— Да, така е — кимна той. — Търговията с кехлибар е започнала да процъфтява, след като жените, които събирали дърва за горене по бреговете на Балтийско море, открили, че морските камъни изгарят много по-лесно, отколкото дървото.

— Горили са кехлибар? — удиви се Онор.

— Не мога да го докажа, но съм сигурен, че е било така. Балтийският климат е студен, влажен и неприветлив. Никой не би могъл да запали огън във влажна гора, ако не пожертва нещо, което гори бързо и ароматно като кехлибара. Селяните и войниците в кехлибарените мини със сигурност са знаели този факт. По време на войните те са горили необработен кехлибар просто за да оцелеят.

— Господи! Представи си колко скъпоценни камъни трябва да са разрушени.

— Не, благодаря — рече Джейк сухо. — Предпочитам да мисля за жените, които са събирали дърва за горене и са разпределяли плячката, донесена вкъщи от мъжете. Обзалагам се, че именно тези жени са били първите, които са извайвали предмети от дърво и кехлибар. Произведенията им, изработени от дърво, са изгнивали и изчезвали след век или два. Произведенията от кехлибар са останали завинаги. Така че същите тези жени, които са горили кехлибар в домашните огнища, са и авторите на редки, необикновени предмети на изкуството от каменната ера, предмети, които са увековечили своите създатели, техните правнуци и тяхната уникална култура.

Онор си спомни какво й бе казвал Кайл за Джей — че е колекционер на произведения от каменната ера. Но Кайл бе пропуснал да спомене, че страстното влечение на Джейк към кехлибарените останки от древни култури бе следствие от интелектуалната му и емоционална същност, а не от алчност и жажда за притежание.

Резников извади друга кутия. Този път произведението изпъкваше сред кремава на цвят коприна. Самият кехлибар притежаваше дълбок канелен оттенък и бе лъчисто сияен по по-голямата част от четириинчовата си дължина. Част от единия му край бе оставена недокосната. Останалата част от предмета бе изваяна във формата на леко заострен, неправилен цилиндър, като по-дебелият му край се губеше в необработения кехлибар.

Онор се намръщи при вида на парчето. Формата му й бе болезнено позната. На местата, където беше полиран, имаше гъвкави жилки и интригуващи, потъмнени гънки, които я приканваха да прокара пръсти по всяка вдлъбнатинка. Тя тъкмо понечи да го направи, когато осъзна защо формата му й изглеждаше толкова позната.

Онор мигновено отдръпна пръстите си.

— Хайде — подкани я Джейк развеселен. — Няма да те ухапе.

— И това ли е фетиш за плодовитост? — попита тя сухо.

— Вероятно, не. На кехлибара винаги са били приписвани свръхестествени способности. Според балтийските легенди огърлиците от кехлибар са задушавали всеки, който е произнасял лъжа. Талисманите са били извайвани в различни форми, за да предпазват от болести, злополуки и лоши помисли. Вярвало се е, че кехлибарените фалоси като този са били най-мощните талисмани и са предпазвали собственика си от всеки източник на зло.

— Това нещо трябва да е плод на патриархална култура — разсъди Онор.

— Несъмнено. Повечето култури са били патриархални.

— Едва след като жените са ги научили на основните неща.

Джейк се усмихна.

— Дръж това, докато взема нещо.

Преди да успее да възрази, тя вече държеше кехлибарения фалос с размерите на човешка длан. След като вече бе вникнала в същността на този предмет, тя можеше да оцени, че е изработен едновременно фино и прецизно. Самият кехлибар пареше на пръстите й. Неведнъж бе забелязвала уникалното свойство на кехлибара да излъчва топлина при допир, но сега за пръв път се опари на него.

Онор не можеше да спре да мисли за евентуалните възможности да превърне древния талисман в предмет на декоративното изкуство. Например брошка. Или колие. Да, колие, закачено на ръчно изработена златна верижка, с дълги, елегантни висулки около фалоса, обгръщащи го с топлината на ковано злато…

— Изтрий го с това — помоли Джейк, без да откъсне погледа си от куфара. — Да видим дали ще се освежи с хартия и памук.

Като все още размишляваше над възможностите за дизайн, Онор взе хартишката, която й подаде Джейк, и енергично затърка гладката част на фалоса.

— Вече трябва да е достатъчно — каза той. — Сега памука.

Тя прокара притъпения, леко заоблен крайчец по малко парченце памук. Късчето се повдигна и се притисна към кехлибара като към страстен любовник.

— Има много статично електричество — отбеляза тя, като внимаваше гласа й да звучи безразлично.

— И някои пластмаси имат това свойство — рече Джейк, докато въртеше В ръцете си запалката и херметизирана кутийка с бутан. — Може ли да използвам иглата? — попита Резников.

— Щом трябва — разреши сухо руснакът. — Признавам, че изглежда обезпокоително.

— Нека аз да го направя — предложи Онор и погледна Джейк с широко отворени очи, в които се четеше злонамереност. — Ще бъда много внимателна, сякаш е истински.

Джейк я погледна накриво, докато нагряваше иглата със запалката. Когато металът се нагря достатъчно, той внимателно я допря до грапавия край на фигурката. След няколко секунди в ноздрите го удари сладникавата миризма на древна смола и слънчева светлина на възраст милиони години.

— Не е пластмаса — констатира лаконично. После извади лупата си, включи фенерчето и разгледа фалоса на силна светлина.

— Амброид — определи той след известно време. Забелязват се линиите и шуплите, прикрити за повърхностния наблюдател от налягането във формата, в която е изработена отливката.

— Още един фалшификат? — попита Онор.

— Според някои е фалшификат. Според други е просто усъвършенствана форма на кехлибара. Във всеки случай парчето не е древно. Техниката за създаване на големи късове кехлибар от дребни парченца е открита в края на деветнадесети век.

Джейк подаде парчето обратно на Резников, който го прибра. Онор изглеждаше замислена.

— От него щеше да стане прекрасно колие — каза тя. — Представи си колко сигурна и в безопасност щях да се чувствам.

— Вече си имаш кехлибарен фалос — каза Джейк. — Забрави ли? В безопасност си и отвътре, и отвън.

Тя се опита да сдържи руменината, която напираше по страните й.

— Не съм го тествала с нагорещена игла. Може и той да е имитация.

— Имай ми доверие. Истински е.

— Всички казват така.

Като се кикотеше безочливо, Резников постави на масата плитка кутия и отвори капака й.

Джейк се обърна към новия предмет. В кутията лежаха няколко парчета кехлибар, съединени в сложна и фина мозайка във формата на кралски герб. Няколко парчета липсваха.

— Кехлибар ли е? — попита Онор.

— Попитай ме след няколко минути — рече й Джейк. — Занимавай я, Петя. Кажи й за гинтерас.

— Това е стара литовска дума — започна веднага Резников. — Означава пазител или закрилник, но в частност се отнася за вид кехлибарен талисман, който се носи около врата. Джейк има такъв във формата на двуглав дракон. Китайска изработка. Древните китайци са вярвали, че кехлибарът е душата на мъртъв тигър.

В паметта на Онор проблесна нещо — полупрозрачно украшение с канелен цвят върху тъмната кожа на гърдите на Джейк. Беше го забелязала, когато будилникът й вдигна врява и той дотича почти гол до вратата и. Но не си спомняше да го е виждала последната нощ.

— Носиш ли го в момента? — попита тя Джейк.

— Да.

— А защо не го носеше последната нощ?

— По-късно ще говорим — отвърна той, без да откъсва поглед от кехлибара пред себе си.

Докато Джейк работеше, Резников разказа на Онор за кехлибара, който представляваше слънце в тъмнината на древната балтийска култура. Смятало се, че лекувал болести, че предпазвал тялото по време на война, че съпровождал душата в последното й пътешествие. Кехлибарът бил знакът на келтския бог на слънцето. Също за утаените сълзи на богинята Джуарат, която се влюбила в смъртен и това станало причина за неговата смърт и за нейното вечно страдание…

Кехлибар, винаги кехлибар, единственият камък, който е топъл на допир, единственият, който може да се дълбае с обикновен нож, единственият, който оживява, когато се потърка с кожа, единственият, който се носи в загадъчното лоно на океана. Кехлибарът, изграден от мистика и пророчества. Кехлибарът, пламтящият камък на човешките желания.

— Много хубаво — обади се Джейк, когато най-сетне вдигна поглед. — Чудесен пример за техническите умения на хората през осемнадесети век. И някой е устоял на изкушението да запълни липсващите парчета с доминикански кехлибар.

Резников се засмя меко.

— Все още не си ми простил за онази масичка, нали? Но това беше благородна грешка.

Джейк изръмжа.

— Иска ми се да съм видял цялата Кехлибарена стая — каза руснакът, като внимателно го наблюдаваше.

— Или поне един-единствен панел от нея. Казват, че да влезеш в нея е като да се преродиш в свят, изграден от слънчева светлина.

Инстинктите и интелектът на Джейк застанаха нащрек и по гърба му пробяга студена тръпка.

— Аз заставам на страната на тези, които смятат, че се е превърнала в прах — той отблъсна стола си, сякаш възнамеряваше да си тръгва.

— Не бързай толкова, приятелю — възпря го Резников. — Има и други неща, които очакват да се докоснеш до тях.

Джейк погледна Онор.

— Не би могъл да ме изведеш оттук дори и с кехлибарени коне — реагира тя мигновено. — Този кехлибар е фантастичен. Дизайнът на тези късове е като светлина за съзнанието ми.

Джейк й отправи усмивка, топла като самия кехлибар при допир. Тя му отвърна със същото, преди да успее да се сети за всичките причини да не го прави.

Резников извади дълга, плитка кутия, опакована с внимание, което биеше на очи. Самата кутия бе обвита с кожа и покрита с релефни златни украшения. Пантите и закопчалката бяха обковани с масивно злато. Отвътре бе облицована с тъмно на цвят, тежко кадифе. В осем неравни отделения се намираха кехлибарените изделия, които изглеждаха твърде прости, почти примитивни в сравнение с вида на самата кутия.