— Че какво толкова му е лошото на един летен лагер?

— Целият този режим. Всякакви спортове. — Тя издуха носа си. — Нямаш време за четене, нито да останеш насаме с мислите си.

— Явно не си падаш много по спорта?

Едно лято тя се изниза тайно от бунгалото си посред нощ и задигна всички топки от бараката, служеща за склад на спортистите — волейболни, футболни, за тенис и софтбол. Трябваше да направи поне десетина курса до езерото, за да ги хвърли във водата. Възпитателите така и не откриха виновника. Естествено, на никого дори не му хрумна да заподозре кротката, умна Моли Съмървил, която наричаха госпожица Отзивчивост, макар да бе боядисала краищата на бретона си в зелено.

— Аз съм по-добра спортистка от Фийби — възрази тя.

Кевин потръпна.

— Момчетата още говорят за последния път, когато е играла софтбол на един пикник на „Старс“.

Моли не бе присъствала на въпросното забавление, но можеше да си представи как се е развихрила сестра й.

Кевин се престрои в лявото платно и подхвърли заядливо:

— Едва ли няколкото седмици, прекарани в летен лагер за богаташчета, са ти навредили кой знае колко.

— Вероятно си прав — съгласи се Моли.

Само че тя не ходеше на лагер само за няколко седмици. Откакто навърши шест години прекарваше там цели месеци всяко лято.

Когато беше на единайсет, затвориха лагера заради епидемия от морбили. Баща й се вбеси. Не можа да намери на кого да я остави и бе принуден да я вземе със себе си в Лас Вегас. Там я настани в отделен апартамент, а негова позната касиерка се нагърби с ролята на детегледачка, въпреки уверенията на Моли, че вече не е малка и може да остава сама. През деня момичето гледаше сапунки, а през нощта прекосяваше коридора, за да се пъхне в леглото на Бърт.

Това бяха най-хубавите две седмици от детството й. Прочете всички публикации на Мери Стюарт, поръчваше си чийзкейк с вишни от румсървиса, сприятели се с камериерките, до една латиноамериканки. Понякога казваше на бавачката си, че отива при басейна, а вместо това се мотаеше край казиното, докато попаднеше на семейство с много деца. Тогава се присламчваше към многолюдната компания и се преструваше, че е част от нея.

Обикновено спомените за детинските й опити да си създаде семейство я караха да се усмихва, но сега в очите й отново запариха сълзи и тя с усилие ги преглътна.

— Забеляза ли, че си превишил ограничението на скоростта?

— Това изнервя ли те?

— Би трябвало, но съм претръпнала от дългогодишното возене в колата на Дан. — Освен това не й пукаше особено. Изведнъж се потресе при мисълта, че не се интересува от бъдещето. Дори нямаше сили да се притеснява за жалките си финанси, нито за това, че редакторката й от „Чик“ бе спряла да й се обажда.

Кевин отпусна педала на газта.

— Длъжен съм да те уведомя, че лагерът се намира в истинска пустош, а бунгалата са толкова стари, че навярно вече са руини, пък и мястото е ужасно скучно, понеже не се посещава от хора под седемдесет. — Кимна към пакета с храна, който бе купил на бензиностанцията. — Ако си изпила сока, там има крекери със сирене.

— Супер, но ще пропусна.

— Май напоследък си пропуснала доста хранения.

— Благодаря, че го забеляза. Предполагам, че ако отслабна с още трийсетина килограма, ще мога да си съпернича с твоите cheres amies21.

— По-добре се съсредоточи върху разхлопаната си нервна система. Може би тогава ще млъкнеш за малко.

Тя се усмихна. Поне едно нещо бе длъжна да признае на Кевин — не се суетеше около нея и не я глезеше като Фийби и Дан. Беше й приятно да се държат с нея като със зряла жена.

— Предпочитам да подремна.

— Страхотна идея.

Но Моли не заспа. Затвори очи и се опита да измисли сюжета на следващата си книга, обаче героите от Гората на славея отказваха да оживеят във въображението й.

Кевин отби колата от магистралата и спря пред крайпътен магазин с пристройка за опушване на риба. След няколко минути излезе от там с кафява книжна кесия, която пусна в скута й.

— Мичигански обяд. Ще можеш ли да направиш сандвичи?

— Може би, ако се съсредоточа.

В пакета тя намери парче пушена бяла риба, солиден къс от сирене чедър, ръжен хляб, пластмасов нож и няколко хартиени салфетки. Моли събра достатъчно енергия, за да измъдри два разкривени сандвича с по една филия — по-големият за него и по-малкият за нея. Отхапа няколко хапки от своя сандвич, а остатъка даде на Ру.

Насочиха се на изток, към средната част на щата. През полузатворените си очи мяркаше овощни градини и добре поддържани ферми със силози. После, когато слънцето в късния следобед започна да клони към залез, завиха на север, към междущатската магистрала 1–75, която стигаше до Солт Сейнт Мери.

Кевин слушаше музика от компактдиска, който бе взел от дома си. Моли установи, че той харесва джаз, всичко от бибоп от четирийсетте до джаз фюжън22. Но за нейно съжаление харесваше и рап. След като в продължение на четвърт час се опитва да не обръща внимание на възгледите на рапъра Тупак за жените, тя накрая не издържа, извади диска от гнездото на плейъра и го изхвърли през отворения прозорец на колата.

Тутакси откри, че ушите на Кевин почервеняват, когато се разкрещи.

Когато стигнаха до северната част на щата, вече се смрачаваше. Веднага след живописното градче Грейлинг той отби колата от магистралата по шосе с две платна, което сякаш водеше за никъде. Не след дълго вече пътуваха през гъсти гори.

— През деветнайсети век Североизточен Мичиган останал почти без гори заради варварската сеч за дървен материал — осведоми я Кевин. — Това, което виждаш сега, са изкуствени гори, второ и трето поколение. Някои от тях са доста диви. В тази част на щата няма много градове, а разстоянията помежду им са доста големи.

— Колко още ни остава да пътуваме?

— Не повече от час, но сигурно ще се наложи да пренощуваме някъде. Местността е пуста и не ми се ще да пътуваме по тъмно. Мисля, че някъде наблизо имаше мотел. Но те предупреждавам отсега: не очаквай петзвезден хотел.

Тъй като Моли не вярваше, че Кевин се бои от тъмнината, заподозря, че той нарочно протака пътуването. Не каза нищо, а се сви по-удобно на седалката. Светлините от фаровете на някоя случайно движеща се насреща кола пробягваха по суровите очертания на лицето му, подходящо за модел на мъжко бельо, и хвърляха зловещи сенки върху мъжествено изсечените скули.

Прониза я тръпка от някакво странно предчувствие и тя побърза да затвори очи.

Не ги отвори, докато Кевин не спря пред малък хотел, състоящ се от осем бунгала с бели алуминиеви обшивки и стени от плоскости, имитиращи тухли. Когато той слезе, за да се регистрира, тя едва не го последва, за да се увери, че ще бъдат настанени в отделни бунгала, но здравият й разум я възпря.

Сякаш прочел мислите й, куотърбекът се върна с два ключа. Моли забеляза, че неговото бунгало е в противоположния край на мотела.



На разсъмване я събудиха почукване на вратата и лай на пудел.

— Слидерини — промърмори Моли. — Това започва да се превръща в лош навик.

— Тръгваме след половин час — извика й Кевин през вратата. — Изведи кучето навън.

— Тичам, тичам — смотолеви тя, заровила лице във възглавницата.

Но след малко се надигна и се потътри към тясната душкабина. С огромно усилие на волята прокара гребена през косата си. Но нямаше сили да си слага червило. Чувстваше се като препила.

Най-после се измъкна на двора и видя Кевин да крачи нетърпеливо край колата. Бледите лъчи на ранното слънце осветяваха мрачната като гръмотевичен облак физиономия на спътника й. Докато Ру се помота из близките храсталаци, Кевин грабна куфара й и го захвърли на задната седалка.

Днес бе облечен във футболна фланелка с цветовете на „Старс“ и светлосиви шорти. Обикновени дрехи, но той ги носеше с грациозната увереност на роден красавец.

Моли извади от чантата си слънчевите очила и погледна Кевин недоволно.

— Никога ли не я изключваш?

— Какво да изключвам?

— Душевната си уродливост — промърмори младата жена.

— Май трябва да те откарам в лудницата, а не да те мъкна до „Уинд Лейк“.

— Твоя воля. Много ли ще е нахално от моя страна да се надявам на чаша кафе? — Намести очилата си, но и те не успяха да скрият ослепяващото сияние на проклетата му красота.

— Чашата ти е в колата, но толкова дълго се мота, докато се приготвиш, че сигурно вече е изстинало.

Кафето се оказа горещо и след като отново се върнаха на шосето, Моли с наслада отпи първата глътка.

— За закуска имаме само плодове и понички. Нищо повече не успях да намеря. Всичко е в онази кесия — промърмори Кевин раздразнено.

Също както се чувстваше и тя. Не беше гладна и зарея поглед през прозореца на колата.

Ако се съдеше по околния пейзаж, можеше да се предположи, че се намират в дебрите на Юкон, а не в щата на „Шевролет“, захаросаните пуканки и соул музиката. От моста над реката Моли видя отвесни скали, издигащи се на единия бряг, и непроходими гори на другия. Долу над водата се рееше орел рибар. Всичко й се струваше запустяло и отдалечено.