Мъжът, когото желаеше.

— Аз… — започна тя и млъкна, когато Конрой излезе от кабината.

— Наред ли е всичко? — попита Джейк без интерес.

— Да. Съжалявам, че ви обезпокоих — отвърна Конрой, без да го мисли.

— Ще се видим утре — приключи Джейк сухо.

Конрой сви рамене.

— Вероятно.

— Това означава ли, че ще сте наоколо, ако изпратя сигнална ракета?

Отегченото изражение на капитана се замени от очевиден интерес.

— Изпрати. Ще долетя веднага.

— Но на чия страна ще застанете? — попита Онор иронично.

— На страната на добрите, разбира се — отвърна Конрой.

Джейк изчака Конрой да се качи на зодиака и да отплава, преди да се обърне към Онор.

— Е? Какво търсиш? Кехлибара?

— Кайл. Само Кайл и нищо друго.

Джейк сдържа гнева си с огромно усилие. Беше толкова близо и същевременно така далеч.

Тя все още не му вярваше достатъчно, за да го посвети в тайните на семейство Донован.

— Добре — изрече той равнодушно. — По здрач ще се измъкна от преследвачите ни и ще намеря брат ти. На кой остров се намира той?

Онор погледна Джейк, сякаш бе откачен.

— Откъде да знам? Не ми е оставил следа от трошички хляб.

— По дяволите. Няма да си признаеш с добро, нали? Къде е брат ти?

— Джейк, чуй ме — явно бе на края на търпението си. — Н-е-з-н-а-м.

Той едва се въздържа да не избълва поток от руски псувни. Този език бе особено богат на ругателства. И ако съществуваше ситуация, която си заслужава да ругаеш, тази беше точно такава.

Джейк й повярва.

Никой от тях не знаеше къде се намират Кайл или кехлибарът.

— Добре — кимна той, съвземайки се бързо. — Знаеш ли нещо, което да ни помогне да открием Кайл?

Онор изпусна дълга и прикрита въздишка на облекчение. Ние. Откакто бе решила да прекара седмици в обучение как се управлява лодка, без да се приближи до истината за Кайл, душата й тръпнеше в страх от неизвестното.

Знаеше, че брат й има нужда от помощ. Беше сигурна в това. Но нямаше идея как да му помогне. С Джейк до себе си имаше далеч по-големи шансове да го открие.

— Значи ще ми помогнеш? — попита тя.

— Настоявам — отвърна той иронично.

— Разбира се, ще ти плащам, сякаш наистина ме учиш да ловя риба и да управлявам лодка.

— Аз наистина ще те уча.

— Какво?

— Да ловиш риба и да управляваш Тумороу.

— Но това не ме интересува.

— Добре. Отказвам се от риболова, но не и от управляването на лодка.

— Защо?

— Ако нещо се случи с мен, ще трябва ти да я караш. Споразумяхме ли се?

Тя си пое дъх и подаде дясната си ръка.

— Споразумяхме се.

Ръката, която пое нейната, бе бавна, мъжествена и много топла. Също като усмивката му.

— Поздравления, скъпа! Току-що си нае инструктор по риболов и управление на лодки. Отново.

9.

Джейк застана зад щурвала. Онор не се възпротиви. Но и не спря да задава въпроси.

— Къде отиваме?

— На едно място, наречено Сикрет Харбър16.

— Защо? — попита тя, заинтригувана от името. Мислиш ли, че Кайл може да е там?

— Съмнявам се.

— Тогава защо ще отиваме там?

— За да ловим риба.

— Какво?

Той се усмихна.

— Мислех, че искаш сьомга за вечеря?

— Мога да си я купя от магазина.

— Не е същото. Повярвай ми.

— И без това нямам избор, нали — отвърна тя равнодушно.

Джейк стисна здраво щурвала. Дори не му се искаше да се замисля за това, което вършеше. Онор бе загубена, ако му вярваше. Но беше загубена и ако не му вярваше.

Той също.

Искаше му се да поведе някакъв приятен, забавен и утешителен разговор, но не успя. Единственото, с което разполагаше, бе недотам утешителната мисъл, че и той като Онор нямаше голям избор.

— Отиваме до Сикрет Харбър, защото риболовната ивица там представлява дълга елипса и ще ни даде възможност да наблюдаваме следващите ни лодки — каза той. — Освен това, тъй като това е едно от местата, споменати в бордовия дневник на Кайл, ще прегледаме брега за нещо… нещо, изхвърлено от водата.

— Какво например?

— Липсващия зодиак, кислородни бутилки за гмуркане, котва, нещо, което не би трябвало да бъде там.

— А ако не открием нищо?

— Тогава ще отидем на следващото място, споменато в дневника. После на следващото. И на следващото. Освен ако нямаш по-добра идея…

— Не. Точно това смятах да направя, след като се науча да управлявам лодката.

Джейк изръмжа.

— Добрата новина е, че никой няма по-добра идея.

— Откъде знаеш?

— Ако имаха нещо друго предвид, нямаше да ни преследват.

Онор премигна.

— Значи ако се огледаме наоколо и никой не ни следва, ще знаем, че сме на погрешна следа.

Джейк се запита дали да й каже, че по всяка вероятност Кайл бе променил съдържанието на морската карта. Той би могъл да скрие някои маршрути и да добави ненужна информация в компютъра, за да обърка всеки, който се опита да го проследи. Това бе двойно заблуждение, което подхождаше на Кайл и неговото чувство за хумор.

След миг, Джейк реши да обиколи запаметените маршрути през деня, а през нощта да се разрови сам из морската карта, заложена в компютъра на Кайл. Имаше повече от двадесет и четири часа, преди Елън да подшушне на Онор истината за него. Ако Елън спазеше обещанието си… Той се усмихна цинично. Едва ли можеше да се разчита на обещанието на Елън.

— Ще отидем първо до най-близките места — каза той. — Така ще изгубим възможно най-малко време.

Тумороу се носеше по синьо-зелените води на пролива. Зад моторницата се разстилаше бяла, необикновено равномерна следа. Другите лодки ги последваха. Онор продължаваше да се обръща назад, за да ги види. Джейк — не. Той следеше екрана на радара за четвъртата лодка. По една или друга причина наистина искаше да хвърли един поглед на водача.

— Дай малко почивка на врата си — промърмори й той след няколко минути. — Радарът и без това следи нашия ескорт.

— Много хубаво. Аз предпочитам старомодния начин. Така поне ще знам какво гледам.

— Настроил съм радара така, че да следи на четвърт миля17 разстояние.


Което означава, че всяка една от трите части на екрана покрива около хиляда и сто фута — той посочи въпросния екран, качен на контролното табло. — Онази назъбена зелена ивица отляво на борда е остров. Яркото петно ей там обозначава края на пролива. Голямата елипса пък е товарен кораб, който се е насочил към пристанището, за да натовари пънове за Япония. Тези три петънца зад нас са нашите почитатели. Корабът отдясно на борда все още не се е показал, но ще го видим веднага щом се приближи.

Онор погледна от екрана към водата и обратно. Изискваше малко упражнения, но скоро тя започна да свързва електриково зелените точки на екрана с действителността около себе си.

— Какво е това? — попита тя и посочи екрана, където големият кораб сякаш се разделяше на две неравни парчета.

— Изглежда, че има друга лодка, която е била в сянката на товарния кораб, но в момента се отдалечава — той погледна в тази посока. — Сейнера. Виждаш ли го?

Тя погледна през страничния прозорец и видя проста рибарска лодка да се отделя от задния край на кораба. Корпусът на сейнера бе корозирал и под боята избиваха грозни ръждиви петна. Самият кораб съвсем не бе в блестящо състояние — ръждясал бе и от двете страни. Името му бе изписано на японски. Името на риболовната лодка пък беше руско.

— Няма ли наоколо американски съд? — попита тя.

— В момента се возиш на него.

— Имам предвид търговски.

— Има няколко, но повечето транспортни кораби, които напускат Анакортес през последните дни, са собственост на чужденци.

Онор погледна товарния кораб и се опита да забрави, че се намира в малка лодка и пътува за островите Сан Хуан в търсене на отговори, които може би не би искала да научи.

Не се получи. Не можеше да забрави. Мисълта за Кайл караше стомаха й да се свива болезнено и раменете й да се превиват под силата на тежест, на която не можеше просто да не обръща внимание. Тя си наложи да се съсредоточи върху Тумороу, която можеше да бъде от полза на Кайл. За разлика от безполезните страхове.

Докато лодката се носеше напред, Онор сравняваше предметите около себе си с трепкащите зелени точици на екрана. След като излязоха от основната част на протока, броят на големите кораби рязко намаля. Затова пък се увеличиха малките плавателни съдове. Тя се почувства като част от някакъв необявен парад.

— Не знаех, че има толкова много луди хора, пък било то и в северозападната част на Тихия океан — избъбри тя и помаха към различните съдове, които плаваха на зигзаг около тях като скорострелни бели насекоми.

— Луди? А, имаш предвид лодкарите. Островите Сан Хуан са средище на малките лодки, особено през лятото.

— Тогава Кайл едва ли би се появил…

— Не. Не се безпокой. Сега ще намаля скоростта и ще спусна риболовните мрежи във водата.

— О, какво щастие! Нямам търпение. Спри, сърце… — тя го погледна косо. — Как намираш ентусиазма ми?

— Ще експлодираш.

Внимателно и бавно Джейк намали скоростта и спря. Изпод лодката се зароди леко вълнение. Не му се искаше да притеснява Онор фактът, че беше решил да я използва, за да спаси себе си, не означаваше, че трябва да я тормози. Това не беше кой знае какво успокоение за съвестта му, но беше единственото, което можеше да направи.

Онор безмълвно го наблюдаваше, докато той спускаше въдиците. През това време Джейк успяваше да вмъкне по някоя бележка за дълбоководни тежести, стойки за въдици, шамандури, примамки и стръв и други подобни думи, които тя пропускаше покрай ушите си. После той започна да й обяснява разликата между това да ловиш риба с късче херинга за примамка или с цяла херинга, или с изкуствена стръв. След това премина към риболова посредством влачена от лодка въдица в сравнение с ловене на риба чрез взрив.