Той изпусна скрита въздишка на облекчение. Питаше се как щеше да се отърве от Марджи, без да изглежда като безчувствен американски мъжкар.

— Марджи е голямо момиче — каза Джейк. — Минала е през такива войни, каквито не можеш дори да си представиш. Ще се справи и сама.

— Изглеждаше ужасно потисната.

— Такова е културното й наследство. Литовците са италианците на Прибалтика, известни със своята емоционалност. Повярвай ми, ти си по-потисната от нея.

— Надявам се.

— Сигурен съм, че е така. Колко направи от онази салата от сьомга? — попита той и отново се извърна.

— Около една кварта26. Остана достатъчно сьомга, за да направя омлет утре и паста утре вечер.

Джейк прехвърли наум запасите, които имаше на неговия пикап, в нейната кухня и на борда на Тумороу. Храната може би щеше да стигне за повече време, отколкото горивото, дори във време като това.

Той погледна към водата отвъд бреговата ивица на Кехлибарения бряг. Повечето вълни бяха покрити с бяла пяна. Вятърът повдигаше мъртво вълнение в тъмносините води. Скоро щеше да има предупреждение за малките плавателни съдове, а може и вече да беше пуснато.

Беше планирал да смени тактиката и да отиде със собствената си лодка на последното място, което Кайл бе въвел в морската карта, но Бетър дейс27 не беше толкова голяма, колкото Тумороу.

Въпреки че неговата лодка можеше да устои на бурни ветрове, след като се излъчеше предупреждението за малките плавателни съдове, бреговата охрана имаше право да реши кои от тях могат да излязат във водата и кои трябва да останат в пристанището. Тумороу беше дълга двадесет и седем фута и технически надвишаваше ограничението за малки плавателни съдове. Никоя от лодките, които ги преследваха, не беше толкова голяма, освен може би загадъчният Олимпик, който бе видял Конрой. Ако някой от онези приятелчета решеше да продължи да ги преследва с жалката си флота, щеше да участва в страховито надбягване.

С прикрито нетърпение Джейк прехвърли наум всичко, което трябваше да направи, преди да излезе отново във водата. Щяха да минат часове, преди да се стъмни достатъчно, за да може да се промъкне, да облече водолазния костюм и да огледа корпуса на Тумороу за някакви незначителни белези от флотските десантни войски на остров Уитби. Предпочиташе да прекара времето до стъмване гол с Онор в легло с размерите на Тексас, вместо да стои на един крак и после на другия. Но в момента не бе подходящо да плъзне ръцете си по привлекателното тяло на госпожица Донован. Нито пък в скоро време.

— По дяволите тайното промъкване — промърмори той. — И без това едва ли някой ще се изненада много. Вероятно се питат защо не съм го направил досега.

— Ало? — обади се Онор. — На мен ли говориш?

— Ще се гмуркам.

Тя погледна през прозореца. По гърба й се плъзна студена и неприятна тръпка при мисълта да излезе навън, в морето. Дори тясната брегова ивица чувстваше лудото препускане на вятъра. Вместо да обгръщат скалистия бряг, вълните се блъскаха в камъните и се разбиваха в бяла пяна. Пръски вода полепваха по високите скали. Стройни, силни ели се полюшваха като танцьорки под напора на вятъра.

— Ще се гмуркаш в това? — попита Онор.

— Не. Под това.

— Ти си луд.

— Обвинявай себе си. Ти наложи вето на далеч по-добра идея.

— Какво говориш? Не съм наложила вето…

— Разбира се, че си — прекъсна я той. — Спомняш ли си? Ние, голи, в леглото? — Той се усмихна при вида й.

— Не се притеснявай, скъпа. В момента съзнанието ми е обзето от друг вид кожа. Но все пак е хубава идея.

— Щях да се чувствам по-добре, ако се усмихваше и с очите си.

— Аз също, но животът е свирепо куче и…

— … и те убива — довърши тя със стегнато гърло.

— Джейк, не отивай да се гмуркаш. Прекалено е опасно.

Онор знаеше, че е глупаво да му показва, че се тревожи за него, но не можеше да спре. Въпреки че съзнанието и инстинктите й водеха война по отношение на Джейк Малори, мисълта, че той можеше да бъде наранен, я подтикваше да се хвърли в ръцете му и да го задържи близо до себе си.

В този момент тя осъзна, че той вече я държи в ръцете си и я притиска към гърдите си.

— Всичко е наред — прошепна й Джейк. — Няма да отивам по-далече от кея. Няма да те оставя сама, лице в лице с вълците.

Тя едва се възпря да му каже, че не се притеснява за самата себе си. Щеше да бъде наистина глупаво да издаде това. Имаше повече проблеми от него.

Не той, а тя бе принудена да се бори с всички други.


Онор слезе заедно с Джейк по пътеката към лодката, загърната в своето яке. Температурата беше над шестдесет градуса по Фаренхайт, но от вятъра изглеждаше около тридесет. Джейк не показваше да е забелязал по някакъв начин. Той носеше водолазен костюм, който му прилягаше като втора кожа, и резервоар с кислород. Тесни черни ръкавици покриваха ръцете му. В дясната си ръка държеше плавници и маска. На рамото му висяха маркучи и метален уред за измерване.

Изглеждаше доста натоварен, но тя продължаваше да го вижда така, както изглеждаше под костюма — почти гол и толкова привлекателен, че беше на път да забрави всичките разумни причини да не мисли за него неща, които всъщност не спираше да мисли.

— Сигурно замръзваш — обади се тя.

— Още не. И това ще стане, след като постоя известно време във водата.

— Тогава не го прави!

Той не каза нищо.

— Защо ти е да оглеждаш корпуса на Тумороу! Да не би да има пукнатина?

— Просто искам да проверя.

Тя изчака, но той явно не възнамеряваше да каже нищо повече по въпроса защо е нужно да се гмурка в буря. Така беше всеки път през последния час, когато тя го поставеше на въпрос. Тишина или смяна на темата.

— Защо не искаш да ми кажеш? — попита тя.

— Защото имаш достатъчно проблеми, за които да се притесняваш.

— И това по какъв начин ми помага?

Джейк въздъхна.

— Открих, че тюлените са използвали Тумороу за тренировъчно упражнение. Искам просто да се уверя, че по никакъв начин не са го повредили.

Това не беше цялата истина, но той не възнамеряваше да споделя останалото с Онор. Тя беше достатъчно напрегната. Ако знаеше, че смята да излиза с лодката на Кайл по тъмно, това нямаше да подобри душевното й равновесие.

— Мислиш, че са направили нещо на Тумороу! — попита тя с внезапно обзел я гняв.

— Не. Просто искам да бъда внимателен.

— Параноик.

— Също и такъв.

Онор залитна от порива на вятъра. Джейк я задържа със свободната си ръка.

— Връщай се в къщата — пак й предложи той. — Аз ще се справя.

— Аз ще се справя — подигра се тя гневно. — Как ли пък не! Не бива да се гмуркаш сам.

Джейк го знаеше, но така или иначе щеше да го направи. Понякога бе по-безопасно да нарушиш правилата, вместо да си единственият, който ги следва.

Той се качи на дока.

— Връщай се в къщата — каза й за кой ли път. — Няма да се бавя.

— Добре. Ще те чакам тук.

— Нямаме друг водолазен костюм. Дори и да попадна в опасност, какво би могла да направиш?

— Ще потанцувам на кея.

— Искаш да присъстваш на смъртта ми, а?

Тя потръпна. Мисълта да бъде наранен бе достатъчно неприятна. Но мисълта, че може да умре, вледени тялото и душата й.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, лютиче — отрони тихо той, — но няма да играеш танца на победителя над мъртвото ми тяло.

— Въобще не е смешно — избъбри тя през зъби.

— За мен не е. Но аз не съм и наполовина толкова сърдит на себе си, колкото ти.

В напрегнатата тишина Онор наблюдаваше Джейк да се приготвя на кея. Скоро той включи кислорода и провери струята. Доволен от резултата, Джейк нахлузи маската. След миг пристъпи към края на пристана и се гмурна в развълнуваните води.

Вятърът пречеше на Онор да следи мехурчетата. Всеки път, когато загубваше следите на Джейк, тя се питаше какво щеше да прави, ако той изобщо не изплува на повърхността.

— Връщай се, Джейк Малори — говореше тя на тъмните води. — Не съм ти чак толкова сърдита.

До момента, когато той най-после се появи на повърхността, през главата й бяха минали много мисли и никоя от тях не беше успокоителна. Лекотата, с която Джейк се изкачи от ледените води на кея, й подсказваше, че се справя далеч по-добре от нея. Тя почти не чувстваше пръстите си, а краката й бяха вдървени.

— Откри ли го? — попита го веднага, щом той отмахна маската от лицето си.

— Кое?

— Устройството за проследяване.

— Не си спомням да съм споменавал никакво устройство за проследяване — той седна на кейовата настилка и започна да сваля плавниците.

Вятърът вееше косата на Онор, докато покри устата и очите й. Тя нетърпеливо я отстрани от лицето си.

— Обратно на това, което показах през изминалия ден, аз не съм чак толкова глупава. Тюлените няма да ни хвърлят във въздуха, но биха могли да улеснят Елън и момчетата, които ни преследват. Така че откри ли го?

— Да.

— Къде е сега?

— Закачих го отдолу на кея.

— Е, така ще си мислят, че няма да излизаме никъде.

— Това е идеята — смръкна той и се изправи. — Хайде, да се скрием от този вятър.

Онор се намръщи и последва Джейк по пътеката с ясното съзнание, че пропуска нещо. Тя все още се опитваше да проумее какво е то, когато той влезе в спалнята да съблече водолазния костюм. Въпреки че вратата към спалнята остана отворена, тя не влезе. Не беше сигурна в себе си, че щеше да се въздържи да разкопчае собственоръчно висококачествената кожа. Силното притеснение, което бе изпитала, докато той беше под водата, не й позволяваше да му се сърди в момента. Джейк влезе под душа и изплакна водолазния костюм. Подсуши го, сякаш беше втората му кожа, свали водолазната качулка за студени води и се зае с останалата част от костюма.

— Не са ли поставили някой, който да наблюдава къщата? — извика Онор от дневната. — Например онзи, който се обади да уведоми Мадер, че първостепенните обекти са се върнали заедно?