Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Не знаех, че да бъдеш инструктор е толкова тежка професия.

— Не е. Да пораснеш е тежка работа, особено в западащи градове като този.

Онор вдигна поглед от рака си, който отново й изглеждаше вкусен.

— С какво се занимаваше баща ти?

— От всичко по малко — Джейк вдигна чашата си и отпи. — Онова нещо до рака, да не би да е скицник?

Тя въздъхна. Темата Джейк Малори бе приключена. Но щом се опреше до заобикаляне на въпросите, и тя го умееше.

— Разговорите за държане на курса, ъгли и точки на пресичане ме изморяват.

Без никакъв проблем той влезе в нейния тон.

— И тогава започваш да рисуваш?

— Такава ми е работата. От полускъпоценни камъни правя разни неща.

— Бижута?

— Бижута, украшения, неща, които доставят удоволствие на окото и душата. Или скъпи джунджурийки, както снизходително ги наричат братята ми.

Джейк се усмихна бегло.

— Можеш ли да нарисуваш Змийския поглед?

— Разбира се.

Онор се облегна на стола си и взе скицника от кухненския плот. Но не успя да достигне молива. Отблъсна стола назад, докато застана на два крака. Той се разклати, за момент сякаш се закрепи, после се залюля и се понесе към пода.

С невероятна скорост Джейк се изправи на крака, задържа стола и й подаде молива.

— Майка ти казвала ли ти е някога да не се люшкаш на стола?

— Много пъти.

— Някога да си я послушала?

— Че кое дете слуша? — отвърна му тя. — Не искам да надзърташ. Ставам нервна, когато някой ме гледа.

След миг колебание Джейк седна обратно на стола си и отново се зае с рака си.

Онор наклони статива и присви съсредоточено очи. Ръката й все още само стискаше здраво молива. Не беше трудно да си спомни как изглежда онзи мъж. Въпреки че го бе видяла за кратко време, инстинктите й бяха подали сигнал за опасност. Адреналинът й бе запечатал образа му в съзнанието й.

Много добре. След първото странно телефонно обаждане тя бе виждала този човек в сънищата си, сънища, след които дълго не можеше да заспи, заслушана в шумоленето на вятъра и вълните.

Онор бързо нахвърли на белия лист контурите на кандидат — инструктора. Първо нарисува чертите на лицето му, после тялото, накрая детайлите в облеклото и изражението. Не спря нито за миг. Рисуваше бавно само когато създаваше нещо ново. В момента пресъздаваше действителен образ. За съжаление.

След минута тя се отдръпна, наклони глава и разгледа произведението си.

— Готово ли е? — попита Джейк и протегна ръка.

— Не съвсем.

Тя завърши веждите, извивката на устните, добави светлосенки и подаде рисунката на Джейк. Той подсвирна в знак на одобрение и възхищение от нейния талант. Това й напомни за Кайл, който също изразяваше възхищението си с одобрително подсвиркване.

— Ти си била дяволски добра художничка — възкликна Джейк, който веднага разпозна Димитри Павлов. Или както го наричаше Онор, Змийския поглед!

— Това не е изкуство, а илюстрация.

— Кой го казва?

— Човек, на когото се плаща, за да знае разликата.

Той изръмжа, без да обърне внимание на думите й. После огледа разсеяно скицата и се замисли за възможните причини един от хората му в Литва да се озове в Съединените щати и да се представи за инструктор по риболов.

Във всички случаи Павлов не беше дошъл за добро. Джейк отдавна подозираше, че този кучи син работи и за някой друг. Въпросът в момента бе за кого или за кой. Политиката в прибалтийските страни бе кървава игра, основана на злобата, трупана с години. Всеки можеше да се включи, когато поиска. Път навън обаче нямаше.

— Сам ли беше? — попита Джейк и посочи скицата.

— Не видях никой друг.

— А някаква кола или камион?

— Не съм разглеждала. След като отворих входната врата, единственото нещо, за което можех да мисля, бе да я затворя отново. И то бързо.

— Не те обвинявам. Този тип изглежда доста опасен.

И наистина беше. Павлов нямаше много ум в главата, но разполагаше с безценни връзки в едно общество, в което добро и зло бяха неясни категории и никой не се съгласяваше с другия дори и за цвета на небето. И Донован интернешънъл, и Имърджинг ресурсис бяха ползвали услугите му в миналото.

Джейк се питаше кой му плаща в момента.

Внимателно сгъна рисунката и я прибра в джоба на якето си, въпреки че вече не бе необходимо да разпитва наоколо, за да идентифицира този мъж. Просто не искаше Онор да го пита откъде познава Павлов.

— Заключи ли лодката? — попита я Джейк.

— Не мисля, че някой ще я открадне.

— Смяташ, че градът е твърде забутан, така ли? — процеди той сухо.

— Не. Просто, след като ти си тръгна, аз взех разпределителната капачка от двигателя. Така Тумороу не може да запали.

Той повдигна вежди. Това проваляше плана му да предложи да пази лодката, като спи на нея — така щеше да прегледа електронните системи, без Онор да наднича през рамото му.

Имаше няколко начина да се скрие нещо с размерите на пратка кехлибар. Най-бързият и най-лесният от тях бе да го заровиш под морските води и да отбележиш местонахождението му по електронен път. Солената вода не оставяше следи по кехлибара и не му вредеше. Зодиакът на Кайл, водолазният костюм и GPS-приемникът, които липсваха, заедно с една тежка котва бяха достатъчни, за да се потопи кехлибар за цяло състояние. Джейк трябваше просто да открие електронната карта в компютъра.

— Значи двигателят е извън строя, хм — попита той. — Взе ли цялата електроника, със себе си?

— Дори не съм си и помисляла. Не е ли заключено всичко на лодката?

— Не съвсем.

Онор се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че електрониката може лесно да бъде преместена и преинсталирана?

— Не и по начина, по който я е поставил брат ти.

— Кайл го бива да направи нещата по най-трудния начин. И какво?

— Няма проблеми. Просто ще се преместя на борда на Тумороу за известно време. Така ще бъдеш спокойна, че никой няма да се вмъкне и да открадне електроника за хиляди долари.

— Мислиш, че някой иска да открадне компютъра на Кайл?

Джейк се почувства неловко. Онор умееше да мисли бързо. Всъщност това не трябваше да го изненадва. И останалите от семейство Донован не бяха глупави.

— Компютрите са скъпи, леснопреносими и лесно продаваеми — отбеляза той. — Това ги прави мишена за крадците.

— Заключих лодката.

Той се поколеба, после пренебрегна съмненията си и реши да атакува. След инструкциите, с които я бе отрупал през деня, включително и наръчниците, които я бе накарал да прочете, тя едва ли би искала да се прави на водач на лодка през нощта. Ако Онор се стремеше към кехлибара, тя имаше нужда от инструктор, на когото да може да се довери.

Или поне който е добре осведомен.

— След всичко, което прочетох във вестника — продължи все така загрижено Джейк, — не бих се изненадал, ако някой самонадеян аматьор, мечтаещ за кехлибарено съкровище, преследва брат ти. Едва ли ще го спре една заключена врата със стъклен прозорец.

Без да иска, Онор огледа малката къща. Току-що поставените ключалки й напомняха за всичко онова, което не знаеше за Кайл, откраднатия кехлибар и въпросите, на които Арчър не пожела да отговори.

— Предполагам, че мога да спя на лодката — предложи тя.

Идеята очевидно не й допадаше.

— Защо е нужно? — попита той. — Аз обичам водата. Ти — не.

Онор се намръщи, но не оспори думите му.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да спиш на лодката?

— Съвсем. Оправи двигателя, докато аз взема някои неща от къщи.

— Какво ще правиш, ако някой се опита да влезе?

— Ще викам.

— Това със сигурност ще помогне много.

— Не отричай нещо, преди да го опиташ. Или ти си от онези хора, които носят в чантата си пистолет и флакон лютив спрей?

— Не нося пистолет — отвърна тя. — Много пъти съм мислила да си купя спрей, но така и не го направих.

— А как си с викането?

— Около девет по скалата на Рихтер. Фейт се справя по-добре, но Арчър се кълне, че мога да спукам тъпанчетата му от петдесет ярда14 разстояние.

Джейк се усмихна.

— Притесняваш ли се от анонимните телефонни обаждания?

— Щом се радвам, че някой все пак ще чуе виковете ми — призна тя.

— Това означава ли, че не смяташ, че аз ще те накарам да крещиш?

— Ако смятах така, не бих те наела.

— Аз не съм Змийски поглед, така ли?

Онор вдигна към него чашата си с вино.

— Никога не съм срещала змия със сиви очи. Голям късмет извади, нали?

Много по-голям, отколкото би могла да си представи, помисли си Джейк. Тя беше предпазлива като всяка интелигентна жена, живяла в града, но й липсваше вроденият нюх на дивите животни — или на някой, който се е опарил от това, че е вярвал на неподходящ човек.

Джейк вдигна чашата си.

— За късмета!

Щеше да има нужда от доста късмет, за да се измъкне незасегнат от цялата тази бъркотия.

Онор също, въпреки че едва ли го знаеше.