— Стори ми се, че снощи нашият фъдж много ти хареса, ja31? Това е малък подарък за добре дошъл в Уинд Лейк. Вътре има рекламна мостра на фъдж.

— Много ти благодаря. — Той изглеждаше толкова доволен, че Моли едва се сдържа да не му напомни, че това е само сладкиш, а не пръстен на Суперкупата! — Кристина, това е Моли. Кристина е собственичка на онази сладкарница там. Запознахме се вчера, когато дойдох в града, за да хапна един хамбургер.

Жената беше много по-слаба, отколкото би трябвало да е собственичката на сладкарница. Моли реши, че това направо си е престъпление срещу природата.

— Приятно ми е да се запознаем, Моли.

— На мен също. — Би могла да подмине любопитното й изражение, но не беше чак толкова великодушна. — Аз съм съпругата на Кевин.

— О! — Разочарованието й бе толкова явно, колкото и номерът с кутийката с фъдж.

— Ние сме разделени — уточни Кевин. — Моли пише детски книжки.

— Ach so? О, нима? Винаги съм искала да напиша детска книжка. Може би ще отделиш време да ми дадеш някои идеи?

Моли се усмихна любезно, но не каза нищо. Искаше й се поне веднъж да срещне някой, който не искаше да напише детска книжка. Хората предполагаха, че е много лесно да се пише за деца, тъй като историите са кратки. Нямаха представа колко усилия струва написването на успешна книга, едновременно поучителна и интересна за децата. Невинаги книгите, които възрастните смятаха за забавни, се харесваха на децата.

— Съжалявам, че ще продадеш лагера, Кевин. Ще ни липсваш. — В този миг Кристина зърна една жена да се запътва към сладкарницата и това пресече прехласнатите й излияния към куотърбека. — Трябва да вървя. Отбий се следващия път, когато дойдеш в града, ще те почерпя с моите бонбони с вишнев пълнеж.

— Не можеш да продадеш лагера! — възкликна Моли в мига, в който жената се отдалечи.

— От самото начало ти казах, че тъкмо това смятам да направя.

Вярно беше, но тогава нямаше значение. Сега младата жена не можеше да понесе мисълта, че той с лека ръка ще се откаже от лагера. Мястото беше част от него, от семейството му и по някакъв странен начин, който не можеше да си обясни, бе започнал да се превръща в неразделна част и от нея.

Той разбра погрешно мълчанието й и реши да я успокои.

— Не се притеснявай. Няма да е нужно да оставаме тук толкова дълго. Веднага щом наема управител, ще си тръгнем.

Докато пътуваха обратно към лагера, Моли се опита да подреди мислите си. Истинските корени на Кевин бяха тук. Той бе изгубил родителите си, нямаше братя и сестри и явно не смяташе да допусне Лили в живота си. Къщата, в която бе отраснал, принадлежеше на църквата. Нищо не го свързваше с миналото, освен лагера. Не биваше да се отказва от детските спомени.

В далечината се показа моравата пред станцията и обърканите мисли отстъпиха място на усещането за покой. Шарлот Лонг метеше предната веранда, възрастен мъж караше колело с три колела, а една двойка си бъбреше, седнала на пейката. Моли се наслаждаваше на гледката на спретнатите бунгала, които приличаха на приказни къщички, и сенчестите дървета.

Нищо чудно, че всичко наоколо й се струваше познато от мига, в който го зърна. Сякаш бе пристъпила в страниците на книгите си и се бе озовала в Гората на славея.



За да избегне срещата с непознати, Лили пое по тясната пътека зад ливадата, водеща към гората, вместо да се насочи към езерото. Беше се преоблякла в панталони и кафяво горнище с квадратно деколте, но пак й бе горещо. Искаше й се да е по-слаба, за да си сложи шорти. Като онези малки бели секси панталонки, неотменна част от гардероба й в сериала „Лейс Инкорпорейтид“, които едва покриваха задните й части.

Озова се на широка поляна. Високата трева галеше краката й, усещаше приятното дразнене на песъчинките в сандалите си и част от напрежението, измъчващо я през целия ден, започна да изчезва. Чу ромоленето на водата в потока и се обърна, за да погледне. Зърна нещо толкова неуместно, че примигна от изумление.

Хромиран стол с червена пластмасова седалка.

Актрисата не можеше да проумее какво прави по средата на поляната. Когато се запъти към него, видя рекичка, покрай чиито брегове растяха папрат и тръстика, полюшващи се сред обраслите с мъх камъни. Столът бе поставен върху голям гладък камък, покрит с лишеи. Червената пластмасова седалка блестеше на слънчевите лъчи и по хромираните му крачета не се забелязваха следи от ръжда, значи бе поставен там съвсем наскоро. Но защо? При това едва се крепеше и се заклати, когато тя го докосна леко.

— Не го пипайте!

Лили се извърна и видя огромен мъж, приклекнал под слънчевите лъчи в края на поляната.

Ръката й се стрелна уплашено към гърлото.

Зад нея столът цопна с плясък във водата.

— По дяволите! — Мъжът скочи на крака.

Беше наистина много едър, с рамене, широки като магистрала в Ел Ей с дванайсет платна, с грубо изсечено лице, типично за злодея в някой стар каубойски филм за Дивия запад. Изражението му излъчваше недвусмисленото послание: Имам начини да накарам женички като теб да си развържат езика. За окончателното завършване на образа липсваше единствено наболата брада по квадратната му челюст.

Косата му беше кошмар — или може би сбъдната мечта? — за всеки уважаващ себе си холивудски стилист. Гъста и сивееща по слепоочията, тя се спускаше до яката, а краищата й сякаш бяха подрязани с ножа, несъмнено втъкнат в ботуша му. Само дето не бе обул ботуши, а протрити маратонки, от които се подаваха чорапи, насъбрани около глезените. А очите му — загадъчно тъмни и опасни върху силно загорялото, невероятно привлекателно лице.

Всеки холивудски продуцент щеше да си изпотроши краката, за да го наеме за продукцията си.

Всички тези мисли препускаха налудничаво из главата на Лили, вместо там да цари една-единствена: Бягай!

Той пристъпи към нея. Под шортите в цвят каки се виждаха загорелите му мускулести крака. Носеше избеляла синя джинсова риза, а навитите до лактите ръкави разкриваха силни ръце, обрасли с тъмни косми.

— Знаете ли колко време изгубих, за да наглася стола точно там?

Тя отстъпи предпазливо.

— Явно разполагате с доста свободно време.

— Да не би да ви е забавно?

— О, не. — Лили продължи да отстъпва. — Не ми е забавно.

Определено не е.

— Харесва ли ви да проваляте целодневната ми работа?

— Работа?

Веждите му се смръщиха заплашително.

— А вие какво работите?

— Работя ли?

— Останете на мястото си, дяволите да ви вземат, и престанете да треперите от страх!

— Не треперя от страх!

— За бога, няма да ви сторя нищо лошо! — Изръмжа нещо под нос, върна се в края на поляната и вдигна нещо от земята. Лили се възползва от моментното му разсейване, за да пристъпи към пътеката.

— Казах ви да не мърдате!

Държеше нещо като тетрадка и вече не изглеждаше заплашителен, а само невероятно груб и невъзпитан. Лили го изгледа с цялото високомерие на холивудска кралица.

— Струва ми се, че някой е забравил добрите си маниери.

— Излишна загуба на енергия. Дойдох тук, за да потърся уединение. Толкова много ли искам?

— Ни най-малко. Веднага си тръгвам.

— Идете там! — Мъжът посочи гневно с пръст към потока.

— Моля?

— Седнете там.

Лили вече не беше изплашена, а само раздразнена.

— Не мисля, че е уместно.

— Съсипахте работата ми за целия следобед. За компенсация може да ми позирате малко.

Чак сега тя осъзна, че той държеше скицник, а не тетрадка. Беше художник.

— А не е ли по-добре да си тръгна веднага?

— Казах ви да седнете!

— Някой споменавал ли ви е, че сте голям грубиян?

— Струваше ми доста усилия, за да го постигна. Седнете на камъка с лице към слънцето.

— Благодаря, но не се излагам на пряка слънчева светлина. Вредно е за кожата.

— Как ми се иска само веднъж да срещна красива жена, която да не е суетна.

— Оценявам комплимента — процеди Лили сухо, — но бях в категорията на красавиците, когато бях с десетина години по-млада и петнайсетина килограма по-слаба.

— Не се превземайте. — Грубиянът измъкна молив от джоба на ризата си и започна да скицира, без повече да си дава труд да спори с нея, нито да седне на сгъваемото столче, което тя зърна недалече. — Наклонете брадичка. Господи, наистина сте красива!

Промърмори комплимента толкова безстрастно, че изобщо не прозвуча ласкателно. Позалязлата звезда едва се сдържа да не му се тросне, че би трябвало да я види в разцвета на славата й.

— Прав сте, че съм суетна — поде тя, само за да го подразни. — И тъкмо заради това не смятам повече да се пека на това слънце.

Моливът продължи да лети по скицата.

— Не обичам моделите ми да говорят, докато работя.

— Аз не съм ваш модел.

Тъкмо когато се канеше да се обърне и да си тръгне, той пъхна молива в джоба на ризата си.

— И как очаквате да се съсредоточа, когато постоянно мърдате?