— Иди в каютата и се опитай да поспиш — каза Джейк. — Ще бъде дълга нощ.

— Да спя? В това?

Онор се подпря, когато носът на Тумороу отново връхлетя една вълна и се спусна по склона й.

— Не е чак толкова лошо — сви рамене Джейк. — Трябва да видиш буря при Алеутските острови, където вятърът издига вълни, високи между четиридесет и осемдесет фута. Разбира се, там и лодките са по-големи.

— Осемдесет фута!

— И повече.

— Защо му е на човек да излиза в такова време?

— Заради пари — той погледна отблизо екрана на радара. Отметката, която му се стори, че е видял, не се показа отново. — Хайде, върви да спиш.

— Предпочитам да гледам вълните и да се притеснявам, отколкото да не ги виждам и да се притеснявам още повече.

Освен това щеше да се чувства по-добре, отколкото да си мисли за Кайл и неговата привлекателна, отчаяна годеница, жената, която несъзнателно петнеше името му с всяка дума, която произнасяше.

Аз му вярвах. Предадох семейството си, приятелите си, родината си. Всички. Заради него. Господ да ми прости, но аз все още го обичам. И все още се надявам, че ще ми се обади…

Онор се отпусна на командното табло и се загледа в тъмнината навън, опитвайки се да изхвърли от главата си мрачните мисли.


Онор се събуди в момента, в който Джейк понечи да напусне безшумно кабината. Прозрачният капак на финестрина, който се намираше досами лицето й, пропускаше единствено сребриста струя лунна светлина, която през последния час бе улеснила пътуването за Джейк и го бе направила още по-мъчително за Онор.

Тя наистина предпочиташе да не бе видяла колко бурно е станало морето, преди да пуснат котва откъм подветрената страна на един остров и да се заслонят от вятъра.

— Къде отиваш? — попита тя. — Дори не се е зазорило.

— Просто ще проверя лодката — връщай се да спиш.

— О, разбира се. Връщай се да спиш — намръщи се тя. Следващия път, когато отида на тенис мач, поне ще знам как се чувства топката.

— Не беше чак толкова лошо.

— Беше още по-лошо.

— Следващия път ще те напъхам в тоалетната.

— Следващия път ще ти позволя да го направиш.

Усмивката му проблесна на лунната светлина, докато той се наведе и я целуна в ъгълчето на устата.

— Ще ти припомня тези думи.

Тридесет секунди след като Джейк излезе, Онор почувства хлад. Спалният чувал, който използваха като одеяло, държеше топло, докато той беше в кабината и излъчваше топлина. Без него помещението напомняше хладилник. Макар да беше добре облечена с обувки, чорапи, дънки, пуловер и риза, тя не можеше да се стопли.

Онор мина покрай електронното табло. Напрежението в тялото й и усещането, че трябва да си напомня да диша, за да го прави, дотолкова се бяха сраснали с нея, че тя почти не ги забелязваше. В момента я вълнуваха различни мисли. Не можеше да привикне с тях, с всепоглъщащия страх и чувството, че каквото и да прави, не я довежда доникъде, че Кайл крещи нейното име и своята невинност във вятъра и тъмнината и че с всеки вик се изплъзва все по-далече и по-далече от нея…

Вратата се отбори и се затвори след Джейк. Онор се промъкна покрай него по тясната пътечка.

— Спомняш ли си как да си служиш с него? — попита той.

— Да. Много добре си спомням колко е студена седалката.

— Не съм забелязал.

— Опитай се да седиш на нея, когато ти се пикае.

Вратата хлопна и остави Джейк сам с бръмчащото радио. Той се усмихна; Онор наистина не беше от ранобудните хора.

Той настрои радиото на морската прогноза и се заслуша, докато слагаше вода за кафе. Все още слушаше, когато Онор влезе разтреперана в кабината. Джейк й подаде яркооранжево яке. Беше прекалено голямо за нея, но поне щеше да я стопли.

— Как е времето? — попита тя, докато обличаше якето.

— ССД, засега.

— Какво означава това?

— Същият скапан ден, докато отмине бурята.

— Божествено — отбеляза тя саркастично.

— Точно така, защото, докато има вятър, няма да се притесняваме, че ще ни настигнат преследвачите с коритата си.

Онор премигна.

Въпреки нетърпението и напрежението, които го разяждаха, Джейк се усмихна при вида на сънената й объркана физиономия.

— Искам да кажа, че се движат с любителски лодки, изработени от пластмаса — обясни й той.

Усилието, което й костваше да се усмихне, му подсказа колко е кисела Онор в действителност. Зад привидната си вежливост тя вибрираше като изопната струна.

Той — също. Вече бе споделил добрите новини за вятъра, но не и лошите. Гмуркането нямаше да бъде особено забавно за никого от тях.

Джейк настрои радиото на друга честота и се заслуша. Нищо. Прослуша и другите програми по няколко пъти. Отново нищо. Доколкото можеше да прецени, бяха успели да се измъкнат чисти.

Искаше му се да вярва, че е така.

Хапнаха сандвичи със сьомга и пиха кафе. Зората представляваше сивкаво сияние на източния хоризонт. Джейк включи вентилатора. След няколко минути запали двигателя. Докато той загряваше до необходимата температура, той отново се зае с морската карта. И там нямаше нищо ново.

— Сийл рок? — попита Онор.

Той изръмжа.

— Не звучиш особено ентусиазирано — изръмжа и тя.

— Защото не съм. Ще бъде студено, ветровито и бурно.

— Няма ли подветрена страна?

— Само ако си тюлен и има отлив. Тогава скалите излизат над водата.

— Тогава защо ще ходим? Кайл няма да е там.

— Имаш ли по-добра идея? — сопна се той предизвикателно.

Тя прехапа устни и поклати глава, тъй като нямаше достатъчно доверие в настроението си, за да му отговори. Не беше негова вината, че се чувства така.

Джейк въздъхна и изруга под носа си. Не му се искаше да отбелязва, че на Сийл рок щяха да търсят неща, които не се нуждаят от кислород — като кехлибар или мъртво тяло.

— Извинявай — въздъхна той и придърпа Онор към себе си. — В момента не съм по-щастлив от теб от цялата тази бъркотия.

— Той не е твой брат — промълви тя, заровила нос в блузата му.

— Но ти си негова сестра.

Докато тя се опитваше да проумее смисъла на думите му, той излезе на носа и вдигна котвата. Преди Онор да има време да се притесни от факта, че се носят по течението, Джейк се върна на мястото зад щурвала. Тя погледна тревожно на изток. Нуждаеше се да види зората, макар да не можеше да обясни защо. При достатъчно светлина сигурно щеше да забележи Кайл.

Слънцето все още не беше изгряло. Но и вятърът не бе спрял. Той ги застигна веднага щом напуснаха заслона на острова. Докато си пробиваха път през вълните към Сийл рок, стана достатъчно светло, за да се вижда всичко наоколо.

Нямаше нищо за гледане, освен пяна.

Въпреки че бе подозирала, че ще стане така, Онор усети през тялото й да преминава дълга, смразяваща тръпка на разочарование.

Кайл, къде си?

— Не може да е мъртъв — изрече тя дрезгаво. — Той е мой брат…

Джейк видя сълзата, която се плъзна по бузата й. Беше се опитал да я подготви за нерадостната идея. Но явно не се бе справил добре.

— Ти мислиш, че е мъртъв, нали? — извика тя. — Крадец, убиец и мъртъв.

— Това е едното възможно обяснение за изчезването му — съгласи се Джейк с равен глас.

— Не е мъртъв — кресна Онор пресипнало. — Какво друго има?

— Вода.

— Знаеш какво имам предвид.

— Може да се изненадаш — каза горчиво Джейк, — но не съм дошъл тук само за да хвърля в лицето ти най-вероятната причина за изчезването на Кайл. Това е последното място, което Кайл е отбелязал в морската си карта. Точка. Нямам задни помисли.

— Щом Кайл не може да е тук, защо беше нужно да идваме?

— Защото има някаква вероятност, само вероятност, един панел от Кехлибарената стая да се намира някъде на дъното около Сийл рок.

— И ако го откриеш, ще спасиш бизнеса си.

Джейк не каза нищо.

Известно време Онор остана с опряна назад глава и затворени очи, сякаш искаше да спре напиращите сълзи. Но не успя.

— Колко време ще ти отнеме да провериш за кехлибара?

Той се намръщи. В гласа й нямаше нищо — нямаше цвят, нямаше живот, беше като стая без светлина.

— Не много — отвърна той. — Наоколо има само няколко места, където може да се скрие проклетият панел.

Тя премигна мъчително и погледна навън към назъбените скали и пенестите води.

— Какво говориш? Тук може да се скрие цял кораб.

— Ако долу има нещо, трябва да е на безопасно разстояние от вълните, теченията и бурите. Тук морето е доста бурно, така че можем да търсим поне на петнадесет фута дълбочина.

Несъзнателно Онор се извърна и погледна Джейк. Изражението му беше напрегнато, очите му бяха като ковано сребро, докато се взираше в неприветливите скали.

— Кайл е бил ограничен от количеството въздух в кислородните бутилки — продължи Джейк, — дори да е разполагал с резервни. Обзалагам се, че се е гмуркал и за да провери евентуалните места за укритие. Съмнявам се, че е стигнал на повече от двадесет и пет фута дълбочина, защото става доста тъмно и дъхът ти се изпомпва от налягането, освен ако не е свикнал да се гмурка без кислородна маска.

— Доколкото знам, той винаги използваше бутилки.

— Точно това имах предвид. Според морската карта около Сийл рок има около пет места, които отговарят на изискванията за относително спокойни води и предполагаема дълбочина.

— Доста време си мислил над това, нали? Джейк пренебрегна обвинителната нотка в гласа й.

— Да. Откакто видях, че липсват водолазният му костюм и зодиакът.

— Защо не ми каза нищо?

— Вярваш в невинността му. Тогава няма кой знае какво да се говори, нали?

— Ти вярваш, че е виновен. Има ли какво повече да се говори?

— Ами аз? — попита Джейк. — Мислиш ли, че съм виновен за кражбата на кехлибара?

— Не.

Очите му се разшириха от изненада.

— Но Арчър мисли така.

Тя сви рамене.

— Значи Арчър греши.