Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

Не беше типично за Тъкър да остави безнаказан подобен удар, но си заповяда да свали юмруци.

— Дано имаш основателна причина за това.

— Кучи син! Наистина ли си въобразяваше, че това ще ти се размине? — просъска Дан.

Стомахът на Кевин се сгърчи, като видя презрението по лицето на мъжа, когото толкова уважаваше.

— Да ми се размине? За какво?

— Не е означавало нищо за теб, нали? — озъби се шефът му.

Тъкър остана мълчалив, очаквайки обяснение.

— Защо не си ми казал, че не си бил сам във вилата ми през декември?

Косъмчетата по врата на Кевин настръхнаха. Когато заговори, подбираше внимателно думите.

— Не смятах, че е моя работа да ви уведомявам. Мислех, че Дафни сама ще реши дали да ви каже, или не.

— Дафни?

Е, стига вече. Яростта на Кевин кипна.

— Не е моя вината, че твоята откачена роднина се появи във вилата!

— Ти дори името й не знаеш?

Дан, изглежда, бе готов отново да му скочи, а вбесеният Кевин почти се надяваше да го стори.

— Чакай! Тя ми каза, че името й е Дафни.

— Да бе, как ли не! — изпръхтя Дан. — Е, тя се казва Моли, кучи сине, и е бременна от теб!

Тъкър се олюля, сякаш отново го бе халосал в челюстта.

— Какви ги говориш?

— Казвам само, че до гуша ми е дошло от футболни звезди, които си въобразяват, че Господ им е дал правото да сеят наоколо незаконните си деца, все едно са ненужен боклук!

На Кевин му призля. Когато й се обади, тя го увери, че няма някакви последствия. И дори не беше сама, разговаряше с гаджето си.

— Можеше поне да проявиш елементарна отговорност и да използваш презерватив!

Мозъкът му отново започна да функционира. Поне за това нямаше начин да го обвинят.

— Говорих с Даф… с балдъзата ти, преди да отлетя за Чикаго. Тя ми заяви, че всичко е наред. Може би ще е по-добре да говориш с гаджето й.

— Точно в момента тя е твърде заета, за да си има гадже.

— Заблудила те е — продължи Кевин по-предпазливо. — Напразно си бил целия този път дотук. Тя се среща с някакъв тип, на име Бени.

— Бени?

— Не зная дали отдавна са заедно, но предполагам, че точно той е виновен за сегашното й състояние.

— Бени не й е любовник, тъпако! Той е шибан язовец!

Кевин го зяпна слисано, опита се да каже нещо, но вместо това се потътри към мокрия бар.

— Май е по-добре да започнем отначало.

Моли паркира своя фолксваген костенурка зад беемвето на Фийби, слезе от колата и заобиколи ловко купчината заледен сняг. Северен Илинойс бе в ледената прегръдка на зимния студ, който по всички признаци нямаше скоро да престане, но тя не се оплакваше. За нея февруари беше най-доброто време от годината да се сгуши уютно на дивана с лаптопа, със скицника или просто да помечтае.

Моли се радваше, че речта й на литературния обяд вече беше зад гърба й, а и Фийби я бе придружила за морална подкрепа. Младата жена обичаше да посещава училищата и да чете книгите си пред децата, но винаги се изнервяше, ако трябваше да говори пред възрастни, особено сега, защото не се знаеше кога стомахът й ще се разбунтува.

Измина точно един месец, откакто откри, че е бременна. С всеки изминал ден бебето ставаше все по-реално за нея. Не можа да устои на изкушението да му купи миниатюрен джинсов комбинезон, който ставаше и за момиченца, и за момченца. Нямаше търпение да започне да носи дрехи за бъдещи майки, но засега не се налагаше, тъй като бяха изминали само два и половина месеца от началото на бременността й.

Последва сестра си в старомодната каменна къща. В нея Дан бе живял до сватбата му с Фийби. Моли никога нямаше да забрави, че той нито веднъж не се оплака, задето съпругата му бе довела със себе си по-малката си сестра.

Ру се втурна в преддверието, за да я поздрави, а сестра му Кенга подтичваше зад него. Моли беше оставила тук любимеца си, преди да отиде на обяда. Погали го, след като остави палтото си на закачалката.

— Здравей, Ру. Здравей, Кенга, сладурче.

Двата пудела се претърколиха по гръб, очаквайки наградата си — почесване по коремчетата.

Моли не ги разочарова, но забеляза мимоходом, че Фийби пъхна скъпия си шал „Ермес“ в джоба на якето на Андрю.

— Какво ти става? — учуди се тя. — Тази сутрин нещо не си на себе си.

— Не съм на себе си ли? За какво говориш?

Младата жена измъкна шала от джоба на детето и го подаде на сестра си.

— Андрю се отказа да се конти с дамски парцалки, когато навърши четири.

— О, боже! Предполагам… — започна Фийби, но млъкна, като видя съпруга си да се появява от дъното на стаята.

— Ти пък какво правиш тук? — удиви се Моли. — Фийби ми каза, че си заминал.

— Да, заминах — кимна Дан и целуна жена си, — но току-що се върнах.

— Да не си спал с дрехите? Изглеждаш ужасно.

— Полетът беше дълъг. Да минем във всекидневната. Нямаш нищо против, нали, Моли?

— Разбира се, че не — отвърна тя.

Кучетата се повлякоха след нея, докато вървеше към задната част на просторната къща. Всекидневната беше част от пристройката, добавена към къщата след увеличаването на числеността на семейство Кейлбоу. Имаше високи прозорци и удобни кътчета за сядане — в едното бяха поставени кресла за четене, а в другото — маса за писане на домашните упражнения или за игри. Не липсваше и скъпа музикална уредба, с огромна колекция от компактдискове с всякаква музика, от Рахманинов до арменския композитор Рафи.

— И къде ходи? Мислех, че си… — Моли занемя, щом съзря високия мъж с тъмноруса коса, застанал в ъгъла на стаята. Зелените очи, които някога намираше за неустоимо привлекателни, сега я гледаха с неподправена враждебност.

Сърцето на младата жена заблъска като чук в гърдите й. Дрехите му бяха изпомачкани не по-малко от дрехите на Дан. Брадата му беше набола от няколко дни. Въпреки силния си загар, никак не приличаше на човек, току-що завърнал се от приятна ваканция. Вместо това й се стори опасно настръхнал, готов всеки миг да избухне.

Моли си припомни необичайната разсеяност на Фийби през днешния следобед и потайното изражение на лицето й, когато се шмугна в дъното на стаята след изказването на сестра й, за да поговори с някого по мобилния си телефон. Явно нямаше нищо случайно в тази среща. По някакъв начин семейство Кейлбоу се бяха добрали до истината.

Първа заговори Фийби, тихо, но решително.

— Хайде да седнем.

— Предпочитам да остана прав — процеди Тъкър през стиснатите си устни.

Моли почувства, че й призлява, изпълваха я едновременно гняв и панически ужас.

— Не зная какво става тук, но не желая да участвам в този спектакъл. — Завъртя се на пети, но Кевин й препречи пътя.

— Дори не си го помисляй!

— Това няма нищо общо с теб.

— Аз пък чух съвсем друго. — Студените му очи я пронизваха като две късчета зелен лед.

— Грешно си чул.

— Моли, да седнем и да обсъдим всичко — намеси се Фийби. — Дан прелетя цялото разстояние до Австралия, за да намери Кевин, така че можеш поне да…

— Летял си чак до Австралия? — потресе се младата жена, докато зяпаше сащисано зет си.

Той я изгледа със същото непреклонно изражение, както когато не й позволи да пренощува в смесеното студентско общежитие след абитуриентските й изпити. Бе видяла същия поглед и когато й забрани да отложи отиването си в колежа, за да пътува из Европа. Но тя отдавна не беше невръстно девойче. Нещо в нея се пречупи.

— Нямаш право! — изкрещя Моли и се нахвърли към Дан, неочаквано дори за самата нея.

През целия си живот беше кротка и почти никога не избухваше. Обичаше зайчета, приказки за вълшебни гори, порцеланови сервизи за чай и ленени нощници. Никога не бе посягала на никого, най-малко на тези, които обичаше. А ето че сега налетя на зет си, размахвайки юмруци.

— Как можа? — Заблъска го яростно по гърдите.

— Моли! — извика сестра й.

Очите на Дан се разшириха от удивление. Ру бясно залая.

Вина, гняв и страх се смесиха в отровно кълбо в душата на Моли. Дан се отдръпна, но тя се нахвърли пак върху него и му нанесе още един удар.

— Това не е твоя работа!

— Моли, престани! — възкликна Фийби.

— Никога няма да ти го простя. — И отново замахна.

— Моли!

— Това си е моят живот! — разкрещя се тя и успя да заглуши дори яростния лай на Ру, както и шумните протести на сестра си.

Една силна мъжка ръка я прихвана през кръста, преди да успее още веднъж да цапардоса зет си. Ру заръмжа заплашително. Но Кевин я притисна плътно към себе си.

— По-добре се успокой.

— Пусни ме! — озъби се тя и го сръга с лакът в ребрата.