— И това се дължи на летните лагери.

— Знае всичко за футбола.

— Само защото…

— Може да играе и европейски футбол.

— Но само с Тес.

— Изучавала е източни бойни изкуства.

Той съвсем бе забравил за онази хватка от кунгфу, с която го бе изненадала миналата зима.

— И ми каза, че е играла в училищния отбор по тенис.

— Още по-зле. Мразя тениса.

— Вероятно защото самият ти не си много силен в тениса.

Откъде Лили знаеше това?

Актрисата му се усмихна съчувствено.

— Струва ми се, че ще ти е доста трудно да намериш жена, която да притежава едновременно спортен и приключенски дух като Моли Съмървил.

— Мога да се обзаложа, че тя няма да скочи с парашут.

— Аз пък се обзалагам, че ще го направи.

Дори на самия него думите му прозвучаха по детински глупаво-капризно. А и Лили беше права за скоковете с парашут. Сякаш съвсем ясно чуваше писъците на Моли, когато я изблъсква навън от самолета. Но знаеше, че ще й хареса веднага щом парашутът й се отвори.

При все това му беше неловко и притеснено, задето се бе влюбила в него. И го беше яд. Още от самото начало беше ясно, че двамата нямат бъдеще като двойка, така че той с нищо не я бе подвел, нито й бе обещавал нещо. По дяволите, през половината време се караха, макар че Кевин се стараеше да се държи що-годе цивилизовано.

За всичко бе виновен сексът. Дотогава всичко помежду им беше наред. Ако си беше държал ципа на панталоните закопчан, сега тя щеше да е добре, но кой можеше да го вини, задето не бе мирувал, след като бяха заедно ден след ден?

Замисли се за начина, по който тя се смееше. На кой мъж нямаше да му се иска да чуе този топъл и звънлив смях? А онези леко скосени синьо-сиви очи със закачлив блясък си бяха истинско сексуално предизвикателство. Щом ги погледнеше, не можеше да мисли за нищо друго, освен кога ще се озоват в леглото.

Но Моли знаеше правилата: страхотният секс не беше обещание, не и в наши дни, и в този век. Всички онези приказки, които му надрънка, че се страхувал от емоционално обвързване, бяха пълни дивотии. Имаше и други хора, с които беше близък. Истински близък. Кал и Джейн Бонър.

С които обаче не бе разговарял от седмици.

Кевин се втренчи в Лили. Може би защото бе станало късно и донякъде се беше размекнал, но думите сами излязоха от устата му.

— Моли си мисли някои неща за мен, които аз не споделям.

— Какви неща?

— Тя си мисли, че… — Той остави бутилката с бира на масата. — Тя ми каза, че съм емоционално незрял и повърхностен.

— Не си! — Очите на майка му блеснаха. — Как е могла да каже нещо толкова ужасно!

— Да, но работата е там, че…

— Ти си много сложен и особен мъж. Боже мой, ако беше повърхностен, щеше веднага да се отървеш от мен.

— Опитах се…

— Щеше да ме потупаш по рамото и да ми обещаеш, че ще ми изпращаш коледни картички. Аз щях да остана доволна и щях да си замина. Но ти си прекалено съвестен и чувствителен, за да постъпиш така, макар че никак не ти беше леко.

— Много мило, че го казваш, но…

— О, Кевин… не бива да си мислиш, че си повърхностен. Обичам Моли, но ако я чуя да каже нещо подобно за теб, двете ще трябва сериозно да поприказваме.

Искаше му се да се засмее, но очите му запариха, а краката му сами се понесоха. Следващото, което помнеше, беше как пристъпи към жената с отворена прегръдка. Всяка майка защитава сина си, когато му е зле, дори и ако този син не го заслужава.

Прегърна я силно, всеотдайно. А тя издаде звук, който му напомни за мяукане на новородено котенце.

Пристисна я още по-плътно.

— Искам да те попитам за някои неща.

От гърдите й се отрони накъсано ридание.

Синът й се изкашля.

— Някога учила ли си се да свириш на пиано?

— О, Кевин, аз дори нотите не мога да чета…

— А устните ти изриват ли се, когато ядеш домати?

Тя се притисна още по-силно към него.

— Ако изям прекалено много.

— А как си със сладките картофи? — Последва поредното хлипане. — Всички, освен мен, ги харесват, затова се чудех… — Млъкна, защото му ставаше все по-трудно да говори. Но в същото време все още разпръснатите късчета от мозайката в душата му започнаха да се подреждат.

Следващите няколко минути двамата останаха сгушени в прегръдките си. Накрая заговориха, думите се изливаха като пълноводна река, сякаш се опитваха да наваксат пропуснатото през последните три десетилетия. Понякога млъкваха, със сълзи на очи, за да намерят подходящите думи, които да запълнят пустотата, царила толкова дълго в живота и на двамата. По силата на едно неизречено съгласие не споменаха нищо нито за Моли, нито за Лиам Дженър.

В три след полунощ, когато най-после се разделиха на горната площадка, преди да се прибере в стаята си, Лили го погали по бузата.

— Лека нощ, скъпи!

— Лека нощ… — Кевин искаше да каже: „Лека нощ, мамо!“, но му се струваше, че по някакъв начин ще предаде Мейда Тъкър, и затова замълча. Наистина Мейда не беше майка-мечта, но тя го бе обичала с цялото си сърце и той нея също. — Лека нощ, мамо Лили — изрече накрая с усмивка.

Последва истински водопад от сълзи.

— О, Кевин… Кевин, моето сладко малко момче.

Тази нощ той заспа с усмивка на уста.

А когато след няколко часа алармата на будилника го накара да скочи от леглото, за да се погрижи за закуската, младият мъж се замисли за изминалата нощ и за това, че от сега нататък Лили завинаги ще бъде част от живота му. Беше хубаво. Точно както трябваше да бъде.

За разлика от всичко останало в живота му.

Слезе в празната кухня и си каза, че няма причина да се чувства виновен пред Моли, но изглежда, съвестта му беше на друго мнение. Докато не намери начин как да изглади вината си, никога нямаше да спре да мисли за нея.

И внезапно го осени една мисъл. Идеалното решение.



Моли се втренчи невярващо в адвоката на Кевин.

— Той ми подарява лагера?

Адвокатът се намести по-близо към средата на кашона, в който се намираше компютърът на Моли.

— Господин Тъкър ми позвъни вчера сутринта. Сега довършвам оформянето на документите.

— Не го искам! Няма да приема нищо от него.

— Навярно е знаел, че ще реагирате по този начин, защото каза да ви предам, че ако се откажете, ще позволи на Еди Дилард да изравни всичко в лагера с булдозер.

Искаше й се да се разкрещи, но адвокатът не бе виновен, задето съпругът й беше такъв манипулативен и непоносим хитрец! Вместо това се постара да се овладее.

— Има ли някакви пречки веднага да се отърва от лагера?

— Не.

— Много добре. Тогава съм съгласна да стане моя собственост, защото незабавно ще го продам.

— Но това едва ли ще се хареса на господин Тъкър.

— Дайте му кутия с книжни кърпички, за да си бърше сълзите.

Адвокатът беше млад, така че я удостои с донякъде похотлива усмивка, след което взе куфарчето си и се запромъква към вратата през купищата мебели и кашони. Заради юлската жега не носеше сако, но Моли нямаше климатик в апартамента, така че на гърба на ризата му се виждаше влажно петно.

— Ще се наложи скоро да заминете за там. Кевин си тръгна и сега няма кой да надзирава лагера.

— Сигурна съм, че има. Той нае някакви хора.

— Изглежда, не са се сработили.

Моли не обичаше да ругае, но сега едва се сдържа. Бе имала на разположение само четирийсет и осем часа, за да свикне със славата на преуспяла детска писателка, а сега и това!

Веднага след като адвокатът си тръгна, младата жена се сви на дивана, извади мобилния си телефон и позвъни на новия си агент — виртуоз в сключването на изгодни договори.

— Фийб, аз съм.

— Привет на новоизгрялата знаменитост. Преговорите напредват задоволително, но все още не съм доволна от сумата на аванса, който те предлагат.

Тя долови злорадо задоволство в гласа на сестра си и се притесни.

— Само внимавай да не ги разориш.

— Много се изкушавам.

Побъбриха още малко за преговорите, преди Моли да изплюе камъчето, опитвайки се да не се задави:

— Кевин току-що е направил нещо страхотно.

— Преминал е със завързани очи на червен светофар?

— Не говори така, Фийби. — Май в крайна сметка камъчето щеше не само да я задави, но и да я задуши. — Той е невероятен. Всъщност ми е направил суперизненада — подарил ми е летния лагер.

— Шегуваш се.

Моли стисна телефона по-силно.

— Кевин знае колко много обичам това място.

— Разбирам, но…

— Утре заминавам за лагера. Не зная колко дълго ще остана.

— Поне ще се измъкнеш от този въшлясал апартамент, докато завършим преговорите по новия ти договор. Предполагам, че би трябвало да съм му благодарна.

Моли не бе забравила колко бе унизително да признае на сестра си, че се е наложило да продаде мансардния си апартамент. Фийби я уважаваше достатъчно, за да не й предложи пари, но това още не означаваше, че щеше да си мълчи по въпроса.