Елизабет Лоуел - Извън закона

Котето измърка още веднъж, след което се настани по-удобно в ръцете й.

Даяна затвори вратата и погледна по протежение на тясната пътека, която водеше от старата къща към новата, по-модерна и по-голяма постройка.

В нежеланието си да се изправи срещу онези едри мъжаги тя постоя така още миг-два. Горичката вечнозелени храсти и дървета, засадена около къщата още с основаването на ранчото, дъхтеше на дъжд. Облаците в прихлупеното небе се сгъстяваха, отделни златисти лъчи ги прорязваха, сякаш единствено те придържаха тежката влажна маса да не се стовари върху земята. Току отекваше далечен тътен, ала светкавиците сякаш се губеха някъде по пътя.

Даяна въздъхна дълбоко, усетила вълнението да пробягва по изопнатите й нерви в очакване на бурята. Твърде дълго бе прекарала затворена по класни стаи, спестявайки пари, за да може да се отдаде на проучвания тук, в земята на анасази през дългата лятна ваканция. Необятната древна земя я зовеше нашепваше й за отдавна изчезнала култура, забулени в сенки тайни, натрошени предмети, които очакват да бъдат възстановени. Това бе причината да дойде в „Рокинг Ем“ — заради незнайното минало.

Потърквайки брадичка в меката козина на котката, Даяна измина късото разстояние до голямата къща. Вятърът смени посоката си и миризмата от приготвена храна я привлече, напомняйки й, че бе пропуснала обяда.

Външната врата към трапезарията бе отворена Даяна надникна, ала вътре още нямаше никой. От бараката отвъд заграждението се чуваше мъжка гълчава, подмятания за свършената и несвършена работа, за наближаващата буря и приканващата миризма на вкусна вечеря. С тихи стъпки Даяна прекоси трапезарията по посока към кухнята. Тъкмо се бе зародила надеждата, че ще успее да се нахрани необезпокоявана, когато прекрачи кухнята и спря като закована.

В дъното на помещението, гърбом към нея, стоеше мъж, чиито широки рамене изпъваха до крайност черната му риза. Усещането за мъжка сила се подчертаваше от изразената линия на гърба, която продължаваше към тесни бедра, гъвкавостта на мускулите и безмерната самоувереност в стойката.

Господи, толкова е висок и масивен, като каменен блок. Нищо чудно, че е тъй самоуверен. Достатъчно е да се изправи насреща ти и на всекиго ще стане ясно кой командва парада.

Даяна неволно направи крачка назад, ала ето че се блъсна в плота и това я издаде.

— Карла? — рече мъжът и бавно се извърна. Гласът му беше дълбок, леко дрезгав. Беше се привел на нещо, което държеше в ръце. Косата му бе съвсем черна, леко чуплива и много гъста. — Можеш ли да ми помогнеш?

Даяна понечи да обясни, че не е Карла, ала бе тъй изненадана от онова, което видя, че и дума не можа да отрони.

Котенце на тигрови шарки се бе свряло в слабите възлести длани. Контрастът между силата, която излъчваше този мъж и мекото уязвимо телце, бе не по-малко поразителен от погледа в ясните сиви очи на мъжа, насочени към нея. Внезапно й просветна, че вече го е срещала, макар и при съвсем различни обстоятелства.

— Вие сте шефът — избълва тя, без да се замисли.

— Повечето хора ме наричат Тен. Името ми Тенеси.

— Вие… Бейкър… конят.

Тенеси се вгледа по-внимателно в жената пред себе си, която не успяваше да прикрие притеснението си, както и свободният пуловер не успяваше да прикрие привлекателните извивки на тялото й.

— Не се тревожете. Няма да го видите повече. Да знаете къде е Карла?

Даяна поклати глава и прокара пръсти през късата си копринено мека коса. Ноздрите на мъжа леко потрепнаха, доловили аромата на сапун, слънце и нежна женска кожа.

— Дали ще можете да оставите Паунс, за да ми помогнете с Ноузи.

— Паунс? — повтори Даяна, питайки се дали не загубила разсъдъка си.

— Лукавият мързеливец, който мърка в ръцете ти.

— А… котката. — Даяна сведе очи. — Значи ти си Паунс.

Потвърждението от страна на Тен подозрително напомняше котешко мъркане.

— Най-добрият ловец на мишки в цялото ранчо. Обикновено не е много общителен, но от километри може да усети желана милувка. Като гледам колко е доволен, не се е излъгал в очакванията си.

Малкото коте се размърда, сякаш искаше да изтръгне. Дългите пръсти леко го обгърнаха, за го спрат, но не за да го наранят или уплашат.

— Кротко, Ноузи. Раната трябва да се почисти, иначе ще умреш или ще останеш с един крак по-малко, което е почти същото в този край, а това би било много жалко. Та ти си най-хубавото издание на онзи грозник баща ти.

Очарована от тази жива картина, Даяна поотпусна ръце. Паунс се досети накъде вървят нещата, грациозно скочи на пода и изчезна нанякъде. Загрижена за малкия страдалец, Даяна се приведе.

— Какво му е? — попита.

— Все едно и също. Някой ден наистина ще умре от любопитство. Може пиле да я е клъвнало или пък ястреб я е нападнал и е успяла да избяга, или я е ухапало някое от кучетата… — Тен сви рамене. — Много неща могат да сполетят едно малко коте в това ранчо.

— Бедничкото — промърмори Даяна, погали го с пръст и едва тогава забеляза, че на лявото задно краче козината е щръкнала над голям оток. — Какво трябва да направя?

Дръжте я, докато почистя мястото, за да открием причината. Майка й би се погрижила за нея, само дето отиде на лов преди седмица и оттогава не се я мяркала.

Даяна вдигна поглед само за миг, колкото да зърне бистрите като диаманти очи, обрамчени от гъсти черни мигли, на които би завидяла всяка жена. Това бе единственото у този мъж, което внушаваше впечатлението за мекота, ала засега то бе напълно достатъчно за Даяна.

— Не знам дали ще мога да се справя.

— Разперете пръсти, ето така. Придържайте я, за да почистя подутината. Дръжте по-здраво, няма да й причините болка. На тази възраст тя е мека като каучук и изпълнена с любопитство.

Описанието накара Даяна да се усмихне, а в следващия момент усети неговите топли пръсти да я докосват просто за да й покажат колко здраво да прихване предните лапички.

— Така е добре.

Тен се зае внимателно да прегледа котето и в настъпилата тишина Даяна чуваше ударите на собственото си сърце, усещаше топлия дъх на мъжа, приведен над пухкавата жива топка, която тя държеше в ръце.

— По дяволите. Тъкмо от това се страхувах.

— Какво има? — попита тя.

— Ще трябва да срежа по-надълбоко.

Тен протегна дългата си ръка към плота. Едва тогава Даяна забеляза разтворената аптечка. Звукът от разкъсването на опаковка, съдържаща скалпел, я зашемети като гръм. Сивите очи се задържаха по-дълго върху лицето й, преценяващи какво изпитва.

— Ще повикам Карла — рече мъжът.

— О, не — побърза да го спре Даяна. — Не съм плашлива. Поне не съм прекалено плашлива. Всеки, който тръгва на далечно проучване, преминава курс по обучение за оказване на първа помощ. Просто… котето е толкова мъничко.

— Затворете очи, така ще е по-лесно за всички ни.

Даяна затвори очи, дори спря да диша в очакване да чуе жален писък. Усети само леко потръпване и никаква друга реакция. Бе застинала напълно неподвижно и усещаше раздвижването на въздуха, докато Тен работеше. Думите, които той шептеше на Ноузи, напомняха мъркането на котката майка, просто звуци, които целяха единствено да успокоят малкото.

Следващото, което усети, бе острата миризма на дезинфекциращ разтвор, разкъсването на хартиени пликчета, които вероятно съдържаха памук или марля за почистване на раната.

— Така е добре. Вече може да отворите очи.

Когато погледна, Даяна видя единствено мокрото място около раната и мъничък разрез. Отокът бе почти спаднал.

— Трънче — обяви Тен. — Както гледам, сигурно е от дива роза.

— Ноузи ще се оправи ли?

— Би трябвало.

Дългите пръсти се плъзнаха под козината, Даяна усети допира им и в следващия момент Тен вдигна животинчето.

— Хайде, Ноузи — рече той, като закрепи пухкавата топка на рамото си. — Достатъчно време отне на дамата. Сега ти предписвам сън и НГ.

— НГ? Това лекарство ли е?

Устните на Тен отново се извиха в ъгълчетата.

— Най-доброто на света. Нежни грижи.

Тен погали с пръст муцунката на Ноузи. Само след миг котето доби напълно доволен вид. Кръглите му кехлибарени очи леко се притвориха. Последва прозявка и котето заспа.

С чувството, че е станала свидетел на нещо реално, Даяна проследи как силната ръка на шефа прегърна спящото коте и си припомни как същата тази ръка бе счупила китката на онзи мъж, след което бе зашеметила до безсъзнание още преди да извика от болка. Той беше шефът. Строг и непреклонен. И в същото време толкова нежен към любопитното коте.