— Кеш не отива на почивка. Един от колегите му смята, че има залежи на злато на склоновете на един от онези безименни гранитни върхове. Това е единственото нещо, на което Кеш не може да устои.

— На безименните върхове?

— На твърдия камък и златото. Тен го нарича Гранитния човек, но се кълне, че е заради твърдата глава на Кеш, а не заради любовта му да търси залежи в скалите.

Карла сложи бебето в старомодна люлка до кухненската маса. То се размърда, отвори сънливи тюркоазни очички и отново заспа, щом Карла леко поклати люлката.

— Как е малкият? — попита Даяна и се наведе над люлката.

— Лоуган расте като гъба. Ще стане едър поне колкото баща си.

Даяна се вгледа в пухкавото момченце, което бе на месец и половина, и опита да си го представи пораснало, едро като Люк, силно и с набола брада.

— По-добре започни да опитомяваш тоя малък разбойник още от сега, че иначе никога няма да успееш.

Карла се разсмя, ала после осъзна, че Даяна говори сериозно. Погледна за миг по-възрастната жена, спомняйки си курса, който бе завършила, воден от доктор Даяна Сакстън, художник и археолог жена, известна с репутацията си, че няма особено високо мнение за мъжете. Навремето Карла бе отхвърлила подмятанията като клюки; вече не бе толкова сигурна.

— Говориш така, сякаш ще ми трябва камшик — подхвърли Карла.

— Обичайно средство, необходимо за да се справиш с диво животно, а мъжете определено спадат към тази категория. Колко жалко, че ти е необходим някой, за да си имаш бебе.

— Не всички мъже са като Бейкър.

Даяна промърмори нещо, което можеше да бъде както съгласие, така и недоумение, сетне нежно погали бузката на бебето, като внимаваше да не го събуди. Възхити се на идеалните мънички ресници, чипото носле, червените устнички, миниатюрните пръстчета, разперени по одеялцето в люлката. Постепенно забеляза и самата люлка, изящната дърводелска работа, сглобените без пирони плоскости, идеално изгладените повърхности.

— Каква красива люлка — промълви Даяна и плъзна пръсти по дървото. — Истинско произведение на изкуството. Откъде си я купила?

— Люк я направи. Има прекрасни ръце, силни и нежни.

Даяна отново погледна люлката и заспалото в нея бебе. Опита да не мисли за това колко много иска да има собствено дете. Сексът бе необходима стъпка към зачеването. При секса жената трябва да има доверие на мъжа, да е сигурна, че няма да я нарани — в мъжа, който е по-едър, по-силен и в основни линии по-първичен от жената. Даяна бе изоставила мисълта за секс преди години. Мисълта за бебе обаче все още я преследваше.

— Ако Люк е нежен към теб и малкия Лоуган — тихо рече Даяна и докосна светлото бебешко одеялце, — ти си щастливка. Мъжът ти е един на милион.

Преди Карла да отвърне, Даяна се отдалечи от люлката.

— Май ще се откажа от кафето. Искам да разопаковам багажа си преди вечеря.

— Разбира се. Приготвили сме ти старата къща в ранчото, където държим всички находки от разкопките. Тръгни по пътеката, която е зад обора. Щом стигнеш до разклона, свий вдясно. Старата къща е само на стотина метра от обора. Вечерята е в шест. Не си давай труда да чукаш. Просто влез през задния вход. Трапезарията е точно до кухнята и двете стаи имат външни врати. През седмицата всички се храним заедно. В неделя работниците се хранят сами. Ти ще ядеш с нас.

Даяна огледа дългата тясна стая до кухнята. Двете правоъгълни маси, допрени една до друга, изпълваха помещението. Опита да си представи какво ли ще бъде да се храни, заобиколена от едри мъжки тела. Мисълта я ужаси. Тя бавно си пое въздух, каза си, че ще прекарва почти цялото си време на разкопките в каньона Септембър и се обърна към Карла:

— Благодаря — рече. — Ще се върна в шест с камшик в едната ръка и стол в другата.

Втора глава

Будилникът на дигиталния часовник дразнещо пропищя и я разсея против волята й. Даяна остави номерираните снимки, нагласи го отново за по-късно, протегна се и чу как стомахът й се бунтува в очакване на вечерята. Макар да бе гладна, нямаше желание да напусне притихналата стара къща, а и компанията на старинните предмети, наредени по полиците в работната стая.

Бледа жълтеникава светлина проникваше през северния прозорец и обагряше с особено сияние фигурките от камък и сандалово дърво, чирепите и паничките с лепило. С нетърпение очакваше утрешния ден, когато й предстоеше да отиде до каньона. Независимо от фактологията, която съдържаха, независимо от вложеното усърдие, фотографиите, предметите и описанията не бяха в състояние да предадат заплетената мистерия на анасази.

Изтръгнала се от настоящето, потопена в миналото, Даяна бавно пристъпи в банята. Косата светлина от малкия, високо разположен прозорец, позлати светлите кичури в косите й, а на по-тъмните придаде блясъка на сатен. На тъмно очите й изглеждаха индиговосини, а изложени на пряка светлина, се превръщаха в ярки сапфири. Естествената бледа руменина на страните и устните й контрастираше с тъмнокестенявия цвят на веждите и гъстите ветрилца на миглите.

Навремето Даяна обръщаше повече внимание на ненатрапчивата си красота с помощта на спирала руж, червило и знойни парфюми. Но всичко това беше отдавна. Беше си обещала никога повече да не допусне някой мъж да я обвини, че прибягва до драстични средства, за да привлича противния пол дразни ги, дори ги влудява, макар да няма и най-малко желание да им отдаде дори частица от себе си. Никога повече нямаше да изпадне в ситуация, при която мъжът ще посегне да вземе желаното с убеждението, че то му се предлага без резерви.

Сапун, вода, напарфюмиран лосион и няколко резки прокарвания на четката през късата й коса й се сториха напълно достатъчна подготовка за вечеря. С известна тъга си припомни обувките на десет сантиметрови токчета, каквито носеше докато бе преподавател и които й даваха желаната глътка самочувствие, добавяйки приятна издълженост към ръста й от сто и шестдесет сантиметра. Сега бе облечена в памучен пуловер, който спокойно би могъл да побере и едър мъж, и избелели джинси, тъй че на високи токове без друго би изглеждала нелепо. Очуканите туристически обувки, които сега носени през повечето време добавяха едва пет сантиметра към височината й.

А тя болезнено се нуждаеше от самочувствие.

Рязко извърна глава към прозореца по посока на неочаквания шум. На клона, който се удряше в прозореца на банята, бе застанала котка на тигрови шарки. Първото, което правеше впечатление, бе едното отхапано ушенце. Котката настървено удряше прозореца в долната част, където бе леко открехнат.

— Здравей! — усмихна се Даяна. — Ти тук ли живееш?

Лапичката със скрити нокти отново меко блъсна стъклото.

— Разбрах те.

Даяна бутна прозореца, колкото да може котката да се промуши. Със следващия скок се озова на ръба на мивката, а цялото движение издаваше тъй естествена грация, че Даяна неволно си припомни как шефът на „Рокинг Ем“ бе прескочил оградата и сякаш без да докосва земята се бе отдалечил на бегом.

Котката подуши скромните тоалетни принадлежности на своята домакиня, кихна срещу ментовата паста за зъби, измяука и се отпусна по коремче. Даяна я погали по гръбчето, отначало боязливо, а сетне с повече охота, усетила, че животинчето отвръща на милувката. Не закъсня и доволното мъркане.

— Много си сладка — рече Даяна. — Искаш ли да те гушна?

Искаше, естествено. Дори настояваше.

— Господи, колко си тежка! Не, не си дебела. Та това са само мускули.

Мъркането се усили.

Даяна се засмя и потърка брадичка в пухкавата козина. Котката се изви грациозно, доволна от нежния допир.

Даяна забеляза сиво-черните косъмчета, полепнаха по тъмния й памучен пуловер. Сви рамене почти невъзмутимо. Може пък да се окаже, че някои от мъжете са алергични към котки. Допадна й тази мисъл.

— Хайде, коте. Ела да проверим дали ще те пуснат в трапезарията.

Котката се гушна в прегръдката на Даяна, дори използва ноктите си, когато тя затвори прозореца на банята. С мъркащото животинче в ръце Даяна обиколи старата къща, за да се увери, че всички прозорци са плътно затворени, в случай че се разрази бурята, заплашваща да връхлети вече цял час. В стаята всичко бе наред — прозорците затворени дрехите прибрани, двойното легло със стара табла и съвсем нов матрак оправено. Прозорецът над мивката в кухнята също бе затворен. Работната стая с двете дълги маси, с безбройните кофички, шкафчета и полички бе разтребена, както винаги.

Даяна разсеяно прокара пръсти по гладката повърхност на някакъв скрин, питайки се дали Люк го бе измайсторил, както и люлката. Защото и тук тя откриваше не само сръчност и умение, но и удоволствие от работата, каквото рядко се забелязваше в съвременните мебели.

Стомахът й закъркори. Тя издърпа ръка изпод топлото телце на котката и си погледна часовника. Шест без двадесет. Много скоро будилникът отново щеше да иззвъни, за да й напомни къде трябва да бъде в този момент, по-точно къде не й искаше да попадне — в една стая, пълна с непознати мъже.

Може би ако отида по-рано, ще си сервирам набързо и ще седна в самия край. По този начин поне няма да имам чувството, че съм попаднала след глутница диваци.

Това са мъже, не диваци, напомни си машинално в старанието си да бъде поне донякъде справедлива.

Онази част от съществото й, която пет пари не даваше за справедливостта, изстреля в отговор: мъже и диваци, разлика няма.

Даяна си припомни прекрасно изработената люлка и се усети как поставя въпросителна до името на Люк. Наистина бе възможно той да не спада към категорията диваци. Надяваше се да е така поне заради Карла. Карла бе една от любимите й студентки — умна, съобразителна, жадна за знания и приключения, очарована от неразгаданото, пълно с тайнственост минало на племето анасази.

Будилникът отново пропя. Подразнена, котката рязко махна с опашка.

— И аз мисля като теб, коте. Но все пак това е единственият начин да не забравям кога и къде трябва да бъда. Погълне ли ме работата върху чирепите и скицниците, забравям за всичко останало.