— Добре ли сте? — поинтересува се той отново.

Поразителните сиво-сини ириси придобиха цвета на лятното небе в Илинойс малко преди да се разрази гръмотевична буря. Май че успя да настрои срещу себе си всички представители на фамилията, управляваща отбора, освен може би децата. Явно притежаваше рядка дарба.

За да замаже гафа си, реши да пусне в ход най-силното оръжие на своя чар — неотразимата си усмивка.

— Не исках да ви изплаша. Просто помислих, че е някой крадец.

— Какво правиш тук?

Още преди да му се развика, той разбра, че този път прословутият му чар нямаше успех.

Кевин не отмести погледа си от краката й, все още заели бойна поза в стил кунгфу.

— Дан предложи да остана тук за няколко дни, за да обмисля нещата. — Млъкна, сетне додаде мрачно: — Не че имам нужда от това.

Жената рязко натисна ключа за осветлението и два реда лампи осветиха отдалечените ъгли на помещението.

Стените на къщата бяха от греди, но по нищо друго не приличаше на дървените хижи на първите заселници. Имаше шест спални и тавани, извисяващи се на два етажа до напречните покривни греди. Големите прозорци създаваха впечатлението, че дървенията е част от интериора. В огромната камина от неодялани камъни, заемаща почти цялата стена в дъното, можеше да се опече цял бивол. Всички мебели бяха масивни, много меки и удобни, пригодени да издържат ожесточените набези на едно многочислено и шумно семейство. Широка вита стълба водеше към втория етаж и мансардата.

Кевин се наведе и започна да събира вещите й от пода. Огледа розовите чехли със заешките муцуни.

— Не ви ли е страх да ги носите през ловния сезон? — подхвърли закачливо.

— Дай ми ги! — кресна тя и ги дръпна от ръката му.

— Нямах намерение да ги обувам. Това никак няма да се хареса на момчетата от отбора.

Но и тази шега не успя да я разсмее.

— Недалече оттук има мотел. Сигурна съм, че ще намериш свободна стая за през нощта.

— Нима искате да ме изхвърлите навън в този късен час? Освен това аз съм поканен тук.

— Това е моят дом. Не помня да съм те канила.

Моли метна палтото си на дивана и отиде в кухнята.

Питбулът изсумтя и се озъби още веднъж, а после навири помпона на главата си, с което сякаш показваше среден пръст на куотърбека. Едва тогава, убеден, че неприятният мъжкар е оценил негодуванието му, заситни след господарката си.

Кевин ги последва. Кухнята беше просторна и удобна, с ръчно изработени шкафчета. От всеки прозорец се разкриваше прекрасна гледка към езерото Мичиган. Тя остави пакетите върху петоъгълния кухненски остров в средата, заобиколен от шест високи табуретки.

Трябваше да й признае, че наистина имаше добър вкус. Носеше плътно прилепнали черни панталони и широк мъхест пуловер в цвят сив металик, напомнящ ризница. А с късо подстриганата си пламтяща коса приличаше на Жана д’Арк малко след като са подпалили кладата под нозете й. Дрехите й изглеждаха скъпи, но не бяха нови, което бе странно, тъй като Кевин си припомни, че бе наследила парите на Бърт Съмървил. Той самият също не беше беден, но бе придобил своето богатство едва след като натрупа доста жизнен опит, а характерът му бе напълно формиран. От лични наблюдения знаеше, че тези, които се бяха родили в богати семейства, не знаеха какво значи усилен и съсипващо тежък труд и малцина сред тях му харесваха. Навярно тази снобарка не беше изключение.

— Хм… госпожице Съмървил, преди да ме изритате оттук…

Между другото мога да се обзаложа, че Кейлбоу нямат представа, че ще се появите тук. Иначе щяха да ми кажат, че мястото вече е заето.

— Опасявам се, че все пак имам някои предимства — процеди надувката, прибра бисквитите в шкафа и с трясък затвори вратата му. После го измери с леден поглед. Изглеждаше едновременно напрегната и бясна. — Не помниш дори името ми, нали?

— Разбира се, че го помня — побърза да я увери Кевин, докато трескаво, но безуспешно ровеше в мозъка си.

— Най-малко три пъти ни запознаваха.

— При това напълно излишно, защото имам страхотна памет за имена.

— Само не и за моето. Забравил си го.

— Разбира се, че не съм.

Тя го изгледа изпитателно, но Кевин бе свикнал да действа под напрежение, така че никак не му бе трудно да я изчака да изплюе камъчето.

— Името ми е Дафни — съобщи накрая тя.

— Защо ми казваш нещо, което зная? Към всички ли си толкова подозрителна, Дафни?

Тя сви устни и тихо промърмори нещо под нос. Стори му се, че отново чу думата „борсук“.



Кевин Тъкър дори не знаеше името й! „Нека това ти е за урок“, помисли си Моли, докато се взираше в този опасен и прекрасен мъж.

В същия миг осъзна, че трябва да измисли начин да се предпази от чара му. Да, не можеше да отрече, че беше суперпривлекателен. Но на този свят имаше много като него. Наистина не всеки от тях притежаваше такова рядко срещано съчетание от тъмноруса коса и яркозелени очи. И далеч не всеки беше надарен с тяло като неговото — стройно и гъвкаво, изваяно като на гръцки бог. Тя обаче не беше толкова глупава, че да си загуби ума по мъж, който не притежаваше нищо друго, освен божествено тяло, красиво лице и непресъхващ запас от чаровни усмивки.

Е, разбира се, че беше безнадеждно глупава, имайки предвид бившето й тайно безнадеждно увлечение по него. Добре поне, че имаше смелостта да си го признае. Но нямаше намерение да се присъединява към тълпата от възторжените му почитателки. Ще му покаже, че и тя умее да се държи надменно и презрително! Вирна брадичка, почерпила вдъхновение от изпълнението на Голди Хоун във филма „Зад борда“.

— Ще трябва да си тръгнеш, Кен. О, извини ме, исках да кажа Кевин. Кевин ти беше името, нали?

Този път май прекали, защото краищата на устните му нервно потръпнаха.

— Нали три пъти ни запознаваха. Би трябвало да ми запомниш името.

— О, в отбора има толкова много футболисти! А и всички си приличате.

Едната от веждите му се повдигна въпросително.

Моли явно бе успяла да постигне своето, а и вече беше доста късно, така че можеше да прояви великодушие, но с нотка на снизхождение — това окончателно щеше да го довърши.

— Можеш да останеш за тази нощ, но аз дойдох тук, за да работя, затова бъди така добър утре да се преместиш в мотела. — Погледна през задния прозорец и забеляза ферарито му, паркирано в гаража. Заради това не го бе съзряла, като спря колата си пред къщата.

Той се отпусна подчертано бавно на една от табуретките. Явно искаше да й подскаже, че не възнамерява да ходи никъде.

— А ти с какво се занимаваш? — позаинтересува се с покровителствен тон, с което й подсказа, че се съмнява тя да е способна на нещо сериозно.

— Je suis auteur.

— Писателка ли си?

— Soy autora — повтори младата жена на испански.

— Има ли причина да пренебрегваш английския?

— Реших, че повече си свикнал с чуждите езици. — Тя махна неопределено с ръка. — Четох някъде, че… — Кевин може и да беше повърхностен, но не беше глупав и Моли се зачуди дали не бе прекалила. Но за съжаление, вече й бе трудно да се сдържа. — Почти съм сигурна, че Ру вече се е възстановил от малкия си проблем с бяса, но не е зле за всеки случай да си направиш някоя и друга инжекция.

— Още ли си ядосана, защото те помислих за крадец?

— Съжалявам, но не те чух, вероятно заради мозъчното сътресение от падането.

— Казах, че моля за извинение.

— Така е редно да направиш. — Тя отмести флумастерите, оставени от децата върху плота.

— Мисля да се кача горе и да си легна. — Той се надигна и тръгна към вратата, но после се обърна и изгледа с любопитство ужасната й коса. — Кажи ми честно. Да не би да си загубила бас? Заложила си на някой отбор и си загубила?

— Лека нощ, Кърк.



Когато влезе в спалнята си, Моли осъзна, че не й достига въздух. Само една тънка стена я делеше от стаята за гости, където щеше да спи Кевин. Кожата я смъдеше, а ръцете я сърбяха да грабне ножиците, макар че ако трябва да бъде честна, не бе останала много коса за подстригване. Може би не беше зле утре да боядиса косата си в нормалния й цвят, само дето не искаше да му достави това удоволствие.

Беше дошла тук, за да се скрие от света и да си ближе раните, а не да спи до леговището на лъва. Взе вещите си, извика Ру и се премести в голямата ъглова стая, където обикновено спяха трите й племенници, след което заключи вратата след себе си.

Облегна се на касата на вратата и се опита да се успокои, зареяла поглед в скосения таван и широките первази под прозорците, на които бе толкова приятно да си седиш и мечтаеш. Две от стените бяха изрисувани с изгледи от Гората на славея — нахвърли ги, докато останалите членове на семейството се мотаеха наоколо. Тук беше в безопасност за през нощта, а на сутринта той щеше да си е отишъл.

Ала не можа да заспи. Защо не бе споменала на Фийби, че смята да дойде във вилата? За да не слуша досадното й мрънкане за косата и предупрежденията й за възможни „инциденти“.

Моли дълго се въртя в леглото, като често поглеждаше часовника. Накрая се отчая и светна лампата, за да запише няколко хрумвания за новата си книга. Но нищо не успя да измисли. Обикновено воят на зимния вятър, блъскащ се в солидните греди на къщата, я успокояваше, но тази нощ сякаш я подтикваше да си смъкне дрехите и да затанцува, да зареже образа на добро и скромно момиче и да се превърне в необуздана дивачка.