Джейк подсвирна.

— Колко хора си убил за това съкровище?

— Ах, Джейкъб, шегуваш се както винаги, да?

— Не и този път.

— Тогава ще бъдеш доволен да узнаеш, че не се е проливала човешка кръв — рече спокойно руснакът.

— Щях да съм доволен, ако ти бях повярвал.

— Това е самата истина.

— Значи някой е умрял от естествена смърт — промърмори Джейк, без да изглежда убеден. — Сигурно си измъкнал тези парчета от ръцете на мъртвия колекционер. Или от пазача на някой музей. Никой не би се разделил доброволно с тези предмети на изкуството… ако са истински.

— Нали затова си тук. Да прецениш дали са оригинални.

Без да каже и дума, Джейк се приведе над кутията. Промяната в него бе очевидна за Онор. Когато държеше останалите парчета кехлибар, той беше напрегнат, заинтригуван и възхитен. Сега беше напълно погълнат. Излъчваше такова напрежение, каквото бе видяла у него само веднъж досега — предишната нощ, когато й бе показал толкова много за природата на чувствата и страстта.

Първото парче кехлибар приличаше на малка, захабена глава на брадва, изработена от бледо масло. Когато Джейк го докосна нежно и питащо с връхчетата на пръстите си, Онор усети как през нея премина нова вълна на жажда и страст. Тя сдържа дъха си, без дори да го усеща. Наблюдаваше го как прокарва чувствителните връхчета на пръстите си по миниатюрната брадвичка, сякаш бе сляп и разчиташе текст с релефни букви.

— Невероятно гладко — избъбри той след известно време. — Декоративните дупчици по него сякаш са били полирани, след като е било изработено.

— И то ли е фетиш? — попита Онор.

— В известен смисъл — кимна Джейк. — Вярвало се е, че кехлибарът е дарявал притежателя си с безсмъртие. Неолитните общества понякога са погребвал членовете си с изделия от кехлибар. Вероятно кехлибарената брадва е била ценен дар за мъртвия.

Резников кимна, но не каза нищо. Той наблюдаваше по-скоро Джейк, отколкото кехлибара.

Джейк премести ръката си и прокара палец по повърхността на предмета с добре премерена сила. Както и бе очаквал, нокътят му не остави следа.

— Няма да го тествам с нагорещена игла — каза той.

— Това означава ли, че е истински? — попита Онор.

— Не знам. Но ако е, би било престъпление да оставя следи по него.

— Задънена улица? — запита тя.

— Не.

Джейк внимателно върна брадвата обратно в кутията. После се обърна към куфара си и започна да вади от него разни неща. Когато приключи, пред него стояха няколко добре запечатани бурканчета. Всяко от тях имаше размерите на голяма чаша за кафе и бе частично напълнено с някаква прозрачна течност. Той отвинти капака на едното бурканче, взе малката брадвичка и я потопи в него. Кехлибарът потъна до дъното на контейнера.

— Каква е тази течност? — попита Онор.

— Дестилирана вода.

Джейк извади парчето, подсуши го внимателно и отвинти капачката на второто бурканче. Въпреки че течността изглеждаше същата, брадвичката се носеше по нея като тънко, непрозрачно ледено късче.

— А какво има в този буркан? — погледна го с разширени очи Онор.

— Солена вода с фиксирано ниво на соленост от едно цяло и пет стотни — поясни Джейк, без да откъсва погледа си от брадвичката. — Ако това беше прозрачен, а не матов кехлибар, щях да използвам третото бурканче. Там има вода с по-високо съдържание на сол. — Той вдигна брадвичката и внимателно я подсуши. — Чистият кехлибар е по-плътен от замъгления, защото облачетата се причиняват от мънички въздушни мехурчета.

Джейк върна брадвичката в претенциозната кутия и избра друг кехлибар. Онор почувства нарастващото му вълнение по погледа и напрегнатата извивка на устните му. Промяната беше толкова неуловима, че тя едва ли би я забелязала, ако през изминалата нощ не бе имала възможността да надникне в бездната от емоции, които този мъж умело прикриваше зад гъстата си брада и безразличното изражение.

Тя погледна Резников и се запита дали бе видял нещо различно. Дори и да беше, с нищо не го показа. Руснакът наблюдаваше Джейк, както рибар наблюдава захапана въдица, която изчезва под водната повърхност — едновременно с несигурност и надежда.

Джейк взе друг предмет от кутията. Фигурата изобразяваше кон. Беше около четири инча широк и три инча висок.

Въпреки че беше грубо изработен според съвременните стандарти, конят излъчваше необикновена сила. От гъстата му грива по късия гръбнак чак до набитите му хълбоци се спускаше поредица от дупчици, наподобяващи татуировки. Краката му бяха разположени близко един до друг. Фигурката беше наклонена и изглеждаше съвършено погълната от вътрешните си изживявания.

— Прилича на един от онези древни коне, които току-що са открили бесния бяг в Непал или Тибет — каза Онор.

— Вероятно е изработен по модел именно на онези коне — кимна й Джейк. — Преди седем хиляди години не са били такава рядкост като в днешно време.

— Седем хиляди години? — възкликна тя озадачена.

— Най-малко.

Тя се наведе и се вгледа по-внимателно в дребничкия предмет. Изглеждаше така, сякаш бе изваян от слонова кост. Но начинът, по който Джейк го държеше, подсказваше, че според него е кехлибар. Той внимателно го спусна в бурканчето с течност. Статуетката се носеше по водата, както бе правила и предишната.

— Кехлибар — възкликна тя.

Никой от двамата мъже не реагира. Нежното полюшване на коня по солената вода сякаш казваше всичко необходимо.

Джейк безмълвно изваждаше от кутията къс след къс. Всеки от тях бе достатъчно малък, за да се побере в контейнерчето. При никой от тях инстинктите му не сигнализираха, че стойността му е по-малка, отколкото изглеждаше.

Осмият кехлибар, което той разгледа, представляваше примитивна статуетка на човек. Беше около пет инча висока, два инча широка и очевидно бе счупена под коленете преди толкова много време, че белегът се сливаше с цялото. Чертите на лицето бяха слабо загатнати — хлътнали, мрачни очи, правилен, волеви нос. Устата или се беше изтъркала с времето, или просто авторът бе решил, че е твърде незначителна подробност, за да й обръща внимание. На местата, където трябваше да се намират подмишниците, бяха издълбани малки дупчици.

— Може да е колие, или символ на власт, или фетиш, който е висял на вратата на пещерата, за да предпазва семейството вътре — поясни Джейк. После добави меко: — Много, много хубаво нещо…

— Някои от другите са изваяни по-внимателно — отбеляза Резников.

— И поради това силата им е по-незначителна. — Джейк претегли предмета в ръката си. — Изглежда така, сякаш авторът му не е искал да прави манекена прекалено истински от страх пред онова, което би могло да се случи. Хората от каменната ера не са гледали на живота като нас — като на директен път към смъртта. Подозирам, че те са познавали много видове живот и различни нива на смъртта.

Джейк остави статуетката, без да я тества по никакъв начин, освен че я претегли на ръка и прокара пръсти по повърхността й.

— Истински ли е? — попита Онор.

— Така изглежда и така го чувствам. Освен това не се одраска от нокътя ми. Във всеки случай прекалено с голям за контейнерите, които съм донесъл.

— Ами горещата игла? — попита тя.

— Прехапи си езика — в следващия момент той вдигна поглед, от статуетката и бавно й се усмихна. — По-добре изчакай. Аз ще го направя вместо теб след малко.

— Нямам търпение.

Думите й явно не го засегнаха по начина, който Онор бе предвидила. В усмивката на Джейк имаше нещо, което би могло да обезоръжи и танк. За нейно съжаление тя бе изградена от далеч по-мек материал от бронирана ризница.

— Прекрасно е — въздъхна Джейк и докосна статуетката в кутията. — Продукт на съвършено умение, предмет на изкуството и скъпоценен камък едновременно. Абсолютно безценен.

— Всичко си има цена — възрази Резников. Въпреки че не каза нищо повече, отношението му недвусмислени показваше, че включва и Джейк в предметите за продан.

Онор сдържа дъха си в очакване Джейк да се вкопчи в гърлото на Резников. Вместо това той само се усмихна. Това не беше усмивката, която караше жените да се чувстват развълнувани и трепетни.

— Слушам — обяви лаконично Джейк, като в същото време подреждаше малкия си куфар.

— Ако се съгласиш да работиш с мен, Имърджинг ресурсис отново ще бъде добре дошла в страните от Руската федерация.

Ръцете на Джейк замръзнаха за момент, но не повече. Това бе единствената реакция на предложението, за което можеше само да мечтае — премахването на неговата компания от черния списък на Русия.

— Когато приключиш успешно със задачата — продължи Резников, — ще станеш единственият представител на балтийския кехлибар в целия свят, както суров, така и преработен. Ако пожелаеш, всяко късче кехлибар, принадлежащо на Руската федерация, ще минава през ръцете ти.

Онор си пое дълбоко дъх при предложението, отправено от Резников към човек, който обичаше кехлибара повече от всичко друго на света. Когато тя погледна към Джейк, той затваряше куфара, сякаш не бе чул нищо интересно.

— Без значение дали ще успееш напълно да изпълниш задачата си — добави руснакът, — ще получиш сто кехлибарени статуетки, чието качество се равнява на тези, които оцени като оригинални тази вечер. Ще можеш да си ги избереш сам сред четиристотин музейни експоната.

За момент Джейк отвори широко очи, после ги присви.

— Значи ти все още работиш за руското правителство.

— Има ли някакво значение? Без значение кой е моят работодател, качеството на твоето заплащане ще бъде подсигурено от собствената ти експертна оценка.

Тишина. После Джейк попита:

— Какво трябва да направя?

— Да откриеш панела от Кехлибарената стая, който Кайл е откраднал, за да…

— Брат ми не е откраднал нищо!

Резников погледна безочливо Онор и й отправи усмивка, която беше не по-дълбока от емайла на зъбите му.

— Разбира се. Простете ми. Ще формулирам молбата си по друг начин. — Той отново погледна Джейк. — Открий панела от Кехлибарената стая, който е бил скрит в пратката, която Кайл Донован е съпровождал от Калининград към Русия. Предполага се, че панелът е мостра за продажбата на цялата Кехлибарена стая. Мисля, че като начална цена за наддаването се споменаваше цифрата от шестдесет милиона долара.