Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— О! Здравей.

— Като вече казах, ще трябва да работиш върху ентусиазма си.

Тя се усмихна и се изправи на стола си. Размяната на духовитости с инструктора по риболов се бе оказала ефикасен антидот срещу страх. Заля я вълна от енергия.

— Посочи ми нещо, което би могло да ме ентусиазира — предизвика го тя.

— Вечеряла ли си?

Онор погледна часовника си. Минаваше седем. Нищо чудно, че стомахът й се обаждаше.

— Не съм яла от обяд, ако половин сандвич със сирене може да мине за обяд.

— Обичаш ли раци?

— Не. Обожавам раци. Бих убила за…

— Не е необходимо — прекъсна я Джейк. — След вечеря ще ти покажа основните рибарски принадлежности, които ще използваме.

— Мисля, че загубих апетит.

— Ще си го възвърнеш.

— Наистина ли имаш пресни раци? — попита тя подозрително.

— Наистина. Дълги по осем инча единия, извадени от водата тази сутрин, приготвени и сложени в марината да се изстудяват.

— Прав си. Гладна съм.

— В моята хижа или в твоята къща?

— Къде е твоята хижа?

— Близо до Десепшън пас.

— О! Аз си мислех, че живееш В Анакортес.

— Вече не. Сан Хуан е мястото, където бягам от ежедневието, а не мой дом.

Онор се подвоуми и се сети, че все още очаква обаждане от Кайл.

— По-добре да стоя близо до телефона си.

— Добре. Ще бъда при теб след половин час. Ще набавиш ли достатъчно хляб и салата?

— Дадено.

— А вино?

— Ще намеря.

— Разбра ли вече как да избегнеш сблъсък в морето?

— Като остана на земята.

— Грешен отговор. Погледни на опасен курс.

— Защо да си търся белята?

— За да не те намери тя. Ще се видим след половин час.

Онор се усмихна, сложи телефонната слушалка на мястото й и се изправи. Мина й през ум да вземе душ и да се преоблече, но после реши да не го прави. Черният спортен екип и новите бели обувки за риболов ставаха за всякакъв случай. Джейк беше неин учител, а не гадже. Не бе предполагала, че за да се научи да кара лодка, ще трябва да чете книги на сушата, но се налагаше. Колкото повече научеше през нощта, толкова по-бързо щеше да започне издирването на Кайл на следващия ден.

Като премисли нещата, тя реши, че сто долара на ден са малка заплата за Джейк. Той беше склонен да работи по цял ден.

А през нощта!

Неочакваната мисъл я разтърси от главата до петите. Ядоса се на себе си, задето беше толкова лекомислена да се чувства привлечена от мъж, докато брат й е в опасност. Самокритиката обаче не даде очаквания резултат. Голата истина беше, че тя се нуждаеше от нещо, което да отвлича вниманието й от нерадостните мисли за онова, което вероятно се бе случило с Кайл. Затова въпреки грубите обноски на Джейк — а може би точно заради тях — той я разсейваше напълно.

— Все пак това е доста неудобно време да преоткрия хормоните си — промърмори тя. — В момента имам нужда от любовно приключение точно толкова, колкото и от риболов.

В този ред на мисли риболовът й звучеше почти привлекателно.

С нещастна усмивка Онор отиде в кухнята, пъхна бутилка бяло вино във фризера и се върна обратно при малките моторници и безкрайните води.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите — промърмори тя. — Тъкмо започнах да разбирам това нещо.

Телефонът иззвъня отново.

Тя се опита да не му обръща внимание и да си представи ситуацията, наречена опасен курс.

Телефонът иззвъня още два пъти. Тя сграбчи слушалката.

— Ало — изрече рязко. Тишина.

— Ало?

Чу се глух звук, сякаш някой прекъсна връзката. Втренчи се в телефонната слушалка и си каза, че е глупаво от нейна страна да се притеснява. Често се случва да набереш погрешен номер. Особено тук, на края на света, както казваше Кайл. Нищо особено.

Но напоследък й се случваше всяка нощ. И дори по два пъти на нощ.

Въпреки нежеланието си Онор непрекъснато си спомняше един от кандидатите за инструктор по риболов. Беше дошъл в къщата без предупреждение. Очите му бяха лъскави и алчни, като на влечуго. Беше човек, който никой не би искал да срещне В гъста мъгла.

Онор си каза, че е невероятно глупава, и отиде да провери предната и задната врата на къщата. Навсякъде беше заключено. След кратко колебание спусна и завесите.

Кайл щеше да се смее до полуда, ако можеше да те види. Изплашена от тъмното! Сигурно трябва да провериш и под леглото. И не забравяй тоалетната.

Ироничните й думи отекнаха в малката стая. Тя сдържа дъха си. Беше толкова тихо, че можеше да чуе как мъглата се спуска върху покрива на къщата.

— Кайл, къде е двадесет и две калибровият ти пистолет, когато имам нужда от него? — прошепна тя.

Отговори й само тишината и падащите капки вода.

Знаеше, че брат й има оръжие, защото бе открила разрешителното. Но въпреки че бе претърсвала къщата многократно, не успя да го намери. Не го откри и на лодката, макар че, докато търсеше някаква следа от Кайл, бе попаднала на много интересни кътчета.

— Къде ли го е скрил? — попита тя немите стени. Единственият отговор бе суровият съвет на Арчър, когато двете му по-малки сестри завършваха колежа: Всичко може да послужи за оръжие, когато имате нужда от него. Но най-доброто оръжие е вашият ум. Използвайте го.

Тогава Арчър бе научил Онор и Фейт на някои груби трикове, които да им послужат, в случай че някое гадже не приема отрицателен отговор. Той обаче бе подчертал, че е за предпочитане никога да не попадат в такава ситуация.

Онор се питаше дали и Кайл бе получил същия съвет. И ако беше, дали го беше следвал?

— Липсва кехлибар за милион долара — поясни тя на стените. — Мъртъв човек. Изчезнал брат. Ако това са последиците от съвета на Арчър, ще се разделя с мис Добри обноски.

Неспокойна, Онор провери отново прозорците. Едва сега забеляза, че дръжките им бяха гладки и блестящи, очевидно нови. Огледа с любопитство и вратите. Нови резета подсилваха старите потъмнели ключалки.

— Това е стоманена якост — възкликна тя изненадана. — Тези резета ще задържат всичко, освен стенобойна машина. Защо ли това не ме успокоява?

Вероятно защото не можеше да не се замисли защо брат й — който съвсем не беше хилав и разполагаше с револвер — бе почувствал необходимост да постави градски резета в провинциалната си къща.

Кехлибар за цяло състояние.

Мъртъв човек.

Изчезнал брат.

— Къде си, Кайл? — прошепна тя. — Защо не ни се обаждаш? Знаеш, че все някак ще ти помогнем. Понякога между нас има противоречия, но какво от това? Нали сме едно семейство! Нормално е да има противоречия.

Мъглата, която се стелеше по покрива, бе единственият отговор. Онор потърка ръцете си, за да ги стопли от студа, който съществуваше по-скоро в собственото й съзнание, отколкото в самата къща, и закрачи из малките стаи — спалня, кухня и трапезария, дневна и после обратно.

Когато до нея достигна звукът от собствените и стъпки, тя направи нещо, което отдавна трябваше да стори. Взе си скицника, молив и парчето кехлибар, което тази сутрин Джейк бе спасил от тежко приземяване на пода.

Скоро забрави своите страхове, притеснения и безсмисления звук от капещата вода. Откакто преди няколко месеца Кайл я запозна с кехлибара, тя бе запленена от уникалните му качества — това беше истински скъпоценен камък, създаден от древни дървета, а не обикновена скъпоценност, образувана чрез геологични процеси. Кехлибарът бе единственият скъпоценен камък, който бе вкаменелост.

Беше красив по някакъв загадъчен, чувствен начин. Парчето, което в момента държеше в ръцете си, бе придобивало завършен вид векове наред в безбрежните морски води, по естествен път, чрез вкаменяване на истинска смола. Това късче кехлибар с размери на стиснат юмрук бе едновременно прозорец към миналото и поглед към изкуството на бъдещето, скрито зад полупрозрачната златиста повърхност.

Онор изучаваше кехлибара в апартамента си в Лагуна Бийч, Калифорния, когато Арчър й се обади и я помоли — всъщност заповяда й — да отиде във вилата на Кайл. Мисълта, че нейният голям, сдържан брат има нужда от нея, я озадачи дотолкова, че тя нахвърли в един куфар последната пратка кехлибар и малко дрехи и хвана първия възможен самолет от летище Джон Уейн интернешънъл за Сийтак.

Следващите няколко дни бяха толкова объркани и трескави, че тя почти нямаше време да работи. Двете с Фейт трябваше да се подготвят за изложба в Лос Анжелис, която щеше да се състои след по-малко от шест седмици. Всички скъпоценности и украшения за изложбата вече бяха проектирани, изработени и готови за показ. Бяха направени от традиционните неорганични скъпоценни камъни, с които бе свикнала да работи.

Но откакто Онор видя последната пратка балтийски кехлибар, бе завладяна от възможностите, които той й предлагаше. В това парче кехлибар имаше нещо. Нещо забележително. Беше сигурна в това. Просто в момента не можеше да го открие.

С кехлибара в лявата ръка и с молив в дясната, тя се загледа в променливите нюанси на светлини и сенки в дребното късче. Сенките и светлините танцуваха, сменяха се, събираха се и болезнено се плъзгаха съвсем близо до… откритието.

Почукване на вратата я накара да подскочи. Видът на новите, здрави резета замени неуловимите форми на кехлибара. Ударите на сърцето й се ускориха. Тя преглътна и облиза пресъхналите си устни.

— Кой е? — попита дрезгаво.