— Млъкни и се махни от пътя ми.

Последвалият му смях бе дълбок и изненадващо приятен. Той се обърна и я поведе покрай извитата стена в ателието.

— О, Лиам… — ахна Лили и притисна длан към устните си.

Ателието сякаш висеше над дърветата, царстващо в собствената си вселена. Три от петте му стени бяха извити в причудлива форма. Светлината на късното следобедно слънце струеше през северната стена, изградена изцяло от стъкло. Таванските прозорци над главите им имаха щори, които можеха да се регулират според дневната светлина. Разноцветните пръски върху грубите неизмазани стени, мебелите и варовиковия под превръщаха помещението в произведение на съвременното модерно изкуство. Лили изпита същото усещане на благоговейно преклонение, както когато се намираше в някоя от залите на музея „Гети“.

Върху триножниците се виждаха незавършени картини, а останалите бяха подпрени край стените. Няколко големи платна висяха на специални стойки. Зави й се свят от калейдоскопа от багри и сенки, докато се опитваше да обхване всичко с поглед. Макар да нямаше специално образование, няколко десетилетия бе изучавала сама изкуството и бе придобила доста обширни познания. При все това й бе много трудно да категоризира зрялото му творчество. Картините му носеха отпечатъците на различни течения на модернистичното изкуство — яростта и смутната обреченост на абстрактния експресионизъм, преднамерената студенина на попарта, грубата изчистеност на минималистите. Ала единствено Лиам Дженър притежаваше дързостта да наложи отпечатъка на сантименталността върху тези стилове, определено лишени от такава.

Не можеше да откъсне очи от монументалната недовършена „Мадона с младенеца“, която заемаше почти цяла стена. От всички велики съвременни художници само Лиам Дженър можеше да нарисува Мадоната с младенеца, без да използва кравешки изпражнения вместо бои, без да изпише върху челото й някоя долна ругатня или да добави проблясващата емблема на „Кока-кола“ вместо звезда. Единствено Лиам Дженър притежаваше абсолютната увереност в себе си, за да покаже на циничните хулители на идеалите, населяващи света на съвременното изкуство, смисъла и значението на истинското преклонение пред светостта.

Сърцето на Лили се изпълни със сълзи, които не можеше да си позволи да пролее. Сълзи на съжаление, задето толкова безропотно бе позволила на себичността и очакванията на Крейг напълно да заличат индивидуалността й, сълзи на мъка по сина, от когото толкова лесно се бе отказала. Докато се взираше в картината, тя осъзна колко нехайно и лекомислено се бе отнесла към важните и светите неща в този живот.

Ръката му обгърна рамото й нежно, като ефирните нюанси на синьо-златистите преливки, омекотяващи косата на Мадоната. Докосването му изглеждаше толкова естествено и неотменно, че Лили преглътна сълзите си, устоявайки на желанието да се сгуши до гърдите му.

— Моя бедна Лили — промълви той тихо, — направила си живота си дори по-труден, отколкото аз своя.

Тя не попита откъде знаеше, но докато стоеше пред тази вълшебна недовършена картина и усещаше успокоителната топлина на ръката му, просмукваща се в рамото й, разбра, че всички тези платна са отражение на същността на Лиам — на яростната му целеустременост, на необятния ум, на неговата суровост и сантиментална уязвимост, които той толкова упорито се стараеше да скрие. За разлика от нея, Лиам Дженър бе неотделима част от работата си.

— Седни — промърмори той. — Ела насам.

Тя се остави да я заведе до един обикновен дървен стол в другия край на помещението. Погали я по рамото, сетне отстъпи назад и се протегна към едно от празните платна, подпрени близо до работната му маса. Ако беше всеки друг, Лили щеше да почувства, че я манипулират, ала художникът не би си и помислил да манипулира когото и да било. Той просто бе подвластен на творческия импулс и необходимостта да излее емоциите си върху платното. По някаква причина, която не можеше да разбере, тя бе привлякла вниманието му.

Но вече не я бе грижа. Не можеше да откъсне поглед от „Мадоната с младенеца“, унесена в мисли за своя живот, в много отношения богат и вълнуващ, но в други — толкова пуст и безсмислен. Ала вместо да жали за загубите — сина, изгубената индивидуалност, съпруга, към когото изпитваше едновременно обич и негодувание — сърцето й бе пълно с благодарност и щастие за всичко, което съдбата й бе дарила. Бе благословена с красиво лице и тяло, които навремето й бяха отворили вратите на славата. И какво от това, че красотата й бе повехнала? Тук, край това езеро в Северен Мичиган, това вече не изглеждаше толкова важно.

Нещо се случи, докато се взираше в Мадоната. Изведнъж картината на Лиам изчезна и пред погледа й се появи покривката, върху която искаше да изобрази градината с билките, и тя започна да осъзнава какво й се бе изплъзвало досега. Тази градина бе въплъщение на жената, която бе сега — много по-зряла, копнееща да лекува и да дарява обичта си, вместо да съблазнява, чиято искряща и завладяваща красота бе отстъпила на ведрото благородство, а ярките цветове — на меките и спокойни багри. Тя вече не беше някогашната Лили, но все още не се бе познала докрай. И някак си отговорът се криеше в покривката, сякаш някаква вътрешна сила направляваше ръката, съединяваща парчетата от минали и сегашни преживявания.

Пръстите, отпуснати в скута й, трепнаха и в нея избликна неудържимо желание. Нуждаеше се от кошничката за шев и кутията с парчетата плат. Трябваха й сега. Ако бяха при нея — точно в този миг! — тя би могла да намери пътя към себе си. Скочи от стола.

— Трябва да вървя.

Художникът бе толкова вглъбен в работата си, че за миг, изглежда, не разбра какво му казва. Сетне суровите му черти се сгърчиха сякаш от болка.

— О, господи, не можеш…

— Моля те. Не се правя на интересна и не капризнича. Трябва да… ей сега се връщам. Просто трябва да донеса нещо от колата си.

Той отстъпи от платното. Прокара ръка през косата си, оставяйки следа от боя върху челото си.

— Аз ще ти го донеса.

— В багажника има една кошница. Не, нужна ми е кутията. Трябва ми… Ще отидем заедно.

Двамата хукнаха по моста, нетърпеливи да свършат тази работа, за да се върнат към това, което бе важно. Тя се задъха, докато тичаше надолу по стълбите. Огледа се за чантата си, където бяха ключовете от колата, но не я видя.

— И защо, по дяволите, си заключила колата си? — изрева той. — Намираме се в забравен от бога пущинак!

— Аз живея в Ел Ей! — изкрещя му тя в отговор.

— Ето! — Лиам грабна чантата изпод една от масите и затършува трескаво вътре.

— Дай ми я! — Лили я сграбчи и ръката й се стрелна в чантата.

— Побързай! — Мъжът я улови за лакътя и я избута към входната врата и стълбите.

По пътя тя намери ключовете. Отскубна се от него, натисна дистанционното и отвори багажника.

Едва не се разплака от облекчение, докато вземаше кошничката за шев. Тикна в ръцете му кутията с платовете. Лиам едва я погледна.

Отново се втурнаха в къщата, изкачиха стълбите на един дъх, притичаха през моста. Когато стигнаха до ателието, едва си поемаха въздух, изтощени повече от емоции, отколкото от бягането. И двамата се усмихнаха.

Беше изключителен момент на взаимно разбиране и проникновение. Той не я попита защо бе бързала толкова, не показа и капчица пренебрежение, когато видя, че една кошница за шев е била причината за трескавото й нетърпение. Някак си разбираше нейната нужда да твори, както и тя неговата.

Доволна, Лили се захвана за работа.

Постепенно навън се стъмни. Светлините в ателието се запалиха. Всички бяха разположени така, че да осигуряват равномерна светлина. Ножиците й щракаха. Иглата летеше, докато тропосваше отделните парчета. Широкият бод трябваше да държи покривката цяла, докато се добере до шевна машина. Шевовете се срещаха. Цветовете се преливаха. Шарките като че ли сами се напасваха в съвършена хармония.

Пръстите му погалиха шията й. Тя не бе забелязала, че се е отдалечил от платното си и е приближил до нея. Върху черната копринена риза аленееше голямо петно боя, а скъпите му панталони бяха изцапани с оранжеви пръски. Посребрените му къдрици бяха разрошени, а челото му бе изплескано с различни бои.

Лили изтръпна, когато пръстите му хванаха горното копче на прозрачната й оранжева блуза. Без да откъсва очи от нейните, Лиам разкопча копчето. После следващото.

— Моля те — промълви той.

Тя не понечи да го спре дори когато плъзна блузата надолу. Нито когато грубите му, изцапани с боя пръсти, докоснаха закопчалката отпред на сутиена й. Вместо това Лили наклони глава към покривката, която шиеше, и му позволи да го разкопчае.

Гърдите й, натежали през последните години, изскочиха навън. Тя му позволи да надипли прозрачната блуза, както той искаше. Художникът смъкна единия ръкав до лакътя. Сетне другия. Гърдите й се гушеха сред мекия плат като бели гугутки в гнездото си.

Стъпките му отекнаха по варовиковия под, докато се връщаше при статива.

С разголени гърди, Лили продължи да шие. Допреди малко тя вярваше, че пъстроцветната покривка олицетворява самопознанието и няма нищо общо с прелъстяването, ала смайващата покорност, с която му позволи да я разсъблече, придаваше много по-сложно значение на творението й. Тя мислеше, че плътските страсти отдавна са затворена книга за нея. Ала лумналото желание, завладяло тялото й, бе доказателство, че е грешала. Покривката току-що бе отключила на воля още една тайна страна на новото й аз.