Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

Времето беше по-добро от настроението на Джейк, но това не означаваше кой знае какво. Облаци, надвиснали ниско над водата, мъгла, ситен ръмеж, силен дъжд и развълнувано море можеха да се видят в различните части на пролива. На едно място слънчев лъч проби мрачното небе и огря водната повърхност, но не се задържа задълго. Пролуката мигновено бе затворена от порива на вятъра и над земята и морето невъзвратимо надвисна мрачна сянка.

Вентилаторът на Тумороу вече работеше, когато Джейк стигна до пристана. Преди да успее да направи и крачка, двигателят оживя и сподавено забръмча. Той се качи бързо на борда.

— Отиваме ли някъде? — попита Джейк и затвори вратата на кабината след себе си. С трясък.

— Време е да се науча да карам лодката.

Той изръмжа.

— Няма как да научиш достатъчно, за да претърсиш сама островите Сан Хуан.

Онор се настани на мястото зад щурвала и не каза и дума, докато двигателят загря.

— Отвържи лодката — нареди тя, без дори да го погледне.

— Няма да стане.

Без да промълви и дума, Онор се измъкна от мястото зад щурвала и слезе на кея. Отвърза въжетата на кърмата и носа, върна се на борда и се насочи към кабината. Джейк вече бе заел мястото й.

— Чу какво ти казах — изръмжа тя през отворената врата. — Аз ще карам лодката.

— Използвай командното табло на кърмата.

След малко Онор постави лоста на заден ход.

Моторницата се оттласна от брега и се понесе назад към плиткия залив. Тя се опита да завърти лодката, като изчака носът да се изравни с края на кея, както беше виждала да прави Джейк.

Внезапен порив на вятъра тласна Тумороу встрани. Преди Онор да успее да проумее какво става, лодката се блъсна странично в пристана.

Джейк излезе от кабината с прът в ръка и оттласна моторницата от брега.

— Опитай отново.

Тя го направи. Този път лодката се удари в кея челно.

— Назад — каза той.

Онор пропусна правилната позиция на лоста. Преди да успее да поправи нещата, вятърът върна лодката на кея. Джейк отново я оттласна. Тя тръгна назад, но този път щурвалът не беше правилно нагласен. Вместо да се отдръпне назад, кърмата отново се опря в пристана.

Онор стисна зъби, за да преглътне думите, които според баща й не подхождаха на жени. Опита отново. Носът на лодката остърга дъските. Тя нагласи лоста на неутрална позиция, за да убие скоростта, и рязко дръпна щурвала, сякаш се опитваше да завърти носа. Разбира се, това изобщо не й помогна. При неутрална позиция щурвалът бе безполезен.

— Това беше добре обмислено — обади се Джейк и отново оттласна лодката от кея. — Щеше да свърши работа, ако вятърът не беше спрял да духа върху кърмата.

Тя отново посегна към скоростния лост.

— Не — спря я остро Джейк. — Първо провери посоката на щурвала или този път ще отнесем кея.

След още няколко опита Онор успя да отдалечи Тумороу от пристана въпреки непредсказуемата посока на вятъра. Тя мрачно призна пред себе си, че това се дължеше по-скоро на инструкциите на Джейк, отколкото на собствените й умения. Не можеше да повярва, че един слаб ветрец би могъл да въздейства толкова силно върху нещо с размерите на Тумороу. По гърба й потече студена пот при мисълта за акостиране при по-силен вятър.

— Сега се заеми с другия щурвал — посъветва Джейк. — Насочи се към онова парче земя.

Онор погледна към мястото, посочено от него, и влезе в кабината. Той остана до командното табло на кърмата, докато се увери, че тя ще се справи. Когато най-сетне зае пилотското място от другата страна, тя дори не погледна към него.

— Накъде се отправяме? — попита тя.

— Да напълним резервоарите в яхтклуба.

Мисълта, че щеше да й се наложи да вкарва Тумороу в оня залив, я ужаси. Онор знаеше, че това е далеч по-трудно, отколкото да излезе — а тя едва се бе справила с първото.

Тази мисъл не й даваше мира през целия път към яхтклуба.

— Аз ще поема таблото на кърмата — обяви Джейк. — И ако ти кажа да се разкараш, направи го.

Онор кимна с надеждата, че не е издала облекчението си. Той излезе на кърмата и започна да й дава инструкции. Тя ги изпълняваше без протести и колебания. Просто правеше каквото й казваха по възможно най-добрия начин, дори когато й се струваше, че е неправилно.

Кеят се приближаваше с невероятна скорост. Онор пропусна правилната позиция на лоста.

— Махни се оттам!

Още преди да отмести ръцете си, контролните лостове задействаха сами. Докато тя обърса влажните си длани в блузата си, Джейк уби инерцията и с няколко бързи маневри опря лодката на кея.

Онор въздъхна с облекчение. През цялото време, докато резервоарите се пълнеха, тя се питаше какво бе направила погрешно. Освен че бе пропуснала позицията, се беше движила твърде бързо и при прекалено малък ъгъл. Сега можеше лесно да се досети, но в момента всичко се бе случило като във филм на бързи обороти и едновременно като в кошмар на забавен кадър.

Когато тя плати за горивото и се върна обратно, Джейк вече беше в кабината и вентилаторът работеше. Той го изключи и запали двигателя.

— Поеми управлението от кърмата — каза й и издърпа кранците21 на борда. — Аз ще я изкарам от залива.

Онор стисна зъби и застана зад таблото. Както и преди в малкия залив, вятърът придържаше Тумороу плътно към пристана с невидима, безмилостна ръка. Тя не можеше да изкара моторницата, а и отзад имаше друга лодка, която запушваше изхода.

Джейк й показа в каква позиция да постави щурвала, преди да тръгне на заден ход. Той оттласна кърмата от брега, сграбчи носа и се залюля над леерите22. След няколко секунди Тумороу беше доста далеко от дока.

— Добре — кимна той. — Отдели я от кея. И запомни — не бива да оставяш никаква диря.

Излязоха от яхтклуба безпроблемно. Онор започна да се отпуска веднага щом се озоваха в открито море; докато не забеляза облаците. На места те се спускаха над водата като гълъбовосини шалове. Островите в далечината приличаха на тъмни линии, обгърнати в мъгла.

— Прогнозите за времето не са се променили — информира Джейк, след като прослуша радиото. — Ръмеж и разкъсана мъгла сутринта. Югоизточни ветрове със скорост десет до двадесет възела. Следобед има опасност от бури. Значи проливът Хароу може да ни създаде проблеми. Има предупреждение за малките плавателни съдове в устието му.

— Ние там ли отиваме?

— Това е най-късият маршрут към последното място, което Кайл е отбелязал. Или поне аз не мога да се добера до друг маршрут. Може да е скрил някаква информация в компютъра. Но дори и да е така, не разполагам с кода.

Онор мислеше, че знае кода, но не смяташе да споделя тази информация с някой, който има зъб на Кайл.

— Тръгваме натам — процеди тя.

Джейк стисна устни.

— Това място се намира на деветдесет минути път оттук в хубаво време. Ще ни отнеме доста повече време, ако вятърът се усили и ни се наложи да пълзим покрай островите.

Онор погледна водата. Тя не беше съвсем гладка, но и нямаше бели връхчета.

— Изглежда ми съвсем добре.

— Вълнението не е силно — съгласи се той, — но ще отнеме време да се приспособиш към него, освен ако не искаш да си счупиш гръбнака.

— Колко време?

— Зависи.

— От какво?

— От вятъра, прилива и видимостта.

— Нали имаме радар.

— Искаш да караш напосоки?

Пръстите на Онор се вкопчиха в щурвала.

— Не точно.

— Значи ставаме двама. В случай че не си забелязала, споделяме тесните проходи между островите с някои наистина големи кораби. На лодка с размерите на Тумороу можеш да разчиташ на радара само ако мъглата те завари близо до брега. Не можеш просто да запалиш двигателя и да си навлечеш безпричинно неприятности.