Твърде късно Онор осъзна, че свирукането е спряло и Джейк я наблюдава. Тя вдигна поглед.

— Извинявай — промърмори той. — Не исках да те разсейвам.

— Не си ме разсеял. Всъщност свирукането ти ми помагаше да се концентрирам. Просто забелязах, че си спрял.

Сигурно е заложено в гените на Донован, помисли си Джейк кисело. С брат й се бяха надсвирвали — Кайл с евтината си свирка, а Джейк само с уста.

— Над какво работиш? — попита я. — Или това е забранен въпрос, също като да надничам през рамото ти?

Тя се усмихна.

— Няма да е нужно да надничаш, ако ти го покажа сама — обърна скицника така, че Джейк да може да го види.

— Това е парчето кехлибар, което видях в къщата ти, нали? — каза той, след като разпозна формата и специфичната смесица от гладки и назъбени участъци по повърхността на камъка. — Онова, което улових, преди да се разбие на пода.

— Имаш набито око.

— А ти си много добър художник.

— Илюстратор.

— Лютиче.

Тя го погледна косо с очите си, изпъстрени със златисти оттенъци като самия кехлибар, гален от последните лъчи на залязващото слънце.

— Повечето хора не могат с един поглед да различат едно парче кехлибар от друго — каза Онор.

— Предполагам.

— Но ти можеш.

Джейк повдигна рамене. Не му се искаше да разваля спокойствието на мига със заобикалки и половинчати истини.

— Кехлибарът е мое хоби. От дете.

— Наистина ли? Затова ли задаваше толкова много въпроси за кехлибара, който се предполага, че Кайл е откраднал?

Джейк кимна, но изруга наум. Онор мислеше твърде бързо. Колкото по-малко й кажеше сега, толкова по-добре щеше да бъде за него, когато тя откриеше истината. От друга страна, вече му писваше да се движи по острия ръб от половинчати истини и лъжи, в очакване на момента, когато щеше да се провали с гръм и трясък. Ако му харесваше да живее по този начин, двамата с Елън все още щяха да работят за един и същи шеф.

— Какво те привлече към кехлибара, когато беше малък? — попита Онор любопитно.

— Изпитвах съжаление към мушиците, заключени в капана на миналото. Какво рисуваш?

Един поглед към Джейк беше достатъчен на Онор; за да проумее, че нямаше да постигне нищо, ако настоява да й каже какво би могло да накара едно дете да се идентифицира с насекомите, заключени в кехлибара. Затова тя отговори на въпроса му, вместо сама да зададе друг.

— Рисувам това, което Фейт ще превърне в скулптура. Нещо такова.

— Нещо такова?

Онор погледна рисунката.

— Имам предвид, че това няма да бъде истинска скулптура. По-скоро барелеф — тя се намръщи и добави: — Всъщност започвам да мисля, че съм на грешен път. По този начин няма да стигна доникъде.

— Какво искаш да кажеш?

Без да му отговори, тя бръкна в широкия джоб на връхната си дреха. Когато я извади, на дланта й блестеше късчето кехлибар — като искрица надежда, като лъч светлина и топлина, като мечта на треперещ от студ човек.

Джейк подсвирна леко. На оскъдната светлина кехлибарът блесна в цялата си красота. Беше прозрачен, с изключение на спиралата от малки мехурчета и интригуващи абаносови петънца. Лакиран от едната страна и леко напукан от другата, кехлибарът беше истинско олицетворение на думата златен.

Направо гореше.

— Пламтящ камък — промълви той меко.

Какво?

— Това е значението на думата кехлибар — камък, който гори. Може ли? Преди това нямах възможност да огледам това парче.

— Разбира се, но в него със сигурност няма мушички.

Той не каза нищо. Просто вдигна кехлибара между себе си и залязващото слънце.

Онор сдържа дъха си при вида на внезапно разкрилата се изгаряща красота на камъка. Чувстваше се така, сякаш не го е виждала никога преди. Спиралите сякаш изобразяваха мъж с ниско подстригана коса и брада, а абаносовите петънца напомняха полуотворени очи, безбрежни като човешката душа… мъж, заключен завинаги в късчето кехлибар, свободен само защото нямаше какво повече да губи.

— Не мърдай! — рече му тя тихо.

Джейк замръзна на секундата, преди да осъзнае, че няма нищо нередно. Онор обърна на нова страница и започна да рисува със скорост, ослепителна като самия кехлибар, окъпан от слънчевите лъчи. Той я наблюдаваше и държеше камъка така, че златистата му сянка падаше върху листа й.

С ъгълчето на окото си Джейк долови, че въдицата се помръдна.

— Хм, Онор…

— Не сега. Откакто съм се родила, се опитвам да видя това лице.

Джейк погледна лекичко към най-близката въдица. Тя се движеше нагоре-надолу много по-бързо и по-силно, отколкото платното можеше да издържи.

— Онор…

Тя му направи знак да мълчи и продължи да рисува.

Въжето направи това, за което беше създадено — измъкна се от халката.

— По дяволите — промърмори той с отвращение. — Явно ще вечеряме пица.

— Ето. Готово! Поне по-голямата част. — Тя вдигна поглед. — Пица? Предпочитам сьомга, ако нямаш нищо против.

— Аз също.

Той се наведе, прибра кехлибара обратно в джоба й и издърпа въдицата от стойката с едно продължително движение. Подръпването от другата страна му подсказа, че рибата все още е там. Движението на въдицата му показа още, че рибата със сигурност е сьомга и че е добре закачена.

— Ето — каза Джейк, подаде на Онор въдицата и взе скицника. — Навий на влакното нашата вечеря, а аз ще управлявам лодката.

— Но аз не мога… Никога не съм… — въдицата се усукваше и подскачаше в ръцете й. — Господи! Джейк, на другия край на това въже наистина има риба!

— Разбира се. Навивай, лютиче…

11.

Беше съвсем тъмно, когато Джейк приключи работата си в лодката и се прибра в хижата, за да провери телефонния си секретар. Нямаше новини от Имърджинг ресурсис, но имаше пиперливо съобщение от Елън по въпроса за хвърчащите лодки и подгонените от хормона техни водачи.

— По-спокойно, лейди — промърмори той. — Щом не можеш да се надбягваш с вълците, стой в кучешката си колибка.

С хищническа усмивка на задоволство Джейк грабна бутилка вино и се насочи обратно към Онор. На завоя по пътя към нейната къща имаше друго послание — кола без номера, паркирана точно на малката отбивка встрани от главния път. В случай че някой се питаше какво прави тази кола там, на отворения прозорец бе поставен радар.

Джейк явно не бе единственият, който бе забелязал присъствието на ченгетата. Тукашните шофьори, които обикновено доста превишаваха ограничението от двадесет и пет мили в час по тесния път, сега се движеха в рамките на закона. Пътната полиция в щата Вашингтон беше неуморима и разполагаше с огромен набор от средства за преследване на нарушителите, който се подпомагаше от смешните ограничения за скоростта.

В момента, който пикапът спря, Онор отвори входната врата. Джейк не трябваше да изпитва удоволствие от факта, че тя очевидно го чака, но изпита. Още повече се зарадва от това, че и тя като него бе взела душ и се беше преоблякла. Косата й бе леко влажна, носеше къси спортни панталони и широка блуза с цвета на златистозелените й очи. Вечерята се очертаваше много привлекателна…

Джейк си наложи с усилие да не мисли за това и излезе от колата.

— Наред ли е всичко? — попита.

— Не. Въглищата са готови, също и аз.

Той премигна.

— За какво?

— За сьомгата, за какво друго? Умирам от глад.

Той също, но преди сьомгата искаше нещо друго — Онор Донован, гола, в леглото. Джейк грабна бутилката студено Шардоне, която носеше, и я последва в къщата.

Докато той приготвяше маринатата и слагаше сьомгата на барбекюто, Онор бе на върха на щастието, горда като патица с четиринадесет малки патета.

— Е, денят не беше съвсем изгубен — обяви тя и погледна злорадо към рибата. — Жалко, че ти не успя да хванеш нищо.

Джейк се усмихна при спомена за лудия възторг, който бе изпитала, когато най-сетне се докопа до своята риба. Беше светнала като коледно дръвче. Да я гледа такава му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал от доста време насам.

— Няма значение — промърмори той, докато поставяше капака на барбекюто. — За мен има друга сьомга.

Тя се почувства несигурна, докато го следваше към къщата. Никой от мъжете Донован не се притесняваше, че може да бъде победен от жена, но някои от мъжете, с които излизаше, не го приемаха много добре.

— Сигурен ли си? — попита го тя и затвори задната врата.

— Хм — рече Джейк и лекичко дръпна непокорно кичурче от косата й. — Това няма значение за мен, скъпа. Дори ако бях хванал сьомга, щях да я върна обратно в морето.

— Защо?

— Дори почистена, твоята тежеше четиринайсет фунта. Докато я изядеш на сандвичи, с пица, омлети и салати, вече ще ти се гади от сьомга.

— Ха! Никога няма да ми омръзне прясна сьомга. Или пък добре опушена.

— Тогава ще трябва да хванем наистина голяма риба.

— Голяма? А тази каква е според теб? — тя посочи към барбекюто.

— Тази е просто хубава. Но ако искаш най-добрата пушена риба, ти трябва над двайсет и пет фунта. А най-добре и над трийсет. За съжаление около островите Сан Хуан са останали малко такива.

— Трийсет фунта? — очите й се разшириха. — Хубава работа. Ще трябва да тренирам вдигане на тежести. И без това ми отне доста време да кача това дребосъче на борда.

— Добре се справи.

— Наистина ли? Тогава защо непрекъснато ми крещеше да държа високо въдицата?

— Не съм крещял.

— Ха! Капитан Конрой едва не падна от зодиака от смях.

— Защото едва ли някога е виждал човек, който се опитва да държи мрежа с мятаща се сьомга в едната си ръка и полудяла от възторг жена в другата.

— Не забравяй въдицата.

— Трудно е да забравя как я държах между зъбите си — вметна Джейк сухо.

Въдицата бе единственото нещо, което го бе спряло да отговори на възторжената целувка на Онор. И толкова по-добре. Джейк имаше усещането, че тази целувка щеше да премине от безобидно поздравление в страстна жажда. Което би било ужасно.