Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

Звукът откъм двигателя на моторницата се усили, когато Джейк увеличи скоростта. Лодката подскочи и препусна през мастилено зелените морски води. Водната повърхност се вълнуваше едновременно от вятъра и прилива. Откъм носа непрекъснато се издигаха водни струи.

— Виждаш ли го вече? — попита Джейк.

— Не.

— А някакви следи?

— Лодката пръска толкова много, че не мога да бъда сигурна.

Той усили скоростта още повече.

— Какво стана с пъновете, за които ми спомена? — попита Онор през зъби.

— Тук е широко.

Тумороу връхлетя върху малка вълна и Джейк леко намали скоростта, за да омекоти удара. Онор възкликна изненадано и се подпря на таблото, когато той отново даде газ. Откъм носа се издигнаха водни струи. Джейк пусна трите чистачки — за да почисти стъклото, и уравновеси носа. Понесоха се плавно по водата.

Когато излязоха от тъмната сянка на острова, водната повърхност стана по-бурна. Лодката подскачаше по вълните. Той запази същите обороти, но я насочи така, така че носът да среща вълните под по-добър ъгъл.

— Останалите участници в шествието изостават — информира Онор.

— Не е мой проблем. Можеш ли вече да видиш четвъртата лодка?

— Не.

— Сложи си очилата.

С едната си ръка Онор посегна към бинокъла, а с другата се подпря на таблото. Вълнението правеше невъзможно фокусирането върху определен обект. След няколко минути тя свали бинокъла и се хвана за таблото с двете си ръце.

— Виждаш ли нещо? — попита Джейк.

— Не.

— Продължавай да опитваш.

— Забрави! Ако погледна още веднъж през онези стъкълца, ще повърна прекрасния ти омлет.

— Охо. Не знаех, че страдаш от морска болест.

— Аз също, докато не се опитах да фокусирам онзи бинокъл върху нещо, което подскачаше из… — тя преглътна мъчително. — Не може ли да си говорим за нещо друго?

Джейк погледна екрана на радара. Нямаше нищо. Това копеле има крака, помисли той кисело, ще трябва да има и топки между тях.

— Все още ли сме далече от тълпата?

— Да. Виждам само славния Зодиак.

— По дяволите! — Джейк забави скоростта и внезапно прекъсна безсмислената гонитба. — Не искам да причинявам това на Бил.

— Той е голямо момче. Ще го преживее — тонът на Онор показваше, че тя не изпитва особени симпатии към представителите на официалните власти, които се мъкнат подире й. — Ако не може да ни следва, да се откаже.

— Той изпълнява заповеди.

— Както всеки добър войник.

— Не е чак толкова лош, скъпа.

Тя понечи да му каже, че името й е Онор. После реши, че скъпа прозвуча по-скоро приятелски, отколкото снизходително. Все едно…

— Сигурен ли си, скъпи? — отвърна му мило.

Той я погледна изненадано и бавно се ухили. Усмивката му я накара да се запита дали не бе прекалила.

— Скъпи, а? — попита.

— Ако предпочиташ, ще те наричам лютиче.

Той се изсмя бурно.

— Лютиче! Господи! Сигурно си изкарвала братята си от кожата.

— Правех каквото можех. Когато се изчерпвах, Фейт продължаваше.

Носталгията в гласа на Онор, когато говореше за семейството си, прогони усмивката от лицето на Джейк. Това му напомняше колко е близка с тях и колко недостъпна бе за него.

— Зарязваме ли другата лодка? — попита го.

— Да.

Тя изчака, но той не каза нищо повече.

— И сега какво?

— Ще заредим.

Той не промълви и дума, докато моторницата не изостана дотолкова, че да попадне в полезрението на останалите лодки.

— Иди на носа и се приготви да хвърлиш въжето — разпореди Джейк.

Дори Онор да имаше желание да му противоречи, не би го направила. Изражението на лицето му съвсем не беше добронамерено и приятелско. Тя стъпи на планшира и внимателно се надвеси през носа: не бяха необходими въжета, за да доближи лодката към кея. И без тях Тумороу се намести като добре тренирано куче.

Пристанът се обслужваше от пъргаво момиче с дълга коса, което изглеждаше твърде младо, за да управлява лодка. То бързо завърза носа, наведе се и захвана и кърмата, така че моторницата да не може да се движи по пристана.

Онор пъргаво се отдръпна от носа и подаде въжето. Погледът й към момичето, което с няколко бързи движения около кнехта обезопаси лодката, бе изпълнен със завист. Когато служителката понечи да вземе тежкия маркуч за гориво, Джейк отвори вратата на кабината.

— Здрасти, Кайл — поздрави момичето лъчезарно. От дълго време не… А, ти не си Кайл.

Тя отново погледна името на лодката. Определено беше Тумороу.

— Няма проблем — каза Джейк и й се усмихна. — Кайл ми звучи добре.

— Той идва тук два пъти седмично да зареди гориво и кислородните бутилки за гмуркане. Или поне идваше — додаде тя замечтано. — Не съм го виждала от доста време. Предполагам, че е на почивка.

— Сигурно — изрече Джейк спокойно.

Той отправи към Онор поглед, с който сякаш й заповядваше да си затваря устата. Ако мадамата не четеше вестници, нямаше защо да я притесняват с факти от действителността.

— Хубава лодка — каза момичето, загледано в Тумороу.

— Да — Джейк пъхна ключа в капачката на резервоара и после я отви. — Поддържам я във форма, за Кайл. Реших, че ще е по-добре да заредя, преди да тръгна нанякъде. Той не ми е отпуснал безплатна консумация на гориво.

Момичето отметна дългата си, ситно накъдрена коса и отправи към Джейк усмивка, която подсказваше, че тя би му отпуснала безплатна консумация, на каквото и да е, включително и на собственото си тяло.

Онор мрачно си помисли, че да не четеш вестници си имаше своите предимства — това момиче очевидно не знаеше, че тази прическа е излязла от мода доста отдавна. Но това нямаше значение. С тяло като нейното винаги щеше да е на мода сред мъжете.

Момичето подаде на Джейк маркуча за горивото и се загледа в него, докато той сръчно го пъхна в отвора на резервоара. Разнесе се мирис на бензин.

— Тази хубавица изразходва доста гориво, ако натискаш газта — каза момичето. — Кайл, изглежда, кара с висока скорост. Налива стотина галона15 или повече на всеки няколко дни. Сигурно е богат.

— Оправя се някак — кимна Джейк. — Кога беше тук за последен път?

— О, преди около две седмици.

Онор едва сподави звука на изненада. Джейк дори не вдигна поглед от резервоара.

— Тогава не се задържа дълго — продължи момичето. — Остана само колкото да зареди кислородните бутилки и зодиака.

— Да зареди зодиака? — попита Онор объркана.

— Заредил е гориво за помощния двигател на тендера — обясни й Джейк.

Тя все още не можеше да проумее какво означава всичко това, но Джейк явно беше наясно.

— За какво се гмурка? — попита Онор любопитно. — Наоколо няма коралови рифове.

— Някой се гмуркат в търсене на кралски рак. Други, въоръжени с харпуни, преследват риба треска. Трети търсят морски таралежи за японската борса — момичето отново отметна коси. — Някои се гмуркат просто за да избягат от жените си: Той женен ли е?

— Кой? Кайл ли? — попита Онор.

— Да.

— Не.

Служителката явно се зарадва от тази новина и се запъти към друга лодка.

— Мислиш ли, че наистина е видяла Кайл преди две седмици? — попита Онор тихо.

— Защо ще ни лъже…

— Но…

Джейк изчака. Искаше тя сама да си направи неприятните изводи. Така нямаше да обвинява онзи, който й е донесъл лошите новини в случая Дж. Джейкъб Малори.

— Защо не ни се е обадил? — погледна го недоумяващо тя.

— Ти го познаваш по-добре от мен. Защо не ти се е обадил?

Тя замълча.

Джейк погледна циферблата, заслушан в звука на вливащия се бензин, и намали притока.

— Нещо не е наред — каза тя.

Той я погледна, сякаш искаше да й каже, че е останала без мозък.

— Току-що ли го разбра?

— Не, искам да кажа, че нещо наистина не е наред — изрече тя решително. — Едно е да имам силно предчувствие, че Кайл е на островите Сан Хуан. Съвсем друго е наистина да е бил тук и да не се е обадил на никого от нас. Защо му е да ни причинява толкова тревоги? Той знае, че го обичаме без значение какво е сторил.

Болката и объркването в гласа й накараха Джейк да потръпне. Явно тя все още не бе стигнала до най-очевидното и болезнено заключение: Кайл избягваше семейството си, защото имаше какво да крие.

Например убийство и кехлибар на стойност цяло състояние.

Джейк безмълвно затвори левия резервоар, отви капачката на десния и започна да го пълни. Хладен бриз разроши късата му коса. Носеше аромата на безбрежното море и обещание за ден на свобода и късмет. Долу, под пухкавите облаци, въздухът бе прозрачно чист. Видимостта бе неограничена, морето — спокойно. Беше прекрасен ден да се впуснеш в търсене на кехлибарено съкровище, потопено в морските води.

Джейк наливаше гориво и се питаше дали Кайл е спазил пиратската традиция, оставяйки на дъното труп да пази съкровището. Може би точно така бе намерил смъртта си мъжът с липсващите пръсти.

А може би самият Кайл е умрял, лежи на дъното на морето, погребан заедно с всичките си тайни…

— За какво мислиш? — попита Онор.