— Но ние не искаме от теб да връщаш аванса — смая се Хелън, — а да издадем книгата.

— Опасявам се, че няма да можете. Няма да направя поправките.

— Моли, зная, че не ти харесват предложенията ни, но е крайно време да си поговорим откровено. Още от самото начало винаги сме желали най-доброто за кариерата ти.

— Аз пък желая най-доброто за моите читатели.

— Също и ние. Моля те, опитай се да ни разбереш. Авторите гледат на поредния си проект само от своята гледна точка, но кръгозорът на издателя е много по-широк, включително и отношенията ни с пресата и читателската общност. Повярвай ми, просто нямахме друг избор.

— Всеки има избор. Преди час аз направих моя.

— Какво искаш да кажеш?

— Публикувах „Дафни се претъркулва“. В оригиналната версия.

— Публикувала си я? — Веждите на редакторката се стрелнаха нагоре. — За какво говориш?

— Публикувах я в интернет.

Хелън скочи от стола.

— Не можеш да го направиш! Имаме договор!

— Ако прочетеш текста със ситни букви в края на договора, ще видиш, че правото за електронната версия на книгата остава мое.

Хелън онемя. Големите издателства обикновено не допускаха такава клауза в договорите, но по-малките не си правеха труда да проверяват старателно текста.

— Не мога да повярвам, че си го направила.

— Сега всяко дете, което иска, ще може да прочете „Дафни се претъркулва“ и да види оригиналните илюстрации.

Моли си бе подготвила дълга реч, включваща кладите, на които са били изгаряни книги, както и Първата поправка към конституцията, гарантираща свободата на словото, но вече нямаше сили. Побутна плика с чека към Хелън, стана и излезе от кабинета.

— Моли, почакай!

Беше направила това, което трябваше, затова не се спря. Докато вървеше към колата, би трябвало да изпитва удовлетворение, но вместо това в душата й се бе настанила някаква пустота. Една приятелка от колежа й бе помогнала да си направи собствен уебсайт в интернет. Освен текста и рисунките на „Дафни се претъркулва“, Моли бе добавила списък с детски книги, които навремето са били забранявани от различни обществени организации, недоволни от съдържанието или от илюстрациите. В списъка фигурираха „Червената шапчица“, всички книги за Хари Потър, „Времевият квинтет“ от Маделин Ленгъл, „Шпионката Хариет“ от Луиз Фицхю, „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, както и творбите на Джуди Блум, Морис Сендак, Братя Грим, „Задната къща“ от Ане Франк. В края на списъка Моли бе добавила „Дафни се претъркулва“. Тя не беше Ане Франк, но се усещаше по-добре в такава чудесна компания. Жалко, че не можеше да позвъни на Кевин и да му каже, че най-после е защитила своето зайче.

На връщане младата жена на няколко пъти спря, за да купи хранителни продукти, сетне сви по крайбрежната магистрала и продължи на север към Еванстън. В този час от деня трафикът не беше претоварен и пътят й отне по-малко време от обичайното. Сега живееше в една доста стара сграда с фасада от кафяв пясъчник. Ох, колко ненавиждаше неугледния апартамент на втория етаж, откъдето се виждаше само контейнерът за смет на съседния тайландски ресторант. Но това място бе единственото, което можеше да си позволи и където разрешаваха да има куче.

Опита се да не мисли за малкия си мансарден апартамент, където вече живееха други хора. В Еванстън нямаше много преустроени мансардни апартаменти и не липсваха желаещи да купят жилището й, така че тя знаеше, че бързо ще го продаде. Но все пак не очакваше, че ще стане за по-малко от двайсет и четири часа. Докато още се оформяха документите, новите собственици й изплатиха допълнителна сума по договора за пренаемане, тъй като искаха да се нанесат незабавно. На Моли й се наложи спешно да си потърси ново жилище и след доста обиколки се озова в тази мрачна и неприветлива сграда. Но имаше пари да върне аванса и да плати сметките.

Паркира на две пресечки от новата си квартира, защото собственикът, истински Слидерин, ограбваше наемателите с такса от седемдесет долара на месец за паркинга до сградата. Докато Моли се изкачваше по изронените стъпала, силното тракане от надземната железница отекна почти под прозорците. Ру я посрещна с радост на вратата, но тутакси побягна назад по износения линолеум, завря се в кухнята и залая оглушително срещу мивката.

— О, не! Пак ли?

Апартаментът беше толкова тесен, че нямаше място за книгите й, затова трябваше да се промъкне покрай кашоните, струпани пред мивката в кухнята. Открехна предпазливо вратата под мивката, надникна вътре и потръпна. В капана беше уловена поредната мишка. Третата за последните няколко дни.

Дали да не напише статия за списание „Чик“ със заглавие „Защо момчетата, които ненавиждат дребните животинчета, невинаги се оказват негодници“? Току-що бе изпратила последната си статия, чието първоначално заглавие беше „Закуска, от която той няма да си изповръща червата: разбъркай неговия мозък с твоите яйца“. Но преди да пъхне ръкописа в плика, все пак разумът надделя и го замени с: „Най-добрият начин да започнете деня“.

Всеки ден пишеше. Колкото и да бе съсипана и нещастна, този път не се предаде и не се сви в леглото, както след помятането. Вместо това се опитваше да се пребори с болката и да продължи напред. Но празнотата в сърцето й бе огромна.

Кевин й липсваше толкова много. Всяка нощ лежеше в леглото, взираше се в тавана и си спомняше как ръцете му я обгръщаха. Но не беше само сексът. Той я разбираше по-добре, отколкото самата тя се разбираше, и във всяко отношение беше нейната сродна душа. Освен в едно: не я обичаше.

Моли въздъхна тежко, остави настрани чантата си и взе градинските ръкавици, които бе купила заедно капана за мишки. Хвана внимателно дръжката на малката клетка. Поне нейното зайче бродеше свободно и щастливо в киберпространството. Не беше като този нещастен гризач.

Моли изписка, когато подплашената мишка се замята в капана:

— Моля те, недей. Само кротувай. Обещавам ти, че ще те пусна в парка, преди да се усетиш. — Защо нямаше нито един мъж точно когато толкова се нуждаеше от помощ?

Сърцето й се сви от още един болезнен спазъм. Онази двойка, наета от Кевин, сигурно вече е пристигнала в лагера, така че той се е прибрал в града, за да купонясва със своите чуждестранни красавици. Моля те, Господи, не му позволявай да спи с някоя от тях. Или поне да не е толкова скоро.

Лили бе оставила няколко съобщения на телефонния й секретар. Искаше да знае дали всичко при Моли е наред, но младата жена още не й бе отговорила. Какво би могла да й каже? Че се е наложило да си продаде мансардния апартамент? Че има непреодолими различия с издателя си? Че сърцето й е разбито завинаги? Сега поне можеше да си позволи да наеме адвокат, който да я отърве от договора с „Бърдкейдж Прес“, а след това щеше да си потърси друго издателство.

Като държеше капана колкото можеше по-настрани, Моли извади ключа от чантата си и тръгна към вратата. Но точно в този момент домофонът звънна. Мишката вече бе разлюляла нервите й и тя едва не подскочи от уплаха.

— Момент! — извика.

Без да изпуска капана, заобиколи поредния кашон с книги и отвори вратата. Хелън се втурна в коридора.

— Моли, ти избяга, преди да успеем да се договорим. О, господи!

— Хелън, запознай се с Мики.

Редакторката притисна ръка към гърдите си. Лицето й пребледня.

— Това… го държиш в дома си?

— Не точно. — Моли остави капана върху кашона с книгите, но това никак не се хареса на Ру. — Тихо, напаст такава! Опасявам се, че моментът никак не е подходящ за визита, Хелън. Налага се да отида в парка.

— Водиш тази гадина на разходка?

— Ще я освободя.

— Аз ще… ще дойда с теб.

При други обстоятелства, Моли навярно би се изпълнила с леко злорадство да види винаги елегантната и самоуверена редакторка толкова потресена и объркана, но проклетата мишка здравата я бе разстроила. Като държеше капана по-далеч от себе си, тя излезе от сградата и пое по задните улички в Еванстън към парка край езерото. Хелън, в черния си костюм, на високи токчета, беше плувнала в пот и се препъваше във всяка дупка, но Моли не я бе канила на разходка, така че не изпитваше нито капка жалост и състрадание.

— Не знаех, че си се преместила — заговори редакторката задъхано зад нея. — За щастие, срещнах бившия ти съсед и той бе така любезен да ми даде новия ти адрес. Н-не може ли да пуснеш това същество някъде по-наблизо?

— Не, защото не искам да намери пътя за връщане.

— А защо не си купиш по-надежден капан? Който да го убие веднага.

— За нищо на света.

Въпреки че беше делничен ден, в парка беше пълно с колоездачи, студенти с ролкови кънки и деца. Моли накрая намери една полянка, остави капана на тревата и протегна нерешително ръка към резето на вратичката. Веднага щом я отвори, Мики изскочи на свобода.

Право към Хелън.

Редакторката нададе сподавен вопъл и скочи със завидна ловкост на близката пейка. Мики изчезна в храсталака.

— Ужасни същества! — По-възрастната жена се свлече върху пейката.

Коленете на Моли се подгъваха и тя също се отпусна на пейката. Отвъд парка езерото Мичиган се простираше чак до хоризонта. Младата писателка се взираше замечтано в проблясващите води, замислена за едно много по-малко езеро, край чийто бряг се издигаше отвесна скала, идеална за гмуркане.