Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

— … Чух в града, че много хора посещават Уинд Лейк с надеждата да ви зърнат. Очевидно оказвате благотворно влияние върху местния туризъм.

— Не е по мое желание. — Художникът взе чашата с кафето от Моли, остави я пред себе си и се облегна назад.

„Той изглежда в пълна хармония със себе си“, помисли си младата жена. Едър и грубоват, с донякъде мечешко телосложение — човек на изкуството, скрит под външността на сприхав и недодялан ловец или рибар.

— Щом се разчу, че съм си построил къща тук, започнаха да идват всякакви идиоти.

Лили пое лъжичката, която Моли й подаде, и започна да разбърква кафето си.

— Явно нямате високо мнение за почитателите си, господин Дженър.

— Те са впечатлени от славата, а не от работите ми. Започват да бъбрят несвързано каква чест е да се запознаят с мен, но три четвърти от тях не биха разпознали моя картина, дори да ги ухапе по задника.

Като една от „бъбрещите несвързано“, Моли не можеше да позволи подобна обида.

— „Сериозната Мейми“, рисувана през 1968-а, много ранен акварел. — Изля част от сместа за палачинки в титана. — Емоционално наситена творба с измамна простота на рисунъка. „Знаци“, рисувана през 1971-ва, акварел, техника „суха четка“. Критиците я оплюха, но сгрешиха. От 1996 до 1998 година рисувате с акрилни бои своите „Пустинни серии“. В стилово отношение тези картини са пастиш — смесица от постмодернистична еклектика, класицизъм, донякъде повлияни от импресионизма. Подобни творби са характерни за вашата четка.

Кевин се усмихна.

— Моли е пълна отличничка. Завършила е Северозападния университет. Пише детски книжки. Лично аз най-много харесвам от картините ви един пейзаж. Нямам представа с какво е нарисуван или как са се произнесли критиците за него, но в далечината има едно дете, много ми допада.

— Моята любима картина е „Улично момиче“ — вметна Лили. — Самотна фигура на градска улица, износени червени обувки, лицето изразява пълно отчаяние и безнадеждност. Преди десет години беше продадена за двайсет и две хиляди долара.

— Двайсет и четири.

— Двайсет и две — настоя Лили спокойно. — Аз я купих.

За пръв път Лиам Дженър, изглежда, изгуби дар слово. Но не за дълго.

— Какво работите?

Преди да отговори, Лили отпи от кафето си.

— Някога бях детектив.

За миг Моли се поколеба дали да подмине уклончивия отговор на по-възрастната жена, но беше любопитна да види реакцията му.

— Това е Лили Шърман, господин Дженър. Тя е доста известна актриса.

Той се облегна назад и я изгледа изпитателно.

— Онзи глупав плакат — промърмори накрая. — Сега си спомням. Носехте жълти бикини.

— Да, е, очевидно онези дни, когато ме снимаха за плакати, вече са минало.

— И слава богу. Бикините бяха непристойни.

Първоначалната изненада на Лили бе изместена от възмущение.

— Нямаше нищо непристойно в тях! В сравнение с днешните са направо скромни.

Гъстите му вежди се сключиха.

— Да се покрива тялото ви с каквото и да било, е непристойно. Би трябвало да се снимате гола.

— Аз съм в трапезарията — смотолеви Кевин и излезе.

Цял табун диви коне не би могъл да извлече Моли от тази кухня. Плъзна ловко по една чиния с палачинки пред всеки от гостите.

— Гола? — Чашката на Лили изтрака върху чинийката. — За нищо на света! Веднъж отказах цяло състояние, когато ми предложиха да се снимам за корицата на „Плейбой“.

— Какво общо има „Плейбой“? Аз говоря за изкуство, а не за гъделичкане на низки страсти. — Художникът забучи вилица в палачинките. — Отлична закуска, Моли. Напусни това място и ела да ми готвиш.

— Аз всъщност съм писателка, а не готвачка.

— Да, детски книжки. — Вилицата му застина във въздуха. — И аз съм мислил да напиша детска книжка… — Набучи от чинията на Лили една от неизядените палачинки. — Но навярно идеите ми едва ли ще се харесат.

— Не и ако включват голи тела — подсмихна се актрисата.

Моли се изкиска.

Дженър я стрелна с унищожителен поглед.

— Извинете. — Младата жена прехапа устни, но не издържа и отново прихна.

Художникът смръщи още по-сърдито вежди. Тя тъкмо се канеше да му се извини, когато зърна лекото потрепване в ъгълчетата на устните му. Е, изглежда, че Лиам Дженър съвсем не беше такъв темерут, на какъвто се преструваше. Тук ставаше все по-интересно.

Той посочи към полупразната чаша на Лили.

— Можете да я вземете със себе си. Както и остатъка от закуската. Трябва да вървим.

— Не съм казала, че ще ви позирам. Не ми харесвате.

— Това не е изненада — никой не ме харесва. Разбира се, че ще ми позирате. Хората се редят на опашка, за да бъдат удостоени с подобна чест — додаде саркастично.

— Нарисувайте Моли. Погледнете само какви очи има.

Дженър се втренчи изпитателно в младата жена, която несъзнателно примигна смутено.

— Те наистина са доста необикновени — кимна художникът. — Интересно лице, но още не притежава достатъчно жизнен опит, за да е наистина поразително.

— Хей, не говорете за мен, все едно ме няма.

Той повдигна тъмните си вежди към Моли, сетне насочи отново вниманието си към Лили.

— Само заради мен ли е, или сте твърдоглава по рождение?

— Не съм твърдоглава. Просто защитавам репутацията ви на художник. Може би ако бях на двайсет, щях да ви позирам, но…

— И защо ще искам да ви рисувам, когато сте били на двайсет? — Звучеше искрено изненадан.

— О, мисля, че това е съвсем очевидно — махна нехайно с ръка Лили.

Той се вгледа замислено в нея. Трудно можеше да се разгадае изражението на лицето му. Сетне поклати глава.

— Разбира се. Тази национална мания за отслабване. Не сте ли вече малко възрастна, за да си падате по подобни неща?

Лили залепи една сияйна усмивка на лицето си и стана от стола си.

— Разбира се. Благодаря за закуската, Моли. Довиждане, господин Дженър.

Погледът му я проследи, докато се изнасяше с плавна стъпка от кухнята. Моли се зачуди дали бе забелязал скованите й рамене.

Не каза нищо и го остави да допие кафето си. Накрая той събра чиниите от масата и ги отнесе до мивката.

— Това бяха най-вкусните палачинки, които съм ял от години. Кажи ми какво ти дължа.

— Да ми дължите?

— Едва ли раздавате безплатно храна. Нали тук е пансион — напомни й мъжът.

— О, да. Но в случая закуската е безплатна. Аз ви черпя.

— Оценявам жеста. — Той се обърна, за да си върви.

— Господин Дженър.

— Наричай ме Лиам.

Тя се усмихна.

— Лиам, идвай на закуска винаги когато пожелаеш. Можеш да влизаш незабелязано през вратата на кухнята.

Той кимна.

— Благодаря. Навярно ще се възползвам от поканата.