— Имаш чудесен вкус — рече и отново го близна. — Солен. Цялата ти кожа ли има такъв вкус, или само на шията?

Тен потръпна от желание при мисълта да бъде вкусен от неизкушения език на Даяна. Много внимателно се отдръпна и се насили да не гледа пламналите й устни и поруменелите бузи. Желаеше я до болка. Никога досега не бе желал жена по този начин.

— Тен?

— Ако искаш да направиш някакви скици, по-добре да разтоварим пикапа. Ще загубиш най-доброто светлина.

— Сладка светлина.

Тен въпросително повдигна вежда.

— Така фотографите наричат късно следобедната светлина — обясни Даяна. — Сладка светлина.

В съзнанието на Тен се появи образът на Даяна, облечена само в косо падаща златиста светлина, която ясно очертава женствените извивки на тялото й. С дрезгав глас тя го моли да я докосне. С усилие прогони образа и се насили да се съсредоточи върху това, което трябваше да бъде направено.

— Къде първо искаш да скицираш? — попита той. Гласът му бе леко напрегнат, ала за момента не можеше да стори нищо, също както не можеше мигновено да прогони изгарящото го желание.

— Направих всички скици в близък план на руините. Ще започна нови едва когато дипломантите разчистят отломките и разкопаят ново ниво — отвърна Даяна. — Трябва да направя малко скици в перспектива, да покажа руините в естествената им среда, но за да го сторя, трябва да отида от другата страна на каньона.

Даяна сви рамене и не каза нищо повече. Беше се съгласила да не прекосява каньона, което означаваше, че за момента не може да направи повече скици.

Тен тихо изруга. Съзнаваше, че нежеланието му да я остави да приближи до храма е неоправдано.

— Вземи си нещата за скициране. Сам ще проверя района. Ако нищо друго не поддаде, ще можеш да скицираш, където пожелаеш. Само се постарай да мога да те чувам. И не приближавай до онзи храм.

Петнайсет минути по-късно двамата бяха разтоварили пикапа и бяха готови да тръгнат. Той се отправи към руините с бърза крачка и на Даяна й бе трудно да го следва. Ала не се оплака. Един поглед към Тен й бе достатъчен, за да се увери, че никак не му е приятно, задето я води обратно към храма.

След няколко минути Даяна изпитваше същия ужас, който бе преследвал Тен. Наблюдаваше го как обхожда района в подножието на скалата, където бе пропаднала, очакваше всеки момент да се спъне в някой древен капан, следеше го със затаен дъх; едва се сдържаше да не го повика обратно, макар да знаеше, че вероятността да се натъкне на друг храм е изключително малка.

Ала вероятността и за нея беше малка, но тя въпреки това бе пропаднала.

След половин час Тен се увери, че теренът не крие повече капани. Ако имаше други храмове, те бяха отдавна запълнени с пръст или пък таваните им все още бяха достатъчно здрави, за да издържат неговото тегло от деветдесет и пет килограма. И в двата случая Даяна беше в безопасност. Храмът, в който бе пропаднала първия ден бе на трийсетина метра, ясно маркиран с колчета.

Тен даде знак на Даяна да приближи към него. Тя пое по склона с грацията на кошута. Много скоро бе достатъчно близо до Тен, за да може той да усети топлината на тялото й.

— Намери ли нещо? — задъхано попита тя.

— Чирепи, отломки от зидария и това.

Даяна проследи погледа му. По някое време през изминалите петстотин-осемстотин години, част от скалата се бе срутила и запълнила нишата отдолу. Някога там бе имало стаи. Сега бе пълно само с огромна купчина натрошен пясъчник. Тънки струйки вода се процеждаха през камъка, което подсказваше, че отдолу има скрит извор. С опитното си око Даяна веднага разпозна ъгловатите камъни и пръснатите чирепи, които отбелязваха поселище на анасази.

— Надявам се, че вече са били заминали, когато е паднала скалата — прошепна Даяна, спомнила си думите на Тен.

„… лежиш под някой камък, само че този път не помръдваш, този път не можеш да се изправиш и да си тръгнеш.“

Тен нежно я погали по бузата.

— Струва ми се, че не са успели — промълви. — Всъщност… сигурен съм. — Плъзна палец по шията й, сетне отстъпи назад. — По-добре започвай да скицираш, скъпа. Дори камъкът не трае вечно.

Даяна бързо започна да скицира, не искаше да загуби ефекта от косо падащата следобедна светлина върху руините от другата страна на каньона. По нейно настояване Тен отново прекоси малкото поточе и застана загледан в руините, за да даде възможност за мащабиране на скалата и назъбените очертания на някогашните стаи.

— Още няколко минути — извика Даяна.

Тен махна в знак на съгласие. Моливът на Даяна бързо-бързо се плъзгаше по хартията, добавяше плътност на скалите и дъното на каньона, канадските тополи и храстите. Резкият контраст придаваше едва ли не зловеща дълбочина на скицата.

Рисунките, които бе направила досега, бяха точни изображения на руините, каквито бяха в момента. Скицата, над която работеше в момента, беше изглед на руините такива, каквито бяха изглеждали преди много години, когато лаят на кучетата, звуците на домашните пуйки и смехът на децата бе отеквал в каньона, време, когато жените са отглеждали царевица на скалистите плата или са рисували сложни орнаменти по глинените съдове, докато мъжете им са обсъждали времето, боговете или последните слухове за набези от север. Тогава тесният каньон е бил оживен от гласове, особено в ден като този, когато слънцето е било горещо и живително, изливало е светлина и живот над земята.

Ала за разлика от друг път, днес Даяна не скицираше хора между сградите. Нито пък искрящата синева на небето. Тежки облаци обграждаха единствената фигура на рисунката й — мъж, застанал на ръба на потока. Мъжът бе загадъчен и привлекателен, черната му коса бе развяна от буреносния вятър, скитникът шаман, призоваващ своя ураганен брат.

Силата на мъжа се долавяше в цялото му тяло, сила, която бе вкоренена в центъра на земята и в миналото, когато животът на хората и духовете с бил неотделимо преплетен. Застанал с гръб към затрупаната ниша, шаманът беше стабилен център сред брулещата сила на вятъра. Неговият брат ураганът бе отговорил на призива му.

Шаманът се извърна и погледна Даяна. Очите му бяха с цвят на дъжд, очи, които проникваха отвъд реалността и съзираха душата под нея.

Даяна потрепери, примига и осъзна, че се взира напрегнато в завършената рисунка. Машинално затвори скицника и го прибра в раницата си. Изправи се и само след секунди вече бързаше надолу по склона към Тен.

Той се извърна, дочул я да приближава. Очите му бяха с цвят на дъжд.

— Свърши ли вече? — попита и протегна ръка да вземе раницата й.

Младата жена улови ръката му. Бавно притисна длан към неговата. Допирът бе като целувка. Дланта на мъжа бе топла и груба. Даяна се зачуди какво ли мише да усети при допира на тази длан до тялото си.

Мисълта преследваше Даяна, докато двамата с Тен приготвяха вечеря и почистваха мястото за къмпиране. Макар слънцето да бе изчезнало зад скалите, истинският залез щеше да бъде след час. Изпод скалите изпълзяваха сенки и поглъщаха необичайната дневна горещина, ала стените на каньона все още излъчваха уловената слънчева топлина.

Даяна не бе облякла пуловер. Всъщност след банята бе нахлузила блуза, къси панталони и сандали. Тен също усещаше жегата. След банята не си бе дал труд да облича риза, чорапи и обувки. В момента се бе излегнал върху спалния чувал, който бе преместил към края на навеса, надявайки се да улови лекия вятър.

— Жалко, че не къмпираме при Блек Спрингс — подхвърли Тен и бавно се протегна. — Има вирове, в които човек може да се разхлади.

— Звучи прекрасно. Не че се оплаквам — добави Даяна и се намръщи към чирепите. — Била съм на обекти, където имаше единствено вода за пиене.

Тя се извърна от чирепите, които сортираше, зърна Тен, който се протягаше с котешка грация и отново усети познатата тръпка, разтърсваща тялото й от глава до пети. Без да се замисли, тя приближи и седна до него.

— Тен?

Той отвори очи. Приличаха на разтопено сребро.

Мислите й се разбъркаха и тя не успя да изрече нищо смислено.

— Може ли… искам да кажа, би ли… бихме ли могли…

— Помислих си, че никога няма да поискаш. — Той я привлече към себе си и впи устни в нейните.

Притисна я към гърдите си и усети как тялото й тръпне в обятията му. Изстена и я отдалечи от себе си.

— По дяволите, скъпа — прошепна. — Не исках да те изплаша. Не предвидих как ще се почувстваш в леглото с полугол мъж.

Даяна поклати глава.

— Не беше в леглото. Беше на предната седалка на кола. Ето защо винаги седя толкова далеч от теб в пикапа. И той… така и не се съблече напълно. Нито пък свали моите дрехи.

Тен затвори очи, за да потисне яростта си. Нежно я привлече към гърдите си и я целуна по косата в желанието си да промени миналото.

Ала не бе в състояние да го стори. Можеше единствено да прегръща Даяна и да я желае, докато това се превърнеше в агония.

Нежната милувка на Тен накара Даяна да въздъхне от удоволствие. Той се поколеба за момент, сетне плъзна от копринената й коса надолу по гърба. Ласката бе чувствена, а не успокояваща. Усети топлия дъх на младата жена върху гърдите си, сетне допира на устните й. Тя се поколеба.

— Не спирай — промълви Тен. — Провери дали и тук вкусът ми е същият като на шията.

Даяна вдигна глава и се взря в очите му.

— Нямаш ли нищо против?

Той бавно се усмихна.

— Скъпа, можеш да ме вкусиш навсякъде, където поискаш.

В дълбоките й сини очи се четеше изненада и… любопитство. Бе очаквал изненадата. Любопитството го изпълни с желания да я притисне към себе си и да й покаже, че няма нищо против да прави с него, каквото си поиска.

Първото докосване на езика на Даяна спря дъха на Тен. Бе очаквал леко близване, последвано от остроумен коментар. Ни най-малко не бе подготвен за тихия стон на удоволствие, когато устните й жадно вкусиха кожата му. И най-вече не бе очаквал зърната й да се втвърдят, когато милувката й накара неговите да се свият от сладката болка на възбудата.