— Не се и съмнявам.

„Значи, все още има сили да ехидничи“, каза си Кевин. Възмущението му избухна с нова сила.

— Май повече му харесваше да поклюкарства за теб. Очевидно от няколко дни си престанала да си прибираш пощата.

— И какво от това? Никой не ми изпраща нищо интересно.

— И от миналия четвъртък до сега си излизала от апартамента си само веднъж, за да разходиш онзи питбул.

— Престани да го наричаш така. Имах силна настинка, това е всичко.

Бе забелязал зачервения й нос, но не мислеше, че причината е само настинката. Изправи се.

— Стига, Моли. Не е нормално да седиш затворена тук.

Тя се втренчи неодобрително в него изпод китката си.

— Виж ти, кой го казва! Да не би да си психиатър, че да определяш кое е нормално и кое — не? Чух, че когато Дан те е открил в Австралия, си лудувал в океана, заобиколен от акули.

— Може би имаш депресия.

— Благодаря, доктор Тъкър. А сега се омитай оттук.

— Моли, изгубила си само едно бебе.

Просто съобщаваше един факт, но младата жена се почувства, сякаш я бе прострелял. Скочи от дивана, а изпепеляващият й поглед бе по-красноречив от всякакви думи.

— Разкарай се оттук, преди да съм извикала полицията!

Трябваше да я остави и да си тръгне. И без това си имаше достатъчно неприятности след излизането на статията в „Пийпъл“. Стомахът му се преобръщаше само от вида й. Ако можеше да забрави изкривеното й от болка лице, докато се опитваше да спаси бебето…

— Облечи се. Идваш с мен. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

Гневният й изблик от преди малко явно я бе изплашил, затова Моли се опита да обърне всичко на шега, но вместо язвителен, гласът й прозвуча като жалостиво грачене.

— Май здравата си се напушил с трева, а?

Ядосан на собствената си мекушавост, Кевин изкачи на един дъх стъпалата, водещи към помещението, което й служеше за спалня. Питбулът й тутакси го последва, явно опасяващ се, че може да свие някое от бижутата й. Погледна надолу към нея над кухненските шкафове. Боже, как му писна всичко това!

— Имаш два варианта: да се облечеш или да тръгнеш с тези дрехи. Ако избереш последното, вероятността да те приберат в някое заведение с тапицирани стени е доста голяма.

Моли се отпусна отново върху дивана.

— Губиш си времето.

„Ще бъде само за няколко дни“, каза си младият мъж. И без това вече бе достатъчно вкиснат, задето се налагаше да шофира до лагера „Уинд Лейк“. Защо да не си вгорчи живота още повече, като вземе със себе си и тази невъзможна жена?

Нямаше намерение да се връща някога отново там, ала не можеше да го избегне. От седмици си повтаряше, че може да продаде лагера и без да го вижда. Но когато не успя да отговори на нито един от въпросите, които му зададе неговият бизнес мениджър, разбра, че се налага да се примири с неизбежното и лично да се увери каква разруха цари там.

Поне ще се избави от две злини едновременно: ще уреди въпроса с лагера и ще накара Моли отново да си размърда задника и да си стъпи на краката. Дали ще се получи, или не, зависеше от самата нея, но поне съвестта му щеше да бъде чиста.

Кевин измъкна един куфар, забутан в дъното на дрешника, и издърпа чекмеджетата на скрина й. За разлика от разхвърляната кухня, тук цареше безупречен ред. Метна в куфара няколко шорти и горнища, както и бельо. Откри чифт джинси и ги прибави, заедно със сандали и маратонки. Две летни рокли привлякоха погледа му. Сложи и тях. По-добре да вземе повече дрехи, отколкото после тя да му се цупи, че няма какво да облече.

Куфарът се препълни, затова той грабна нещо, което приличаше на стара колежанска раница и се огледа за банята. Откри я на долния етаж, близо до предната врата. Започна да пълни раницата с различни козметични и тоалетни принадлежности. Въздъхна примирено и се запъти към кухнята, за да се запаси с кучешка храна.

— Надявам се, че ще проявиш достатъчно благородство, за да върнеш отново всичко по местата — промърмори Моли. Беше се изправила до хладилника с питбула на ръце. Невероятните й очи бяха тъжни и уморени.

Всъщност в този момент това бе тайното му желание, но тя изглеждаше толкова нещастна и самотна, че сърце не му даваше да я зареже.

— Искаш ли да вземеш един душ, или предпочиташ да пътуваме със смъкнати прозорци?

— Да не би да си оглушал? Не съм ти някакъв новак спортист, когото можеш да командориш!

Кевин опря длан на ръба на мивката и я измери със строгия си поглед, който пазеше за току-що споменатите новобранци.

— Имаш две възможности. Или веднага тръгваш с мен, или ще те закарам в дома на сестра ти. Едва ли гледката ще й се понрави.

Съдейки по изражението й, явно бе уцелил в десетката.

— Моля те, остави ме на мира — прошепна тя.

— Докато си вземаш душ, ще прегледам лавиците с книгите ти. Може да открия нещо интересно за четене.

8

„Едно умно момиче никога не се качва в колата на непознат, дори той да е много секси.“

„Адът на стопаджията“, статия за списание „Чик“

Моли се сви с Ру на задната седалка на баровския джип, с който Кевин бе заменил спортното си ферари днес. Подложи под главата си възглавницата, която бе взела от апартамента, и се опита да заспи. Но не успя, което й се случваше за пръв път през последните дни.

Докато се носеха на изток покрай някогашния индустриален център Гери, а сетне поеха по междущатската магистрала 1–94 към Мичиган Сити, тя не спираше да се упреква, задето не си бе проверила пощата. Трябваше само да се яви в адвокатската кантора. Тогава този зъл, сприхав куотърбек нямаше да я влачи незнайно къде.

Нежеланието й да говори с него започна да й се струва детинско и глупаво. Освен това главоболието й понамаля и младата жена реши да го попита накъде пътуват.

— Отиваме ли някъде конкретно, или това е похищение в последната минута и сега пътуваме накъдето ти видят очите? — заговори, докато галеше козината на Ру.

Съпругът й не я удостои с отговор.

Още един час измина в пълно мълчание, преди Кевин да спре на бензиностанцията край пристанището Бентън Харбър. Докато пълнеше резервоара, го видя един футболен запалянко и му поиска автограф. Тя свали каишката на Ру и го пусна из тревата, сетне се шмугна в тоалетната. Докато си миеше ръцете, зърна отражението си в огледалото. Той имаше право — изглеждаше ужасно. Преди да потеглят, си изми косата, но не си даде труд да я сресва, а само прокара пръсти през нея. Кожата й беше пепелявосива, а очите — хлътнали.

Затърси червило в чантата си, но размисли и се отказа. Не си струваше усилията. Дали да не позвъни на някоя от приятелките си и да я помоли да дойде да я вземе? След кратко колебание се отказа. Ами ако Кевин изпълни заканата си и разкаже на Фийби и Дан за състоянието й? И без това им бе създала немалко грижи. Засега щеше да е по-добре да продължи с него.

Когато се върна, куотърбекът не беше в колата. Канеше се пак да се настани на задната седалка, но реши, че така той ще продължи да я пренебрегва и да не й говори. Затова остави Ру отзад, а тя седна отпред.

След малко Кевин излезе от бензиностанцията с найлонова торба и картонена чаша за кафе. Като влезе в колата, остави кафето в гнездото за чаши и измъкна от кесията бутилка с портокалов сок. Подаде й я.

— Предпочитам кафето.

— Толкова по-зле, ще трябва да се задоволиш със сока.

Сокът бе приятно хладен в ръцете й. Осъзна, че беше жадна, но като се опита да го отвори, откри, че не й стигат сили. Неочаквано очите й плувнаха в сълзи.

Кевин мълчаливо взе шишето, отвинти капачката му и й го подаде обратно.

Докато излизаха от бензиностанцията, тя преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Поне за нещо да ви бива и вас, яките мъжаги.

— Обади ми се, ако искаш да смачкаш някоя бирена кутия.

Моли се изненада, когато чу собствения си смях. Отпи сладка и освежаваща глътка от портокаловия сок.

Кевин излезе на магистралата, свързваща двата щата. Отляво се заредиха пясъчни дюни. Моли не виждаше езерото, но знаеше, че в него навярно плаваха много яхти, а може би и товарни кораби от Чикаго за Лъдингтън.

— Ще бъдеш ли така добър да ме осведомиш накъде пътуваме?

— Към северозападната част на Мичиган. В една дупка, наречена „Уинд Лейк“.

— Дотук с мечтите ми за карибски круиз.

— Отиваме в летния лагер, за който ти разказах.

— Там, където си прекарвал летните си ваканции като малък?

— Да. Леля ми го наследи след смъртта на баща ми, но преди няколко месеца и тя умря. Така, за мое нещастие, лагерът остана на мен. Ще го продам, но първо трябва да проверя в какво състояние е.

— Не мога да отида в някакъв лагер. Обърни колата и ме върни у дома.

— Повярвай ми, няма да останем там за дълго. Най-много за няколко дни.

— Няма значение. Вече не ходя по такива места. Когато бях малка, прекарвах всяко лято на лагер и си обещах никога повече да не припарвам до тях.