Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

Джейк подкара разнебитения си пикап по калните пътеки, които водеха до хижата му. Заобиколена от тъмни, изкривени от вятъра ели, малката къщичка се намираше на скала, издадена над Пъгет Саунд. Това беше мястото, където той се скриваше от напрежението на главния си офис в Сиатъл и можеше спокойно да се залови за работа, кътче, далече от дома му, чийто адрес и телефонен номер никой не знаеше.

Затова Джейк изруга, когато видя удобния Форд, паркиран на алеята отпред. А когато от него слезе и му помаха жена, облечена в спретнат червен блейзер и черна пола, той разбра, че денят му е провален.

Елън Лазарус бе негова стара любов от времето, когато той се опитваше да спасява света. Сега вече целите му не бяха толкова грандиозни: искаше просто да не бъде кръгла нула, когато животът му навлезе в своя залез.

Изгаси двигателя на пикапа, слезе от него и се облегна на вратата в очакване на бедата, която бе надвиснала над главата му.

— Какво е това? Нито усмивка, нито поздрав за добре дошла? — сгълча го Елън и се отправи към него.

Джейк я гледаше със смесица от цинизъм и одобрение. Не беше необходимо да упражнява походката си и плавното полюшване на ханша, защото по рождение владееше това движение. Имаше големи сини очи, черна коса, интелигентност и прагматизъм, в сравнение, с които Макиавели приличаше на певец в църковен хор. Ето защо не беше изненадващо, че когато тя реши да си играе на шпионин, се превърна в изключително надарен аналитик.

— Няма да те питам как ме откри — посрещна я Джейк. — Приятелчетата, с които имаш вземане-даване, биха могли да открият всеки. Защо ме откри?

— Майчице, изглежда, сме в лошо настроение! А е такъв хубав ден — тя вдигна изящната си ръка към окъпаната от слънце гора. — Бях чувала, че винаги вали в Тихоокеанския Северозапад.

Той изръмжа.

— Това означава ли, че не желаеш да говорим за доброто старо време? — попита Елън.

Джейк повдигна язвително белязаната си вежда.

— Доброто старо време? Това ще отнеме около три секунди. Довиждане, Елън. Не ме търси, аз ще ти се обадя. Трите ти секунди изтекоха.

Нейната жизнерадостна усмивка се стопи и разкри неуморната й, всепоглъщаща същност, която никога не се задоволяваше с едно-единствено нещо, пък било то и мъж.

— Е, хайде, Джейк — изрече меко тя. — Беше хубаво и ти го знаеш.

— Откога си губиш времето да се ровиш в пепелта?

— Решил си да се държиш грубо, така ли?

— Първото нещо, което научава всяко момче, е, че трябва да бъде груб, за да е хубаво.

Тя направи нетърпеливо движение.

— Прави каквото искаш.

— Така й смятам да направя. Довиждане. Можеш и да не предаваш поздрави на Чичо Сам.

Джейк се опита да заобиколи Елън и да влезе в хижата. Тя обаче отстъпи назад, застана пред него и го погледна със сините си, ангелски чисти очи.

— Ще бъдеш ли по-разговорлив, ако изпратим някой друг? — попита.

— Не.

— Дори не знаеш какво искаме.

— Предпочитам да е така.

Подухна вятър и повдигна черната копринена яка на блузата си. Тя я приглади разсеяно и прехвърли наум възможностите, които й оставаха. Не й отне много време. Умееше да мисли бързо.

— Казах им, че старата любовна история няма да свърши работа — погледна го топло тя. — Не си правил опит да се свържеш с мен от години. Всъщност никога не си се опитвал. Когато кажеш сбогом, е завинаги.

Джейк чакаше. Знаеше, че няма да се отърве лесно от Елън. Това, което го притесняваше, бе, че може би изобщо няма да се отърве. Хората от разузнаването, без значение за кого работеха, не безпокояха честните граждани, освен ако не бяха затънали до шия в неприятности.

— Бих искала да призова патриотизма ти — рече тихо Елън.

Той се усмихна.

— Майчице — промърмори тя. — Преобразените идеалисти са най-лошото нещо. След като си отворят очите, повече не искат да участват в играта.

— Вече сме водили този разговор:

Тя потропа с маникюр по дамската си чанта и погледна към гората зад пикапа на Джейк. Над нея прелетя белоглав орел и изви голата си глава като за молитва. Сянката на птицата премина през лицето й, но Елън не й обърна внимание.

— Добре — кимна тя решително. — Ти искаш да откриеш Кайл Донован. Ние също. Можем да си сътрудничим.

Невъзмутимото изражение на Джейк не се промени. Очакваше нещо такова, откакто видя Елън да слиза от колата си.

— Защо? — попита.

— Какво защо?

— Защо преследвате Кайл?

— Знаеш защо. Той открадна кехлибар за един милион долара.

Джейк знаеше, че кехлибарът струва само половината от тази цифра. Но ако семейство Донован се стремяха към застраховката, никой нямаше да го изслуша. Те имаха пари и високопоставени приятели.

— Значи Кайл е откраднал някакъв кехлибар — проточи Джейк. — И какво от това? Хората крадат десет пъти по толкова, но Чичо Сам пет пари не дава, освен ако не си плащат данъците.

— Кайл открадна тези пари от друга държава.

— Майтапиш се, нали?

— Грешиш.

— Я по-сериозно! Говориш с мен, а не с някой новоизлюпен политик, който се надява да надзърне под полата ти. Ще трябва да измислиш по-добра причина да преследвате Кайл. Много по-добра.

Елън прецени оставащите й възможности, всъщност възможност. Истината. Въпросът беше каква част от нея да премълчи. Но не прекалено много. Джейк беше безцеремонно копеле.

— Кайл беше замесен със сепаратисти от Литва — поде тя. — Опасяваме се, че е откраднал кехлибара, за да финансира тяхна терористична акция.

Джейк се надяваше, че греши, но се съмняваше. Дори да бе така, това все още не обясняваше интереса на Чичо Сам.

— Това не е всичко — изрече той. — Ако става въпрос за геополитика, Литва е твърде дребна риба. Тогава каква е вредата за Чичо Сам?

Тя не искаше да му отговори, но знаеше, че ще се наложи.

— Казах им, че ще стигнеш до дъното на нещата.

Джейк чакаше.

— Шофьорът на Кайл е прибавил нещо към пратката, преди да го убият — поясни Елън.

— Какво е това нещо?

— Няма да ти отговоря.

— Не знаеш или не искаш да ми кажеш?

— Няма значение. Няма да ти отговоря.

Джейк опита по друг начин.

— Не ти вярвам. Кайл не беше толкова глупав да се забърка с ядрени оръжия.

— Ако ставаше въпрос за ядрени оръжия, нямаше да молим за нечия помощ. Щяхме да я изискаме.

Той не взе да й противоречи.

— Значи е нещо повече от необработен кехлибар и по-малко от ядрени оръжия, но все пак е достатъчно да накара Чичо Сам да се размърда. Ще трябва да е нещо много ценно. Не смятам, че Кайл е толкова глупав.

— Идеализъм, сладки приказки и някоя фуста — изрече Елън отчетливо. — Тези неща винаги ги подлудяват.

— Да не би да говориш за Марджи? — стресна се Джейк.

Елън кимна.

— Тя е най-голямата дъщеря на закоравял престъпник от Втората световна война. Той се е бил срещу немците. Бил се е срещу руснаците. Бил се е срещу Съветския съюз. Бил се е срещу собствените си сънародници, когато искаха мир.

Джейк преглътна думите на възмущение. Много добре знаеше как жена може да вземе ума на един мъж.

— Предупредих Кайл, че Марджи ще му създава проблеми, но не, той беше влюбен. Искаше да бъде нейният смел рицар в блестящи доспехи.

— Не знам дали е рицар, но е нагъл кучи син. Убил е шофьора, качил се е в камиона с кехлибара и е изчезнал в нощта.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Кажи ми какво знаеш и няма да те отегчавам с повторения — сопна се Елън.

— Къде изгубихте Кайл?

— Никога не сме го имали, за да го изгубим. Той не беше наш.

Джейк се чудеше дали да й повярва, но реши, че всъщност няма значение.

— Успях да го проследя на излизане от Калининград и през Литва. Загубих го, когато прекоси границата на Русия.

— И ние го загубихме там — кимна тя.

— А ако кажа, че съм го проследил до Талин…? — вметна язвително Джейк.

— Моментално ще позвъня по телефона. Ще претърсим от единия край до другия. Направил ли си го?

— Дали съм го проследил до Естония? Не. Той тръгна на изток, не на север. Загубих го на около триста километра от руската граница. Преди да успея да го открия отново, се натъкнах на бюрократични спънки и на някакви не бюрократични типове с гадни пищови. Официално ме помолиха да напусна страната и никога да не се връщам.

— А неофициално?

— Неофициално ми предложиха постоянно местожителство в стая три на шест фута в Майчица Русия.

Тя поклати глава.

— Къде отиде византийската изисканост?

— Където и самата Византия. Изчезна.

— И така, ти пристигна тук преди десетина дни да си ближеш раните. И може би да поразгледаш около вилата на Кайл? — опита се да се усмихне Елън.

Джейк сви рамене, без да каже нищо. Тя и бездруго бе достатъчно близо до истината.

— Тогава видя една от обявите за инструктор по риболов, разлепени из целия град, подписани с името Онор Донован — продължи Елън.

Той я гледаше и чакаше.

— Сложи си небрежната усмивка на Джейк Малори и бе нает — завърши тя.

— Почти си права. Бях нает и това е повече, отколкото е направил вашият човек.

— Откъде разбра за нашия неуспех? — попадна тя в капана му.

— Много умно. Да използвате някой вътрешен, примерно нейния инструктор, е очевиден напредък.

— Казал ли си на Онор, че търсиш брат й?

— Не е ставало въпрос.

— Точно така си и мислехме — изрече Елън с огромно задоволство. — Донован са мамили всички отвъд океана, включително и теб. А сега ти ще проникнеш сред тях, като използваш по-малката сестра в Америка.