Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

Бунгалото „Полски кремове“ беше доста отдалечено, за да види, когато мъжете се върнат от града, но лагерът бе достатъчно притихнал, за да чуе шума на колата. И наистина, малко след един през нощта тя чу познатия грохот. Надигна се в стола и се помоли да няма пропуски в плана й, защото това беше най-доброто, което можа да измисли.

Нахлузи маратонките, грабна фенерчето, което бе задигнала от къщата, и остави Ру вътре, за да си свърши работата спокойно. Четирийсет и пет минути по-късно младата жена се вмъкна в „Агнеца Божий“, където бяха настанени Еди и Лари. По-рано, след като мъжете бяха потеглили към града, тя бе разузнала наоколо, за да е наясно в коя спалня ще спи Еди. Сега оттам се носеха вонящи алкохолни изпарения.

Моли приближи до кревата и огледа с отвращение смърдящата грамада под одеялото.

— Еди?

Грамадата не се помръдна.

— Еди — прошепна тя отново, този път по-силно, като се надяваше, че няма да събуди Лари, защото беше много по-лесно да се справи само с единия от братята. — Еди, събуди се.

Когато мъжът се размърда, Моли едва не се задуши от отровния облак. Такъв простак и грубиян нямаше място в Гората на славея.

— Да… да? — Еди отвори очи и измуча: — К’во…

— Аз съм, Моли — зашепна тя. — Жената на Кевин, с която е разделен. Трябва да поговоря с теб.

— Ама… к’во те прихваща, за к’во шъ гово…

— За лагера. Много е важно.

Той се опита да се надигне на лакти, но натежалата му глава отново се стовари на възглавницата.

— Нямаше да те безпокоя, ако не беше толкова спешно. Ще изляза, за да се облечеш. И между другото, не е нужно да будиш Лари.

— Ама… защо е туй бързане? Тъкмо сега ли тряб’а да говорим?

— Боя се, че да. Освен ако не искаш да допуснеш ужасна грешка.

Тя изтича навън в коридора, надявайки се той да събере достатъчно сили, за да стане от леглото.

След няколко минути Еди се появи, препъвайки се на входната врата. Моли притисна пръст към устните си и му даде знак да я последва. Като си осветяваше пътя с фенерчето, тя излезе на моравата и се запъти към „Полски кремове“. Преди да стигне до бунгалото, зави към гората и пое по пътеката към езерото. Вятърът се усили. Може би скоро щеше да се разрази буря. Надяваше се да приключи с Еди, преди дъждът да рукне. Той се клатушкаше зад нея, едър и тромав.

— Ама к’во става тук?

— Трябва да видиш нещо.

— Че не може ли да го видя на сутринта?

— Тогава ще е много късно.

— По дяволите! Кев знае ли за това?

— Кев не иска да знае.

Той се спря.

— К’во искаш да кажеш?

Тя задържа фенерчето, насочено надолу към тревата.

— Искам да кажа, че не те мами нарочно, а просто не иска да забелязва някои неща.

— Мами ме? Дяволите да го вземат, к’ви ги дрънкаш?

— Зная, че си мислиш, че днес на обяда се държах глупаво, но аз се надявах да се вслушаш в думите ми, и тогава можехме да избегнем това…

Моли отново закрачи.

— К’во да избегнем? Я по-добре ми кажи к’во става тук, госпойце.

— По-добре е да ти го покажа.

По пътя до езерото Еди се препъна още няколко пъти. Дърветата се поклащаха от вятъра. Тя притисна ръце към гърдите си.

— Никак не ми е приятно, че именно аз ще ти го покажа, но има… проблем с езерото.

— К’ъв проблем?

Моли освети бавно с фенерчето водата по края и мокрия пясък по брега, докато не откри това, което й бе нужно. Мъртви риби се поклащаха във водата.

— К’во, по дяволите…

Моли още веднъж насочи лъча на фенерчето към сребристобелите кореми на рибите, преди отново да го отмести към брега.

— Еди, много съжалявам. Зная колко много си мечтал да имаш рибарски лагер, но рибата в езерото измира.

— Измира?

— Заради екологична катастрофа. Токсични води изтичат във водата от таен погреб на химически отпадъци. За да се разреши този проблем, ще са необходими много милиони долари, а градчето няма толкова пари. И тъй като местната икономика зависи изцяло от туризма, никъде не се споменава какво става тук. Никой няма да признае публично, че има много сериозен проблем.

— Мамка му! — Еди грабна фенерчето от ръката на Моли и освети отново мъртвата риба. После избухна: — Не мога да повярвам, че Кев ми е погодил такъв номер!

Това беше най-уязвимото място в плана й. Опита се да спаси положението с кратко, но драматично представление.

— Той отказва да признае истината, Еди. Отрича я. Ужасно е, наистина е ужасно! Това е домът от детството му, последната връзка с родителите му и той просто отказва да се примири с факта, че езерото умира. Затова се опитва да се самозалъгва, че това не е истина.

— А как си обяснява проклетата мъртва риба!

Въпросът беше много добър и тя се постара да отговори достойно.

— Просто не слиза тук долу, до водата. Толкова е тъжно. Отричането му е толкова дълбоко, че… — Тя сграбчи ръката му и развихри докрай неподозирания си талант на драматична актриса. — О, Еди, зная, че е несправедливо да те моля за това, но как мислиш…? Не може ли просто да му кажеш, че си размислил и се отказваш от покупката на лагера, но без да му търсиш сметка? Кълна ти се, че той не се е опитал да те измами нарочно. И адски много ще страда, ако си мисли, че неволно е разрушил приятелството ви.

— Да, ами… предполагам, че точно това е направил.

— Той не е добре, Еди. Проблемът е психически. Като се върнем в Чикаго, непременно ще го заведа при психиатър.

— Мамка му! — въздъхна Еди. — А какво ще стане с футбола? Че това ще сложи край на всичко!

— Ще му намеря спортен психиатър.

Еди, който съвсем не беше глупак, започна да разпитва Моли за подземното хранилище на токсични отпадъци. Тя му надрънка всякакви небивалици, като използва всички бомбастични термини, които успя да си припомни от репликите на Джули и Робъртс в „Ерин Брокович“, а останалите измисли. Когато свърши, заби нокти в дланите си и зачака.

— Сигурна ли си за всичко това?

— Искаше ми се да не бях.

Еди запристъпва от крак на крак и накрая въздъхна.

— Благодаря ти, Маги. Повярвай ми, оценявам жеста ти. Ти си готин човек.

Моли бавно издиша въздуха, който сдържаше досега.

— Ти също, Еди. Ти също.

Бурята се развихри малко след като Моли се строполи в леглото, но тя бе толкова уморена, че почти нищо не чуваше. Събуди се чак на сутринта от бясно блъскане по вратата. Разсеяно примигна и погледна часовника. Минаваше девет! Беше забравила да настрои часовника и никой не я беше събудил. Кой е приготвил закуската?

— Моли!

— Ох, ох…

Ру нахлу жизнерадостно в стаята, последван от Кевин, смръщен като буреносен облак. Дотук с надеждите й, че ще й се размине. Сигурно Еди му бе разказал всичко и сега тя щеше да си получи заслуженото.

Седна в леглото. Може би щеше да успее да му отвлече вниманието.

— Почакай само да си измия зъбите, войниче, и ще те отведа в рая.

— Моли… — изръмжа той тихо, но в гласа му прозвуча заплашителната нотка на разярен съпруг, очакващ обяснение.

— Трябва да отида да пишкам! — Тя скочи от леглото, стрелна се покрай него, шмугна се в банята и затръшна вратата зад себе си.

Кевин удари с длан по дървото.

— Веднага излизай оттам!

— След минута. Искаш ли нещо?

— Да. Определено искам нещо. Искам обяснение!

— О? — Младата жена стисна очи в очакване на най-лошото.

— Искам да ми обясниш защо из езерото ми се носи проклета риба тон! При това мъртва!