— Това бяха цветовете на училището — обясни Моли тихо.

— И тогава ми позвъниха от полицията, че сестра ми — моето умно и трудолюбиво момиче, избрано за отличник на месеца, най-хладнокръвно е включило противопожарната аларма през голямото междучасие. Нашата Моли вече не се задоволяваше с невинни детски лудории! О, не… тя вече се бе превърнала в малолетна престъпница!

Това бе най-гадната постъпка на Моли, непонятна и за самата нея. Унижи хората, които я обичаха. Дори след едногодишния полицейския надзор и многото часове общественополезен труд, тя още не можеше да си обясни защо го беше направила. Прозрението я споходи по-късно, през втората й година като студентка в Северозападния университет.

Беше през пролетта, точно преди изпитната сесия. Необяснимо защо, Моли се чувстваше твърде неспокойна, неспособна да се концентрира. Вместо да учи, четеше купища любовни романи или се звереше на отражението си в огледалото, мечтаейки си за прическа в стила на прерафаелитите4. Но не я задоволи дори удължаването на косата й, за което изхарчи всичките си джобни пари. И така продължи до деня, в който на излизане от книжарницата напипа в джоба си калкулатор, за който не беше платила на касата.

За щастие, по това време бе по-умна и по-зряла, отколкото в гимназията, така че се втурна обратно, за да върне калкулатора, след което потърси психолога в университета…

Фийби скочи на крака, изтръгвайки девойката от унеса й.

— А последния път… — не спираше да говори сестра й.

Моли потрепна. Знаеше, че Фийби, рано или късно, ще стигне и до това.

— … последния път, преди две години, когато обръсна косата си почти нула номер, с онзи ужасен гребен, щръкнал най-отгоре…

— Не беше ужасен. Беше по последната мода.

Сестра й стисна зъби.

— Последния път, когато направи това ужасно нещо с косата си, ти пропиля петнайсет милиона долара!

— Да… Но беше чисто съвпадение.

— Ха!

За петнайсети милионен път Моли й обясни защо го беше направила.

— Парите на Бърт ме задушаваха. Трябваше окончателно да скъсам с миналото, за да бъда свободна личност.

— По-скоро бедна личност!

Младата жена се усмихна. При все че Фийби никога нямаше да го признае, тя много добре разбираше защо сестра й се бе отказала от наследството си.

— Нека да го погледнем откъм добрата страна. Едва ли някой знае, че се отказах от парите си. Просто ме смятат за ексцентричка, задето карам фолксваген костенурка и живея в апартамент с размерите на килер.

— Който обожаваш.

Моли не се и опита да отрича. Апартаментът бе най-ценното й притежание. Гордееше се с това, че изплащаше месечните вноски за ипотеката със свои пари. Можеше да я разбере само човек, израснал като нея, без собствен дом. Реши да смени темата, преди Фийби отново да я подхване с упреците.

— Малките дяволчета ми казаха, че Дан е глобил господин Повърхностен с десет хиляди долара.

— Бих искала да не го обиждаш. Кевин не е такъв, той просто е…

— Просто интересите му са повърхностни?

— Честно казано, Моли, не мога да си обясня защо толкова силно го презираш. За всички тези години двамата не сте си разменили повече от дузина думи.

— Инстинктивно избягвам хората, за които футболното игрище е центърът на Вселената.

— Ако го познаваше по-добре, щеше да го обичаш не по-малко от мен.

— Не е ли очарователно, че той излиза главно с жени, неспособни да използват повече от три думи на английски? Но си мисля, че в това се крие някакво преимущество, защото нищо не пречи така на секса, както някой задълбочен разговор.

Фийби не можа да се сдържи и се разсмя.

Макар че Моли споделяше почти всичко със сестра си, тя пазеше в пълна тайна увлечението си по куотърбека на „Чикаго Старс“. Не само защото беше унизително за нея, но и защото Фийби навярно щеше да каже на Дан, който щеше да се вбеси. Зет й беше прекалено загрижен за балдъзата си, така че никой спортист, освен ако не беше щастливо женен или гей, нямаше много шансове да припари до нея.

Точно в този момент при тях влезе субектът на нейните мисли — Дан Кейлбоу, синеок и красив русокос гигант. Годините го бяха пощадили. Моли го познаваше от дванайсет години, които му бяха добавили само няколко бръчки, колкото да подчертават мъжественото му лице. Винаги изпъкваше сред тълпата и от него на талази се излъчваха надеждност и увереност.

Дан беше старши треньор, когато Фийби наследи отбора. За нещастие, тя нищо не разбираше от американски футбол и той веднага й обяви война. Първоначалните им схватки бяха толкова ожесточени, че веднъж Рон Макдърмит бе принуден да го отстрани от „Чикаго Старс“ заради обидното му държание с Фийби. Но не след дълго яростното им противопоставяне се превърна в нещо коренно различно.

Моли беше убедена, че именно за такива огнени страсти като техните се съчиняват легенди и балади. Реши, че щом няма да има късмета да се радва на подобна любов, по-добре завинаги да остане сама. Само Голямата любов можеше да я задоволи. Но по-скоро Дан щеше да опрости глобата на Кевин, отколкото Моли да я срещне.

Зет й машинално преметна ръка през раменете й. Щом се озовеше близо до някой от роднините си, Дан винаги го прегръщаше. Сърцето й се сви от болка. През тези години тя бе излизала на срещи със свестни младежи и дори се бе опитвала да се убеди, че е влюбена в двама от тях, но ги разлюби в мига, в който осъзна, че никой от тях не може да се сравнява със зет й. Започваше сериозно да се съмнява, че някога ще намери мъж като него.

— Фийби, зная, че харесваш Кевин, но този път той стигна твърде далеч. — Провлеченият му акцент от Алабама винаги се долавяше по-ясно, когато беше раздразнен. А сега бе много ядосан.

— Точно това каза и предишния път — напомни му съпругата му. — Ти също го харесваш.

— Изобщо не го разбирам! За него най-важно е да играе в „Старс“, но защо прави всичко възможно, за да прецака кариерата си?

— Ти по-добре от всички нас би трябвало да знаеш отговора. — Фийби му се усмихна мило. — Ти самият беше господин Голяма издънка и щеше да прецакаш отбора, преди да се появя аз.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг.

Жена му се разсмя. Мрачната гримаса на Дан отстъпи пред интимната усмивка, на която Моли хиляди пъти бе ставала свидетел. Но лицето му скоро помръкна.

— Ако не го познавах толкова добре, бих казал, че в него се е вселил самият дявол.

— По-скоро дяволи — поправи го Моли. — И всички до един с чуждестранен акцент и големи гърди.

— Не забравяй, че подобни неща са част от живота на всеки футболист.

Не желаеше повече да слуша за Кевин, затова лепна бърза целувка върху бузата на зет си.

— Хана ме чака. Ще я върна утре късно следобед.

— Не й позволявай да види сутрешните вестници.

— Няма. — Племенницата й се разстройваше, когато журналистите критикуваха „Старс“, а новината за глобата на Кевин със сигурност щеше да предизвика отрицателни отзиви.

Моли им махна за довиждане, отиде да вземе Хана, целуна останалите си племенници и подкара към къщи. Магистралата беше задръстена от автомобили и навярно щеше да й бъде нужен цял час, за да се добере до Еванстън — старомодното градче на Норт Шор, където се намираха нейният университет и сегашното й жилище.

— Слидерин! — провикна се на един нахалник, който я засече с возилото си.

— Гаден, мръсен Слидерин! — присъедини се Хана.

Младата жена се усмихна. Слидерините бяха лошите в книгите за Хари Потър и тя използваше името като безобидна ругатня, която можеше да се използва пред деца. Не бе чудно, че бързо навлезе в речника първо на Фийби, а след това и на Дан.

Докато слушаше с половин ухо дърдоренето на Хана, която й описваше как бе минал денят й, Моли се върна в мислите си към разговора със сестра си по времето, когато най-после влезе във владение на наследството си.

Бърт бе завещал „Чикаго Старс“ на Фийби. Останалата част от наследството му, силно намаляла след поредица от неуспешни инвестиции, се падаше на Моли. Понеже тогава още не бе пълнолетна, Фийби управляваше парите на сестра си и накрая те нараснаха до петнайсет милиона долара. Така че, като навърши двайсет и една години, заедно с дипломата си по журналистика Моли се сдоби с правото да разполага с огромното си наследство. Това й позволи да живее охолно в луксозен апартамент в елитния квартал „Голд Коуст“ в Чикаго.

Мястото беше изключително чисто и спокойно. Съседите й бяха много по-възрастни от нея, но тя не разбра веднага каква грешка е допуснала, нанасяйки се тук. Вместо това се потопи в пазаруването на маркови дрехи, които обожаваше. С щедра ръка пръскаше пари за подаръци на приятелите си, а за себе си купи скъп луксозен автомобил. Но само след година бе принудена да си признае, че празноглавото съществуване на заможна наследница не беше за нея. Беше свикнала да работи усилено както в колежа, така и на временната работа, с която се заемаше през летните ваканции, предимно по настояване на Дан. Затова прие работата като репортер.

Беше заета от сутрин до вечер, но това занимание не бе достатъчно творческо и чувството на неудовлетвореност не я напускаше. На Моли й се струваше, че играе роля в скучна пиеса, вместо да живее истински. Накрая реши да зареже работата, за да може да съсредоточи усилията си върху епичната романтична сага, която винаги бе мечтала да напише. Вместо това се оказа, че реди истории, които някога измисляше за хлапетата Кейлбоу — приказки за едно смело женско зайче, което се обличаше по последната мода, живееше във вила край Гората на славея и вечно се забъркваше в забавни приключения.