Много често шистите ерозират заради процеждащата се през слоевете пясъчник и шисти подпочвена вода. Когато най-сетне достигне ръба на скалата или пролома, водата се превръща в извор, целогодишен източник на чиста вода за народа, потърсил подслон в сводестите ниши, издълбани от самите извори. Без водата нямаше да съществуват скалните ниши, в които хората бяха намерили подслон, нито пък лесно отбранявани селища върху гол камък. Без уникалното стечение на обстоятелствата — пясъчник, шисти и вода — цивилизацията на анасази би се развила съвсем различно, а може би изобщо не би възникнала.

Силната връзка между анасази и земята винаги бе очаровала Даяна. Фактът, че скалните им домове се намираха в някои от най-отдалечените и поразително красиви местности в Америка само усилваше възхищението й.

— Тук идват ли стада от „Рокинг Ем“? — попита Даяна.

— От няколко години вече не.

— Тогава как са били открити руините?

— Карла връщала един чиреп, който Люк открил преди години в каньона Септембър и го дал на нея. Дошла сама с кола и в продължение на няколко часа се разхождала по дъното на каньона. Преди това имало буря и едно дърво било паднало. Тя го заобиколила и се натъкнала на руините.

— Сигурно е било невероятно — с натежал от копнеж глас промълви Даяна.

— Съмнявам се, че Карла е била в настроение да го оцени. Дошла тук, за да се сбогува с всичко, което някога била искала — земята, ранчото и най-вече с мъжа.

— С Люк?

Тен кимна.

— Какво я е накарало да промени решението си?

— Люк. Дебелата му глава най-сетне проумя, че Карла е една на милион жени, която би могъл да живее в усамотено ранчо и да не се оплаква.

Даяна се усмихна тъжно.

— И аз отраснах в ранчо. Не е за всеки, независимо дали е мъж или жена.

— Не ти ли харесваше?

— Напротив. Обожавах този живот. Независимо колко ужасни станеха нещата вкъщи, земята винаги чакаше, винаги беше красива, винаги беше там. Можех да се отдалеча от постройките и земята щеше да… — Тя рязко млъкна, осъзнала какво щеше да разкрие.

— Да те излекува? — тихо предположи Тен.

Даяна затвори очи и леко потръпна. Тен бе твърде проницателен. Виждаше нещата с опасна яснота.

— Земята е била тук много преди приматът да слезе от дървото и да изправи гръб, опитвайки се види отвъд тревата — сухо отбеляза Тен. — Земята ще бъде тук дълго след като си отидем. Това плаши някои хора, защото ги кара да се чувстват дребни и безполезни. Други обаче се чувстват пълноценни, когато се докоснат до нещо по-голямо от тях самите, нещо трайно, нещо, което живее по различна времева скала от човека.

Думите преминаха през защитната стена на Даяна, накараха я да разбере, че Тен е сред онези, дошли при земята, за да бъдат излекувани.

— Какво ти е причинило болка? — попита тя, преди да успее да се въздържи.

Лицето на Тен се изопна и напомни на Даяна за хладния, смъртоносен боец, прескочил оградата и повалил за секунди по-едрия, размахал камшик съперник.

— Извинявай — припряно рече Даяна. — Нямам право да питам.

Тен кимна рязко, без да стане ясно дали се съгласява или приема извинението й.

За няколко минути в пикапа настъпи тишина, сетне Тен каза:

— Стигнахме базовия лагер. Намира се под голямата издатина вляво.

Даяна чу нещо повече от думите; долови и това, което не бе изречено. Изчезнало бе недоловимото чувство, което правеше гласа на Тен мек като кадифе, докато говореше за земята. Тонът му не бе сдържан, нито пък приятелски, просто неутрален. Учтив.

Казвайки си, че отдръпването на Тен няма значение, Даяна погледна към гладката скала, извисяваща се над разпръснатите пинии. Пясъчникът блестеше на фона на буреносните облаци, погълнали небето. Проблесна светкавица. Секунди по-късно гръмотевица разтърси земята в тесния каньон. Нова светкавица проряза небето и в каменните стени отекна нов силен грохот.

Даяна затвори очи и вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на студения вятър. Скоро щеше да завали. Усещаше го. Долавяше аромата във въздуха, уникалното съчетание от топлина и прах, издигащи се от пръстта, и безбройните водни капки, протягащи ръце надолу, за да погалят изсъхналата земя.

Последваха още няколко гръмотевици. Вятърът нахлу през отворения прозорец на пикапа и облъхна Даяна. Тя тихо се засмя, искаше й се да беше сама, за да протегне ръце и да прегърне силната лятна буря.

Мелодичният смях привлече вниманието на Тен. Той я погледна само за миг, ала това бе достатъчно. Съзнаваше, че никога няма да забрави как бе отметнала глава, косата й бе разрошена като от ръцете на любовник, страните й бяха поруменели от вълнение, устните й бяха леко разтворени, докато младата жена се отдаваше напълно на буреносния вятър.

Силното мъжко любопитство, което Тен бе усетил, когато я видя да се отдалечава от заграждението, избликна в непреодолимо желание и възбуда. Той изруга наум и се съсредоточи върху пътя. Последният половин километър беше изключително коварен, защото бе най-вече по хлъзгави шисти, а трябваше да се избягват и огромни късове пясъчник, откъртени от дебелия скален слой. Пикапът стенеше, гумите се пързаляха по хлъзгавия терен, докато най-сетне превалиха и последния хълм.

— Нямаше ли да е по-лесно да дойдем пеша от базовия лагер? — попита Даяна, вкопчила се в таблото отпред.

— Бързах.

— Защо? — Даяна се извърна към него, когато пикапът превали ръба и рязко спря.

— Ето защо.

Хладният равен глас на Тен смрази Даяна. Тя бавно проследи погледа му.

Сред отломките в подножието на скалата бе паркиран кален джип. Зад автомобила се виждаха леки алуминиеви стълби, които се издигаха по шестметровия масивен пясъчник, отделящ руините от отломките долу.

Тен се протегна назад, отвори кутията с оръжията и взе ловджийската пушка, оставяйки другата вътре. Сложи патрон в цевта, сетне слезе от пикапа, затвори вратата и се обърна към Даяна през отворения прозорец.

— Остани тук.

Отново изтрещя гръмотевица, последвана от канонадата на дъжда, който се заизлива като бляскави воали върху земята. Стиснал пушката с дулото надолу, Тен не обърна никакво внимание на дъжда, от който дрехите му бързо подгизнаха. Откъм руините долетя приглушен вик, който също не го смути. Джипът беше отключен. Тен бързо претърси автомобила, откри и изпразни един пистолет и една пушка. С бързо движение на китката изпрати патроните във въздуха. Остави оръжията в задната част на джипа до голям кашон. Без да изпуска от поглед крадците, които се спускаха по хлъзгавите стълби, Тен отвори кашона.

Беше пълен с глинени съдове на анасази, смелите им геометрични форми и нащърбената глеч не можеха да се сбъркат дори на оскъдната светлина. Парченца тюркоаз и миди проблясваха на дъното на една купа. Тен взе кашона, остави го на земята и отново насочи вниманието си към вътрешността на джипа. Към миризмата на цигарен дим се добавяше и острия мирис на бензин, който идваше от една десетлитрова туба с незатегната капачка.

Когато крадците скочиха на земята и се втурнаха към него, Тен отвори тубата и я разля във вътрешността на колата. Силната миризма на бензин го блъсна в носа.

— Ей! — изкрещя първия мъж. — Махай се оттам! Колата е частна собственост.

Джипът беше между Тен и крадците на антики. Щом пристъпи към задната час на автомобила, мъжете зърнаха пушката, която държеше с професионална лекота, със свалено дуло, което не сочеше към мъжете, ала на бе и напълно извърнато от тях.

Първият мъж забави крачка и продължи предпазливо напред. Беше към двайсет и пет годишен и се държеше така, сякаш бе прекарал известно време в армията. Беше едър, широкоплещест, явно бе свикнал да плаши хората с ръста си.

— Тази земя е частна собственост на ранчото „Рокинг Ем“. Навлезли сте без разрешение — заяви Тен.

— Не видях никакви знаци.

Тен леко се усмихна.

— Много жалко. Качвайте се в джипа и се омитайте оттук.

Другите двама настигнаха първия точно когато той извика:

— Ще си изпатиш, каубой. Заплашваш мирни граждани. Просто пътешестваме из областта и някъде сме направили погрешен завой. Може да се случи на всекиго — и точно това ще кажа на шерифа, като подам оплакване!

— Единственият погрешен завой, който сте направили, е когато сте решили, че тук ще намерите само глинени съдове и няколко студенти, по-млади дори от вас.

— Мислиш се за много страшен с тая пушка, а?

— Със сигурност не си научил много при пехотинците, преди да те изхвърлят.

— Откъде знаеш, че аз… — Гласът на мъжа заглъхна и лицето му почервеня от гняв. Той кимна към джипа. Другите двама посегнаха към дръжките на вратите.

Тен ги наблюдаваше с очакване. Не остана разочарован. Още щом отвориха вратите, двамата изкрещяха ядосано.

— Излял е бензин из цялата кола!

— Милт, съдовете ги няма!

Сетне единият забеляза оръжията. Затръшна вратата и подхвърли:

— Откажи се, Милт. Изпразнил е оръжията.

Милт овладя изражението си и измери с поглед каубоя, който стоеше напълно спокойно пред него.

— Нали ги чу? — подхвърли Тен. — Откажи се. — Той леко повиши глас и нареди на другите двама: — Влезте в джипа и затворете вратите.

Лицето на младежа отново почервеня от разочарование и гняв, когато спътниците му покорно се качиха в джипа и затръшнаха вратите.

— Тези съдове са мои — гневно заяви Милт. — Ако не са в джипа, когато си тръгна, ще те съдя за кражба.

— Върви си вкъщи, малкия. Училището свърши. — Докато говореше, Тен отвори пушката и извади патрона от цевта.

Милт бе точно толкова глупав, колкото се бе надявал Тен. Младежът веднага зае бойна поза, очевидно бе, че е тренирал ръкопашен бой.

Тен затвори пушката с рязко движение на китката и остави оръжието върху капака на джипа, сетне се обърна и приближи към младежа. Макар небрежната му походка да разколеба Милт, той все пак нападна. Тен отби удара с измамно леко движение на раменете, което изкара Милт от равновесие и той падна върху хлъзгавите камънаци. Бързо се изправи и отново се хвърли към Тен.