпердушинят. Разполагаш със седемдесет и два часа, преди да те издам на Онор Донован. Визитната ми картичка е до телефона ти. Ако откриеш нещо, обади ни се. Помогни на нас и ние ще помогнем на теб. И умната, Джейк.

— Сбогом — промърмори той и я заобиколи.

— Наистина мисля това, което казвам.

— Аз също.

Преди Джейк да затвори вратата след себе си, Елън запали колата. А когато той вдигна телефонната слушалка, тя вече се бе изгубила надолу по пътя, по който вятърът вдигаше облаци от прах. Не беше необходимо да проверява номера, който набираше. Щом отсреща се чу сигнал, той отвори бордовия дневник на Кайл и започна да го сканира.

— Имърджинг ресурсис, мога ли да ви помогна с нещо? — запита приятен глас.

— Надявам се, Фред. Там ли е моето второ аз?

— Здрасти, Джейк. Тя говори с Калининград.

— Кое време е, за да говори сега?

— Изглежда, нейният познат е дегустирал водка доста след обичайното работно време там и едва сега отговори на обаждането й. А, почакай. Линията й вече е свободна. Ще те свържа.

Джейк присви очи, съсредоточи се и продължи да обръща страниците на дневника. След миг Шарлот Фицрой, вицепрезидент на Имърджинг ресурсис и много добра негова приятелка, беше на линия.

— Здрасти, Прес. Някакъв напредък? — попита Шарлот.

— Работя по въпроса. Да са те притеснявали от правителството?

— Атакуваха ме. Опитах се да им помогна…

Джейк се засмя и продължи да сканира дневника.

— … но те не пожелаха да конкретизират какво точно искат — продължи тя, — така че не успях да им бъда особено полезна.

— Те искат Кехлибарената стая.

— Както и всеки, който е чувал за нея.

— Да. Като изключим това, как вървят нещата?

— Бизнесът като цяло или конкретно Кайл Донован?

— Да.

— Без теб всичко върви наопаки, но все пак ще ти изпратя няколко договора за подпис. Що се отнася до Кайл, нищо ново. Няма трупове с липсващи пръсти. Няма удари на мафията, свързани с търговията на балтийски кехлибар.

— Попаднала си на нещо.

— Паднала съм на нежния си малък задник.

— Хайде, Шар! Спомни си кой плаща сметките.

— Предпочитам да изчакам, докато се натъкна на нещо солидно.

— А аз — не.

— Е, добре. Един от нашите хора в Калининград предложи да потърсим на другия край на бившия Съветски съюз.

— Къде?

— Камчатка.

Джейк спря да обръща страниците на дневника. Полуостров Камчатка се намираше на един хвърлей от Аляска.

— Защо?

— Кайл няколко пъти се е обаждал на някакъв телефонен номер там. Рибарско курортно селище и е толкова наблизо, че не можеш да си представиш. Управлява се от руснаците. Собственик е Влад Киров.

— Продължавай!

— Няма кой знае какво за разказване. Те познават Кайл. Ловили са риба заедно с него и останалите от семейство Донован. Това е всичко.

Джейк отново се зае да обръща страници.

— Имаме ли наш човек в Камчатка?

— Ед Бърлс, но той не говори руски.

— Изпрати му снимка на Кайл. Може да работи с преводач.

— Той е геолог, а не частен детектив.

— Ако не докажем, че Имърджинг ресурсис няма нищо общо с изчезналия кехлибар, Ед ще остане без работа.

— Добре казано. Ще използвам думите ти, когато се опита да протестира.

— Зак започна ли да разпитва по болниците, клиниките за спешна медицинска помощ и други такива?

— Къде?

— От Сийтак до Анакортес.

— Кайл В Щатите ли е? — попита Шарлот изумена.

— Поне паспортът му е тук според Елън Лазарус.

— Елън! Каква е нейната роля във всичко това?

— Търси Кехлибарената стая.

— О! Боже! Господи!

— Да. Животът е пълен с изненади.

— Казах ли ти, че не е била разрушена? Дължиш ми хиляда долара.

— Казах, че я търси, а не, че я е открила.