Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

Отметна завивките и стана от леглото. В стаята бе хладно, но тя имаше чувството, че изгаря от треска. Най-добре беше сега да си е у дома. Ру надигна сънено единия си клепач, но после отново го притвори, докато тя пристъпваше към най-близкия прозорец, под който имаше пейка с възглавница.

Отвън стъклата бяха изпъстрени с ледени пера. Снегът продължаваше да се сипе между дърветата като тънки бели ленти. Моли се опита да се полюбува на красотата на нощната виелица, но виждаше единствено Кевин Тъкър. Кожата й настръхна, по гърба й пробягнаха тръпки. Толкова бе унизително! Тя беше умна и талантлива жена, но въпреки всичките й усилия сега се държеше като вманиачена нимфоманка.

Може би беше някаква перверзна форма на личностно израстване? Добре поне, че беше луднала от желание за секс, а не заради Голямата любов, която никога няма да изживее.

Реши, че страстта е много по-безопасна. Дан беше спасил живота на Фийби! Това беше най-романтичното, което Моли можеше да си представи, но подозираше, че това я бе тласнало към очаквания, които никога нямаше да се сбъднат. Явно се налагаше да зареже Голямата любов и да се съсредоточи върху секса. Интересно дали Кевин се обясняваше в любов на английски, докато прави секс, или е зазубрил няколко удобни чуждестранни фрази? Младата жена простена и зарови лице във възглавницата.

Само след няколко часа сън тя се събуди. Утрото се оказа хладно и мрачно. Погледна към двора и видя, че ферарито на Кевин го няма. Чудесно! Изведе Ру навън, после си взе душ. Насили се да изтананика някоя песничка от „Мечо Пух“, докато се изсуши, но когато започна да навлича износените сиви панталони и пуловера от „Долче и Габана“, купени още преди да раздаде парите си, преструвката, че е щастлива, избледня и изгуби силата си.

Какво не беше наред с нея? Животът й бе чудесен. Беше здрава, имаше добри приятели, страхотно семейство, чаровно и забавно куче. Макар и почти разорена, тя не се тревожеше, защото жилището й си струваше всички пари, които бе изхарчила за него. Обичаше работата си. Животът й беше безупречен. Дори повече от безупречен сега, когато Кевин Тъкър си бе заминал.

Недоволна от безпокойството, което я измъчваше, тя напъха крака в розовите чехли, които близначките й бяха подарили за рождения й ден, и зашляпа към кухнята. Заешките муцунки на носовете на чехлите весело се поклащаха в такт с всяка нейна крачка. Ще закуси набързо, преди да се захване за работа.

Извади от шкафа пакет с любимите бисквити за печене на Дан. Точно когато ги поставяше в тостера, Ру се разлая. Задната врата се отвори и влезе Кевин, понесъл в ръце найлонови пазарски торби. Глупавото й сърце прескочи един удар.

Ру изръмжа, но Кевин не му обърна внимание.

— Здравей, Дафни!

Безсмислената й радост мигом отстъпи пред раздразнението. Слидерин!

Той стовари торбите върху острова в средата на кухнята.

— Хранителните запаси бяха на изчерпване.

— Какво те засяга това? Забрави ли, че щеше да си тръгваш? — напомни му тя и повтори фразата на френски, за да се наслади на сърдитото му мръщене. — Vous partez.7 Salga.8

— Не смятам да си тръгвам. — Той отвори ядосано една бутилка с мляко. — Не желая да дразня допълнително Дан, така че не аз, а ти ще трябва да си тръгнеш.

Точно това трябваше да направи, ала нямаше намерение да му играе по свирката. Едно заядливо дяволче вътре в нея отвърна предизвикателно:

— Няма да стане! Разбира се, ти като спортист не можеш да го проумееш, но за да съсредоточа мислите си в работата си, аз наистина се нуждая от спокойствие и тишина.

Кевин явно схвана обидата, но предпочете да я пренебрегне.

— Аз оставам тук.

— И аз — не се даваше Моли.

Съдейки по стиснатите му устни и намръщеното му лице, не бе трудно да се досети, че едва се сдържаше да не я изхвърли, но не се осмеляваше, все пак тя бе сестра на шефката му. Вместо това той бавно напълни чашата си с мляко и се облегна на ръба на кухненския плот.

— Вилата е голяма. Ще си я поделим.

Тя отвори уста, за да му нареди да си обира крушите, но нещо я възпря. Може би идеята не беше чак толкова откачена. Най-добрият начин да се справи с безумното си увлечение по него бе да открие, че под маската на неустоим красавец се крие един гаден Слидерин. Не беше увлечена по истинския Кевин, защото всъщност не го познаваше. Вместо това я привличаше илюзията за Кевин, с великолепно тяло, чувствен поглед и излъчване на победител.

Наблюдаваше го как изпи чашата си мляко. Само едно оригване. Щеше да й бъде достатъчно. Нищо не я отвращаваше повече от мъж, който се оригва… или се чеше по чатала… или има просташки маниери на хранене. Или пък разните загубеняци, които се опитват да впечатлят жените, размахвайки тлъсти пачки с банкноти, защипани с една от онези безвкусни метални щипки.

Може би носи на врата си златна верига? Моли потръпна. Сигурно е така. Или е побъркан на тема оръжия? Или любимото му обръщение е: „Как си, пич?“. Дори и след милион години нямаше да заприлича на Дан Кейлбоу.

Да, несъмнено безброй капани дебнеха господин Кевин Аз-съм-супер-секси-с-невероятни-зелени-като-тревата-на-стадиона-очи Тъкър. Едно оригване… едно драпане по чатала… дори и най-слабото проблясване на нещо златно около врата му…

Осъзна, че се усмихва.

— Добре. Можеш да останеш.

— Благодаря ти, Дафни. — Той пресуши млякото в чашата си, но не се оригна.

Моли присви очи и си напомни, че докато куотърбекът продължава да я нарича „Дафни“, тя е почти в безопасност.

Взе лаптопа си и го отнесе в мансардата. Постави го върху бюрото заедно със скицника си. Реши да поработи върху ръкописа на „Дафни се претъркулва“ или над новата си статия „Свалки — докъде да стигнем?“.

Много далеч.

Определено сега не беше подходящото време да мисли за секс, дори и за тийнейджърската му версия.

От долния етаж се разнесе рев на футболни запалянковци. Очевидно Кевин бе донесъл видеозапис на мача, за да анализира играта. Младата жена се запита дали някога е посягал към книга, гледал ли е поне един свестен филм и въобще правил ли е нещо, което да не е свързано с футбола.

Е, това не я засягаше. Време беше да се залавя за работата си. Отпусна единия си крак върху гърба на Ру и се загледа през прозореца към белите гребени на вълните по сивкавите ледени води на езерото Мичиган. Може би Дафни ще реши да се върне късно през нощта в дома си и ще завари всичко потънало в мрак. Тъкмо прекрачва прага, Бени изскача отнякъде и…

Не, трябва да престане да черпи сюжетите за историите си от собствените си преживявания.

Добре… Отвори скицника си. Дафни може да реши да си нахлузи маска от онези за Хелоуин и да го изплаши… Не, това вече го беше използвала в „Дафни сади тикви“.

Определено беше време да звънне на някоя приятелка. Грабна телефона и набра номера на Джанин Стивънс, нейна добра приятелка, автор на няколко книги. Макар Джанин да пишеше за младежи, те споделяха близки възгледи и често си разменяха идеи.

— Слава богу, че се обади! — зарадва й се Джанин. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб!

— Случило ли се е нещо?

— Всичко се оплеска! Някаква жена с огромна коса от НДНА се добра до микрофона на репортера от сутрешните новини и очерни книгите за деца като оръжие за пропагандиране на хомосексуализма.

— Е, нека си дрънка, какво от това?

— Моли, тя показа екземпляр от „Толкова ми липсваш“! Твърдеше, че книгата била ярък пример за мръсотията, която тласкала децата към перверзии.

— О, Джанин, това е ужасно!

Тринайсетгодишната героиня в романа „Толкова ми липсваш“ се опитваше да разбере защо по-големия й талантлив брат е унижаван и преследван от съучениците си, които го смятат за обратен. Затрогваща, умна и прекрасно написана книга…

Джанин издуха носа си.

— Тази сутрин ми се обади моята редакторка. Каза, че са решили да изчакат, докато суматохата не утихне, като ще отложат с една година издаването на новата ми книга!

— Но ти я завърши миналата година!

— Не им пука. Не мога да повярвам! Продажбите на романа току-що започнаха да растат! А сега ще изпусна бума и всички ще ме забравят!

Моли се постара с всички сили да утеши приятелката си. Като привършиха разговора, тя реши, че онези от „Нормални деца за нормална Америка“ са по-опасни от всякаква порнография.

От долния етаж се чуха стъпки и тя се сепна, осъзнала, че вече не се чуват свирките и виковете от стадиона. Сигурно мачът бе свършил. Какво пък, разговорът с Джанин поне й бе помогнал да престане да мисли за Кевин.

Плътен мъжки глас я повика.

— Ей, Дафни, знаеш ли дали наблизо има писта за самолети?

— Писта? Има. В Стърджън Бей9. Тя е… — Рязко отметна глава. — За самолети? — Моли се изстреля от стола си и се втурна към стълбата. — Пак ли ще скачаш с парашут?

Кевин вдигна глава и я огледа преценяващо. Дори и с небрежна поза с ръце в джобовете изглеждаше висок и ослепително красив като бог.

Моля те, оригни се!

— Как бих посмял да скачам? — попита я съвсем спокойно. — Дан заръча да не го правя.

— Сякаш това може да те спре.