Моли се втурна надолу по стъпалата, макар много добре да знаеше, че не бива да се доближава до Кевин.

— Не го прави. Цяла нощ виелицата не спря. Духа много силен вятър.

— Е, сега вече наистина ме изкушаваш.

— Опитвам се ти обясня колко е опасно!

— Нима опасността не прави всичко още по-привлекателно?

— Никой самолет няма да излети в толкова лошо време. — Само дето това едва ли важеше за знаменитости като Тъкър, способни да убедят хората в каквото си пожелаят.

— Не ми се вярва, че ще е толкова трудно да намеря някой пилот. Ако наистина реша да скачам с парашут.

— Ще се обадя на Дан — заплаши го тя. — Сигурна съм, че ще му бъде много интересно да узнае колко нехайно се отнасяш към наложеното ти наказание.

— О, как ме уплаши само — ехидно провлече Кевин. — Мога да се обзаложа, че си била от онези девойчета, които винаги са клепали съучениците си пред учителите.

— Не, учих с момчета до петнайсетгодишна, така че нямах тази възможност.

— О, да, съвсем забравих, че си от богаташките дечица.

— Богато, разглезено и изнежено същество — излъга тя. — Ами ти? — Може би щеше да забрави за скоковете с парашут, ако успееше да му отвлече вниманието.

— Бях от средните. И никак не съм бил глезен.

Той още не можеше да се успокои. Моли трескаво се напрягаше да измисли още нещо, с което да се заяде с него. Внезапно забеляза две книги на масичката за кафе, които преди не бяха там. На корицата на първата от тях прочете името на Скот Търоу10, а другата беше научна — доста сериозно изследване на Космоса.

— Ти четеш?

Устните му се свиха, когато се тръшна на дългото канапе.

— Само когато не мога да намеря някой да ми чете на глас.

— Много смешно. — Моли се настани на противоположния край на канапето. Не беше доволна от откритието, че той обича да чете.

Ру се примъкна по-близо към нея, готов да брани господарката си, ако на Кевин му хрумне отново да се нахвърли върху нея.

Ще ти се.

— Добре де, признавам, че не си чак толкова интелектуално… ограничен, колкото изглеждаш първоначално.

— Позволи ми да го включа в изявлението си пред журналистите.

Моли внимателно щракна капана си.

— В такъв случай защо продължаваш да вършиш само глупости?

— Какви например?

— Ами, да речем, скокове с парашут, скокове със ски от хеликоптер, автомобилно рали по неравен терен веднага след тренировъчния лагер.

— Явно знаеш много за мен.

— Само защото си свързан със семейния ни бизнес, така че не го приемай лично. Освен това всеки в Чикаго знае за твоите подвизи.

— Журналистите винаги вдигат много шум за нищо.

— Не е точно „за нищо“. — Тя изрита чехлите със зайчетата и подви крака под себе си. — Не те разбирам. Винаги си бил образец за всички от професионалния спорт. Нито пиеш, нито биеш жени. Пръв идваш на тренировките и последен си отиваш. Около теб няма никакви скандали, не играеш хазарт, не се държиш превзето като кинозвезда. И изведнъж — такива изцепки!

— Никакви изцепки нямаше.

— А как иначе ще ги наречеш?

Кевин наклони глава и присви подозрително очи.

— Да не са те изпратили да ме шпионираш?

Тя се засмя, макар това предположение да разваляше образа й на богата разглезена кучка.

— Повярвай ми, аз съм последният човек, на когото биха поверили подобна отговорна задача, свързана с бъдещето на отбора. В семейството ми се носи славата на отвеяна интелектуалка. — Тя се прекръсти, преди да продължи: — Хайде, Кевин, да пукна, ако те предам. Кажи ми какво става.

— Понякога обичам силните усещания и не виждам нищо лошо в това.

Но Моли не мирясваше.

— А приятелките ти не се ли тревожат за теб? — продължи да дълбае.

— Ако искаш да узнаеш нещо повече за интимния ми живот, просто ме попитай. Тогава ще имам удоволствието да ти кажа да не си пъхаш носа в чуждите работи.

— Че защо са ми подробности от твоя интимен живот?

— И аз това се питам.

Тя го изгледа с престорена невинност.

— Просто се чудя откъде си намираш чуждестранните мацки. От каталог ли ги поръчваш? Или се ровиш в интернет? Чух, че имало компании, специализирани в подпомагане на самотни американци. Търсят им партньорки в чужбина. Явно самите те, горките, не могат да се справят. Да, виждала съм такива снимки. „Двайсет и една годишна красива рускиня. Свири на класическо пиано чисто гола. В свободното си време пише еротични романи. Желае да сподели «уменията си» с някой янки.“

За съжаление, вместо да се обиди, Кевин се разсмя.

— Излизам и с американки.

— Обзалагам се, че не са много.

— А на теб никой ли не ти е казвал, че си прекалено любопитна?

— Аз съм писателка. При нас любопитството е професионално качество. — Моли побърза да мине в атака: — Разкажи ми нещо за семейството си.

— Няма какво да се разказва. Аз съм ПС.

Първокласен сваляч?

— Противен смотаняк?

Той се ухили и вирна крака върху масичката за кафе.

— Пасторски син. Четвърто поколение, но зависи от това, как ще ги броиш.

— О, да. Спомням си, че съм чела за това. Хм, четвърто поколение, така ли?

— Баща ми беше методистки свещеник, син на методистки свещеник, който на свой ред е бил внук на един от най-старите пътуващи методистки проповедници, разнасяли Божието слово из най-затънтените краища на страната ни.

— Ето защо в твоите вени тече толкова буйна кръв! От гените на предшественика ти мисионер.

— Е, със сигурност не е от баща ми. Той беше чудесен, но не би могъл да бъде обявен за любител на риска. По-скоро беше домошар и книжен плъх. — Усмихна се. — Също като теб, само че по-любезен.

Моли предпочете да се престори, че не е чула язвителното подмятане.

— Жив ли е?

— Умря преди шест години. Когато съм се родил, е бил на петдесет и една години.

— А майка ти?

— Загубих я преди година и половина. И тя беше възрастна. Буквално поглъщаше книгите, беше председател на историческото дружество, увличаше се по генеалогията. Няма да забравя с какво нетърпение родителите ми очакваха лятото. Това бяха най-приятните месеци в живота им.

— За да се пекат на нудистки плажове на Бахамите?

— Не съвсем — засмя се той. — Всички отивахме в летния лагер на Методистката църква в Северен Мичиган. Той принадлежи на семейството ми от много поколения.

— Семейството ти е притежавало летен лагер?

— Да, с малки бунгала и голям стар параклис за църковните служби. Там трябваше да прекарвам всяка от летните ваканции, докато не станах на петнайсет, когато се разбунтувах.

— Сигурно са се питали как са си се пръкнал такъв.

— Всеки божи ден. — Очите му се присвиха. — Сега е твой ред да разкажеш за себе си.

— Аз съм сираче — отвърна младата жена с небрежен тон, както винаги правеше в подобни случаи, макар на гърлото й да засядаше буца.

— А пък аз си мислех, че Бърт винаги се е женил само за танцьорки от Вегас — усмихна се Кевин. Но от погледа му, който плъзна от яркочервената й коса до доста скромния й бюст, си пролича, че се съмнява да е имало жени с пайети в родословното й дърво.

— Майка ми е била певица в хоровия състав „Пясъците“. Тя бе третата жена на Бърт. Загинала, когато съм била на две години, докато летяла за Аспен, за да отпразнува развода.

— Искаш да кажеш, че двете с Фийби сте от различни майки?

— Да. Майката на Фийби е първата му жена. Била е хористка във „Фламинго“.

— Никога не съм се срещал с Бърт Съмървил, но ако се съди по слуховете, не е било лесно да се живее с него.

— За щастие, ме изпрати в пансион, когато бях на пет години. Дотогава у дома непрекъснато се сменяха красиви детегледачки.

— Звучи интересно. — Той спусна краката си от масичката за кафе и взе слънчевите си очила „Рево“ със сребриста рамка. Моли ги изгледа със завист. Струваха двеста и седемдесет долара в „Маршал Фийлдс“.

„Дафни надяна на носа си слънчевите очила, изпаднали от джоба на Бени. Наведе се, за да се полюбува на отражението си в езерото. Изглеждаше съвършено. Parfait!11 (Тя вярваше, че френският е най-подходящият език за описание на външността й.)

— Хей! — провикна се Бени зад нея.

Пльос! Слънчевите очила се плъзнаха от носа й и цопнаха в езерото.“

Кевин се надига от канапето и Моли усети как въздухът в стаята се наелектризира.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Ще изляза за малко. Нужен ми е свеж въздух.

— И къде по-точно ще го търсиш?

Той прибра очилата с преднамерено бавни движения.

— Приятно ми е да си бъбря с теб, но мисля, че въпросите от ръководството бяха повече от достатъчни.

— Вече ти обясних, че не съм от шефовете.

— Нали имаш дял от акциите на отбора. Според моите представи това те прави шефка.

— Добре де, няма да спорим. Ръководството иска да знае къде ще ходиш.