Само през миналата седмица любимата на местните хора светска хроника за най-горещи клюки отново бе напомнила за нея.

„Богатата наследница Моли Съмървил — съпругата на Кевин Тъкър, звездата на «Старс», с когото са разделени, но все още не са разведени — продължава да живее в пълно уединение, лишавайки от присъствието си елита в Града на ветровете. Каква е причината за това усамотение? Скука или разбито сърце заради провала на семейния й живот с господин Футбол? Отдавна никой не е виждал Моли в нощните клубове в града ни, които господин Тъкър все още посещава редовно, при това в компанията на чуждестранни красавици.“

Във вестникарската колона поне не се споменаваше, че хобито й е писането на детски книжки. От това я бе заболяло много повече, макар че напоследък бе зарязала дори и „хобито“ си. Всяка сутрин Моли си казваше, че ей сега ще я осени нова идея за следващата книга за Дафни или поне за поредната статия за списанието, но вместо това с часове се взираше унило в празния бял лист хартия. Нямаше муза дори ред да напише. А междувременно финансовото й състояние катастрофално се влошаваше. Отчаяно се нуждаеше от остатъка от аванса, който трябваше да получи от издателството за книгата „Дафни се претъркулва“, но Хелън още не беше одобрила ръкописа.

Живописният декор в ресторанта внезапно й се стори прекалено крещящ, а оживеното бърборене на посетителите започна да й лази по нервите. На никого не би признала за творческата дупка, в която бе изпаднала. Особено пред жената, която сега седеше насреща й.

— Иска ми се продължението да бъде по-особено — заговори тя предпазливо. — Имам много идеи, но…

— Не, не — вдигна ръка Хелън. — Не бързай. Ние те разбираме. Напоследък преживя толкова много.

Но след като редакторката й не се тревожеше за ръкописа, защо тогава я бе поканила на обяд?

Моли търкаляше с вилица в чинията си едно царевично зърно. Винаги бе обичала царевица, но след спонтанния аборт нямаше апетит.

Хелън допря леко устни до ръба на чашата си с коктейл „Маргарита“.

— Трябва да знаеш, че напоследък НДНА се заинтересува от книгите за Дафни. — Хелън погрешно изтълкува озадаченото изражение на Моли и побърза да й обясни: — „Нормални деца за нормална Америка“. Организация срещу гейовете.

— Зная какво означава НДНА. Но защо се интересуват от книгите за Дафни?

— Не мисля, че дори биха ги погледнали, ако името ти не беше толкова нашумяло в таблоидите. Очевидно новинарските репортажи са привлекли вниманието им. Обадиха ми се преди няколко седмици, за да изразят загрижеността си.

— Каква загриженост? Дафни няма сексуален живот!

— Да, така е, но това не спря прочутият евангелист Джери Фалуел да се обяви против Тинки-Уинки, едно от телетъбитата в сериала „Телетъбис“, само защото е виолетово и носи чантичка.

— Но Дафни е момиче. Защо да не носи чантичка?

Усмивката на Хелън й се стори пресилена.

— Не мисля, че е само заради чантичката. Те са разтревожени заради възможен хомосексуален подтекст.

Добре че Моли не дъвчеше в момента, защото щеше да се задави.

— В моите книги?

— Опасявам се, че е така, макар че още няма преки обвинения. Както ти казах, те са обърнали внимание на сватбата ти и са съзрели в суматохата около нея подходяща възможност да спечелят публичност. Поискаха да прегледат „Дафни се претъркулва“ преди издаването на книгата. И понеже не очаквахме никакви проблеми, им изпратихме едно копие. За нещастие, това се оказа грешка.

Моли усети, че слепоочията й започват да пулсират — несъмнен предвестник на жестоко главоболие.

— И за какво толкова са загрижени?

— Ами… те споменаха, че често пишеш за дъгата. И доколкото тя е символ на гордост за гейовете…

— Нима е престъпление да се пише за дъгата?

— Изглежда, че е, поне в наши дни — констатира Хелън сухо. — Има и още нещо. Разбира се, според мен това е абсурдно. Например ти си нарисувала как Дафни целува Мелиса в поне три различни книги от серията, включително и в „Дафни се претъркулва“.

— Но те са първи приятелки!

— Да де… — Също като Моли, Хелън заряза храната и скръсти ръце на ръба на масата. — Освен това Дафни и Мелиса си държат ръцете, подскачат по пътеката със зеленика и си говорят.

— Пеят. Пеят песен.

— Точно така. Стиховете са: „Пролет е! Пролет е! Ние сме радостни! Ние сме радостни20!“.

Моли не издържа и се разсмя, може би за пръв път от два месеца, но скованата усмивка на редакторката й мигом я отрезви.

— Хелън, да не би сериозно да ми казваш, че между Дафни и Мелиса има любовна връзка?

— Работата не е само в Дафни и Мелиса. Бени…

— Чакай! Дори най-заклетият параноик не може да ме обвини, че Бени е гей. Той е такъв мачо, че…

— Те посочват, че той взема назаем червило в „Дафни сади тикви“.

— Да, но само за да си наплеска с червилото физиономията и да изплаши Дафни. Това е толкова нелепо, че дори не заслужава да се обсъжда.

— Съгласни сме. От друга страна, ще излъжа, ако не призная, че донякъде сме разтревожени за цялата ситуация. Смятаме, че активистите от НДНА искат да спечелят допълнителна популярност на твой гръб. Смятат да го постигнат, като се нахвърлят върху новата ти книга.

— И какво от това? Навремето някакви религиозни сектанти обвиниха Дж. К. Роулинг в сатанизъм, но нейният издател въобще не им обърна внимание.

— Извинявай, Моли, но Дафни не е толкова известна като Хари Потър.

Истина бе. А тя самата нямаше нито парите, нито влиянието на Дж. К. Роулинг. Вероятността Хелън да й изплати втората половина от хонорара намаляваше с всяка изминала минута.

— Виж, Моли, аз не по-зле от теб разбирам, че това са пълни глупости. „Бърдкейдж“ е изцяло на твоя страна. Но ние сме малко издателство и мисля, че е излишно да ти обяснявам колко енергичен натиск ни оказват.

— Е, аз не се съмнявам, че всичко ще отшуми, щом таблоидите престанат да се занимават с моя… с моя брак.

— Това може да отнеме известно време. Толкова много слухове плъзнаха… — Хелън не довърши фразата си — деликатен намек, че очаква подробности.

Моли знаеше, че именно атмосферата на тайнственост около брака й поддържаше интереса на репортерите, но тя отказваше всякакви коментари, също като Кевин. Любезните му формални обаждания, за да провери как е, бяха спрели по нейно настояване.

— Ние сме на мнение, че сега трябва да бъдем по-предпазливи — въздъхна редакторката, като извади от папката един плик и го остави на масата. За съжаление, пликът беше прекалено голям, за да има в него чек за Моли. — Добре е, че книгата за Дафни още не е предадена за печат. Това ни дава възможност да добавим промените, които предлагат от НДНА. Само за да се избегнат бъдещи недоразумения.

— Не желая да правя промени. — Господи, как я заболяха шията и раменете, сякаш ги стегна железен обръч.

— Разбирам, но ние мислим, че…

— Каза ми, че книгата ти харесва.

— И продължаваме да го твърдим. Промените, които ти предлагам, са съвсем незначителни. Просто ги прегледай и ги обмисли. Следващата седмица пак ще поговорим.

Моли напусна ресторанта вбесена. Когато се прибра в апартамента, гневът й се бе разсеял, а на негово място отново се бе настанило онова усещане за празнота, от което не можеше да се отърси. Захвърли плика с предложенията на НДНА и се отпусна безпомощно на леглото си.



Лили наметна шала, подарен от Малъри, и се отправи към музея на Джей Пол Гети. Застанала на един от извитите балкони, които украсяваха сградата на музея, тя се загледа към хълмовете над Лос Анджелис. Майският ден беше слънчев. Ако малко се извърнеше, можеше оттук да види Брентуд. Дори можеше да различи керемидения покрив на дома си. Двамата с Крейг се бяха влюбили в тази къща от пръв поглед, но сега тя имаше чувството, че стените й я смазват. Както почти всичко в живота й, този дом принадлежеше по-скоро на Крейг, отколкото на нея.

Лили напусна балкона и влезе вътре, но не обърна много внимание на платната на старите майстори, окачени по стените. Всъщност й харесваше самият музей. Ултрасъвременното здание с прекрасните балкони и непредсказуемите им чупки й се струваше истинско произведение на изкуството, което й доставяше по-силна естетическа наслада от изложените вътре експонати.

Колко пъти след смъртта на Крейг Лили бе сядала в дългия тесен бял трамвай, изкачващ посетителите до музея на хълма. Начинът, по който зданията сякаш я обгръщаха в каменната си прегръдка, я караше да се чувства част от изкуството, застинало във вечността на своето съвършенство.

В списание „Пийпъл“, което днес се появи по будките, имаше статия на цели две страници за Кевин и загадъчната му женитба. Лили се уедини тук, за да не се поддаде на изкушението да позвъни на Шарлот Лонг — жената, която от много години й служеше като единствен източник на сведения за Кевин. Беше май, а сватбата и раздялата бяха станали преди три месеца, но Лили не знаеше нищо повече, отколкото тогава. Така й се искаше да позвъни на Шарлот Лонг, но се тревожеше, че Кевин ще научи за това.

Докато се спускаше по стълбата към двора, тя се опитваше да измисли с какво да запълни остатъка от деня. Никой не звънеше на вратата й с молба да бъде звездата в нов филм. Не й се искаше да започва нова покривка или възглавница, защото тогава щеше да има твърде много време за мислене, а напоследък й бе дошло до гуша от размишления. Вятърът разроши косите й и ги разпиля по лицето й. Може би е време да престане да се тревожи за последствията и да звънне на Шарлот Лонг. Но колко болка бе готова да изтърпи, след като нямаше никаква надежда за щастлив край?