Джейк не се съмняваше в това. Той промърмори нещо и изгаси осветлението. Кухнята потъна в тъмнина, както и всяка друга стая в къщата, освен спалнята.

Изчака нетърпеливо очите му да привикнат с безлунната нощ.

— Ами осветлението в спалнята? — попита Онор след известно време.

— Остави го.

— Защо?

— Ако съгледвачът си мисли, че се търкаляме в чаршафите, няма да се пита защо в другите стаи е тъмно.

— Нима хората не гасят осветлението, когато правят любов?

— Ние направихме ли го?

— Не забелязах. Направихме ли го?

Въпреки отегчението Джейк не можа да си наложи да не се усмихне при мисълта за Онор, гола и страстна, после задоволена и сънена, после любопитните й устни, които го възбуждаха отново, докато я наблюдаваше и се питаше как е възможно да е толкова щастлив и така нещастен едновременно; Онор беше любовница, която пасваше идеално на собствената му ненаситна сексуалност; но беше и жена, която нямаше истинско доверие в него.

Имаше неприятното чувство, че тя възнамерява да сложи край на връзката им, след като открият Кайл.

— Ако е имало някаква светлинка, била е от залеза, който неумолимо настъпваше към нас — каза Джейк. — Наслаждавах се на всяка подробност от гледката. Особено на изражението на лицето ти, когато свърши за последен път.

— Джейк!

— Какво? Не ми казвай, че не ти е харесало.

Онор мразеше руменината, която усещаше да се разлива по страните й. Караше я да се чувства като ученичка. Усмивката на Джейк, която блесна на отразената светлина, й подсказа, че му харесва да я дразни. Също както да й доставя удоволствие.

— Опитваш се да отвлечеш мислите ми от водата, нали? — попита тя.

— Това ли правя?

— Да.

— Върши ли работа?

— Понякога.

Но по сподавения й глас Джейк разбра, че в момента случаят не беше такъв. Той я обгърна с ръка и я придърпа към себе си, за да я успокои, въпреки че се бе заклел да не го прави.

— Кеят ще бъде хлъзгав — предупреди я той тихо.

— Лодката — също.

Онор не се съмняваше в това. Тя можеше почти да усети вкуса на солта във въздуха. Усещаше я да щипе кожата й от донесената от вятъра влага.

Въпреки че луната все още не бе изгряла, имаше достатъчно звездна светлина, за да види, че водната повърхност беше колкото черна, толкова и бяла. Дори на заслонения залив по-високи от фут вълни се разбиваха с трясък и хвърляха пръски по тясното кейче. Единствената добра новина бе, че отливът не беше много нисък — склонът към пристана не бе толкова потопен във водата, колкото щеше да бъде след няколко часа, нито пък толкова хлъзгав.

С провизиите в ръка, Онор пълзеше едва-едва по склона и после горе на кея. Преди да стигне до лодката, Джейк бе разтоварил своя багаж и се върна за нейния. Той остави провизиите в кабината и се върна на пристана точно когато тя се качваше на лодката.

Джейк беше прав. Беше хлъзгаво. Ако не носеше специалните обувки, вече щеше да е на колене.

Джейк остави Онор, отвори капака на двигателя и приклекна. Пое си дълбоко дъх, после отново. Не се усещаше миризма на бензин. Щеше да рискува.

Но първо извади джобно фенерче от джоба си и насочи лъча към отделението. Всичко изглеждаше така, както го беше оставил — в отлично състояние и готово за път. Надигна се и постави тежкия капак на място.

— Ще включа вентилатора — прошепна Онор.

— Не. Седни на пилотското място и не докосвай нищо.

— Но…

— Никакъв вентилатор — беше категоричен той.

— Никакви светлини. Нищо.

— Но…

— Прави каквото ти казвам или слизай от лодката!

Ниският, безизразен тон, с който бе изречена тази заповед, подсказа на Онор, че няма да спечели този спор. Освен това експертът беше той, а не тя. Щом не искаше да използва вентилатора, защо трябваше да спори с него?

Тя се вмъкна в кабината, хвърли раницата си и се намести на пилотското място.

Джейк беше точно зад нея. Той се наведе покрай щурвала и запали двигателя. Дори вятърът не можеше да заглуши напълно звука. Много скоро някой щеше да проумее, че дрезгавото пърпорене идва от лодка. Тогава на Елън щяха да й се обадят. Джейк се съмняваше, че тя спи на бейлайнера. Така че щеше да й отнеме известно време, докато се придвижи до тяхната лодка. Това не беше кой знае каква преднина, но трябваше да е достатъчно.

Вместо както обикновено да даде на двигателя време да загрее, Джейк се върна на кея и започна да развързва въжетата. С въжето на кърмата в ръка, той се върна на борда и пое управлението на лодката.

Щом ръцете му обхванаха щурвала, Онор изпусна въздишка на облекчение, без дори да знае, че я е сдържала до момента. Много скоро Тумороу напусна заливчето и се насочи към бурните, подмятани от вятъра води. Далече от очертанията на Кехлибарения бряг, вълните бяха двойно по-големи.

Онор си напомни, че това няма значение, че една лодка може да плава по вълни с всякакъв размер. Искаше й се и стомахът й да проумее това, както го разбираше разумът й. Но, изглежда, инстинктите и разумът й бяха във война по всички въпроси, откакто в живота й се появи Джейк Малори.

Тя мигновено отбеляза, че не е справедлива към Джейк. Не той, а Кайл бе обърнал живота й наопаки.

Но вече бе прекалено късно за съжаление. Направила бе своя избор и в момента се уповаваше на милостта на вятъра, океана и на един мъж, комуто вярваше повече, отколкото би трябвало.

В потискащата тишина Онор наблюдаваше как Джейк се наведе над морската карта, извика менюто и посочи избора си. На екрана на радара се появи пунктирана линия. Той нагласи щурвала на съответния курс и натисна лоста за газта.

Известно време тя понасяше безмълвно тишината и надигащите се вълни. После започна да задава въпроси.

— Мислиш ли, че сме се измъкнали, без някой да ни забележи?

— Съмнявам се. Но докато успеят да направят нещо по въпроса, ще сме извън полезрението им.

— Ами бреговата охрана?

— Техният хеликоптер е в Санд пойнт, на двадесет минути път.

— Няма ли да ни търсят?

— Облаците, вятърът и нощта са на наша страна. Ще се движим без светлини покрай островите и ще се надяваме бреговата охрана да не ни открие.

Моторницата се наклони, когато се спусна по една вълна. Въпреки че Джейк не караше толкова бързо, колкото обикновено, не можеше да се каже, че пълзи. Онор трябваше да се опре на борда, за да се удържи на седалката.

Джейк натисна някакво копче и чистачките на предното стъкло се втурнаха да отстранят солената вода. Не че това беше особено необходимо. Без луна в небето и без да са включени светлините поне на носа, нямаше кой знае какво да се види.

Воят на вятъра и шумът от разбиването на вълните в корпуса бяха част от тишината, която късаше и бездруго изопнатите нерви на Онор. Колкото повече очите й привикваха с тъмнината, толкова повече тя осъзнаваше колко много бяла вода има наоколо.

— Ами дърветата? — попита тя накрая.

— Ти виждаш ли някое?

— Не.

— Нито пък аз.

Отново последва тишина, изпълнена с шумове. Кабината беше тъмна, с изключение на екрана на морската карта, на зловещите зелени точки по радара, които сочеха местоположението на островите и обичайното ярко петно на навигационните маркери.

— Какво е онова нещо на пътя ни вляво? — попита Онор.

— Влекач с шлеп.

Тя погледна екрана на радара.

— Откъде знаеш?

— Погледни през прозореца. Виждаш ли светлините на кристмас трий28!

— На какво?

— На високата мачта. Всички влекачи имат такива. Броят на светлините показва колко е дълго буксирното въже. Цветът им пък показва дали идват, или се връщат. Този е на десен борд и се е насочил към брега. Ние ще минем близо до него и онова, което влачи.

Онор извърна поглед от екрана на радара и погледна към водата. Със сигурност светлините на влекача бяха разположени вертикално.

— Не ми харесва идеята за коледно дръвче. Прекалено е невзрачно.

Без да отговори, Джейк нагласи радара на максимален обхват. Освен един огромен танкер с петрол на път за Марч пойнт, по водата не се забелязваше нищо, освен вятър, вълни и острови. Той се приготви за едно дълго, мъчително пътуване.

— Някакви светлини зад нас? — попита Джейк след известно време.

— Не и от последните двадесет пъти, когато погледнах натам.

Той се усмихна.

— Какво показва радарът? — попита тя.

— Никой не ни преследва.

— Мислиш ли, че зад нас е чисто?

Той само изръмжа.

Морето се превърна от развълнувано в бурно, щом напуснаха района на едно малко островче.

— Изглежда, сме се измъкнали — избъбри Джейк и се усмихна на Онор. — Ако ни забележи някой друг, освен бреговата охрана, ще ни помислят за хора във ваканция, които търсят по-спокойно място за нощуване.

— За колко време ще стигнем до Сийл рок?

— Не знам. Зависи от вятъра.

Онор отново се опря на борда, когато лодката се плъзна по склона на една вълна. Беше сигурна, че вълните са по-големи отпреди.

— Джейк? — обади се тя.

— Всичко е наред, скъпа. Ако смятах, че пътуването е по-опасно, отколкото да те оставя вкъщи, щях да те вържа и да те напъхам в тоалетната.

— Не би го направил — но въпреки протеста си тя знаеше, че Джейк щеше да направи точно това. — Защо не го направи? — попита любопитно.

— Знаех, че никога няма да ми простиш. Но ако сгреша и с теб се случи нещо, никога няма да си го простя.

— Не бъди смешен, ти не си отговорен за всичко, което се случва. Аз съм разумен възрастен човек, който е напълно способен да взема решения относно себе си и да понесе последствията.

— Сигурен съм, че и братята ти мислят по същия начин — подхвърли иронично Джейк.

— Това си е техен проблем.

— Когато моят задник е на техния прицел, това е и мой проблем.

Онор отвори уста, но веднага я затвори. Джейк беше прав. Мъжете Донован ревностно покровителстваха сестрите си. Понякога това беше много мило от тяхна страна. Но през повечето време бе досадно.