— Може би анасази са вярвали, че непознатите са просто приятели, с които още не са се срещнали.

— Това със сигурност обяснява как анасази са загинали толкова бързо — саркастично подхвърли Тен.

— В някои академични среди твоята гледна точка ще бъде разгледана като философски и политически назадничава — спокойно заяви Даяна. Когато беше заедно с Тен, едно от най-приятните неща бе пъргавия му и многостранно развит ум. Тя очакваше с нетърпение часовете, през които подреждаха парчетата и разговаряха за анасази, изпитваше същото наслаждение както при работата си при разкопките. — Ето парчето, което трябва да се сложи в средата.

— Благодаря — рече Тен. — Задръж го, докато изсъхне лепилото по тези двете. И какво е накарало професорите да се откажат от старото разумно обяснение за причината, накарала анасази да изберат скални жилища?

— И какво е това обяснение?

— Птичките летят не защото им харесва гледката отгоре, а защото котките не могат да летят.

— Не го казвай на Паунс — усмихна се Даяна.

— Не е необходимо. Вече го е разбрал сам, което не може да се каже за изобретателя на тази нова теория, че скалните къщи са избрани поради някаква друга причина, а не за самозащита. С други думи, поради страх.

— Логично, но не обяснява защо няма увеличение на погребенията по времето, когато анасази са напуснали върховете на платата и са се заселили в скалите.

— Погребения ли?

— Самозащитата говори за война — обясни Даяна. — Войната води към ранени и убити. Смъртта…

— Води към погребения — прекъсна я Тен.

— Именно. Дори по времето, когато анасази напълно са изчезнали, няма увеличение на погребенията. Следователно теорията, че враждебни племена са принудили анасази да се заселят в скалите има голям недостатък. Няма повече смърт, значи няма война. Съвсем просто.

— По-скоро недомислено. Тия теоретици би трябвало да вдигнат глави от книгите и да осъзнаят реалността.

— Какво имаш предвид?

— Само победителите погребват загиналите си войници.

Даяна потръпна от безстрастния глас на Тен.

— Говориш, сякаш знаеш със сигурност — рече тя.

— Бил съм там. Съвсем сигурен съм.

— Къде там?

— На страната на победените. През вековете това не се е променило много. Съмнявам се, че изобщо някога ще се промени. Болка, страх, смърт и недостатъчно хора, които да скърбят или да погребат мъртъвците. Но винаги има достатъчно лешояди.

Присвитите очи на Тен бяха като парченца стъкло. Даяна не можа да издържи погледа им и мисълта за това какво са видели.

Мъжът се извърна и отново се взря в кашона с парчетата. Когато вдигна поглед, изражението му отново беше спокойно.

— Във всеки случай, който е учил поне малко биология, може да каже на твоите теоретици, че построяването на каменни апартаменти в скалите изисква невероятно количество време и енергия, което означава, че нуждата, принудила обществото да го стори, също е била доста силна. Оцеляването е най-вероятното обяснение, а единственото животно, което застрашава оцеляването на човека е самият човек. — Тен се усмихна мрачно. — Това също не се е променило.

— Страх.

— Не го подценявай. Нито едно животно не би оцеляло без него, включително и човекът. — Тен задържа едно парче на светлината, сви рамене и все пак опита да го нагласи. Пасна съвсем точно. — Може би анасази не са воювали активно. Може би са се страхували от войната до такава степен, че са се оттеглили в дупка в скалите и са я затворили след себе си. — Тен вдигна поглед. — Можеш да разбереш подобен страх, нали? Именно това те е привлякло за първи път към анасази. Също като теб, те са изградили около себе си черупка, за да се отделят от света. А сетне са започнали да се свиват и умират в черупката си.

Даяна се съсредоточи върху две парчета, които изобщо не пасваха.

Тен почака малко, сетне въздъхна и продължи:

— Когато се оттеглиш в скала, достъпна само по една-две тесни пътеки, които могат да бъдат охранявани от деветгодишно дете с остра пръчка, може би причината е, че не разполагаш с други, освен с деветгодишни деца, които да защитават селището.

— Но няма доказателства за постоянни сблъсъци с враждебно настроено племе — хладно отбеляза Даяна.

— Няма ли? Какво означава анасази?

— Това е дума на племето навахо, която означава Древните или Онези, дошли преди нас.

Тен се усмихна.

— Означава също „вражески предшественик“. — Той вдигна едно парче със странна форма и се взря в него. — Предполагам, че в края на дълъг тежък период, по време на който се е наложило да се справят с война, суша, болести или и трите заедно, някаква лудост е обзела северните анасази.

Вниманието на Даяна бе привлечено от нещо недоизречено в гласа на Тен.

— Какво имаш предвид?

— Смятам, че ги е погълнал култ към някакъв черен шаман, изразходвал всичко, с което племето е разполагало и изискващ дори повече. Може би страховете, на които е бил изграден култът към шамана, са били основани на нещо от действителността, а може да са съществували само в кошмарите на анасази. — Тен поклати глава. — И в двата случая страхът е управлявал обществото. Хората са се оттеглили на най-трудните места, които са могли да достигнат, изолирали са се в стаи и са провеждали церемонии в подземни храмове. Когато се е изчерпало мястото в нишите, строили са все по-големи и по-големи храмове в основата на скалите. — Гласът на Тен леко се смекчи. — Ритуалите им са ставали все по-сложни — тихо продължи той. — Изисквали са все повече и повече душевна и физическа сила от хората. Станали са по-тъмни. Възможно е една култура да съществува по този начин, ала не за дълго. Да се сгушиш в каменно подземие е в разрез с най-дълбоко вкорененото чувство за оцеляване.

— Това ли смяташ, че е станало? Анасази са загинали в градските подземия, които са построили за самите себе си?

— Някои са загинали. Други са избягали.

Нотките в гласа на Тен накараха Даяна да настръхне. Същото бе изпитала с Тен и преди, когато стоеше на пустото скално плато и имаше чувството, че вековете се размесват като тесте карти, което й дава възможност да зърне друго време, когато действителността е била много различна, както и те двамата с Тен.

— Как са избягали? — попита Даяна. Гласът прозвуча странно в собствените й уши.

Настъпи продължителна тишина, чуваше се само вятърът, брулещ древната земя. Точно когато Даяна реши, че Тен няма да каже нищо повече, той заговори отново:

— Друг шаман се е спуснал от север, шаман скитник, донесъл видение, погълнало анасази, видение, което говорело за светлина и мрак, за живот и смърт. — Тен внезапно вдигна поглед към Даяна, очите му бяха чисти и ясни като дъжд. — Онези от анасази, които повярвали на шамана скитник, излезли от своите красиви опасни и безплодни скални поселища и никога повече не се върнали.

Десета глава

Люк се наведе към малкия Лоуган, усмихна се и заговори нежно на бебето, което напрегнато се взираше в него.

— Определено има твоите очи, Карла — рече Люк и погали съпругата си по бузата.

— Устата обаче си е твоята — отвърна тя и притисна страна към дланта му.

— Загазихме значи. Половината щат ще му е ядосан веднага щом проговори.

Карла се засмя, целуна дланта на Люк и се облегна на гърдите му. Шалът й се изплъзна и разкри нежната извивка на пълните й с мляко гърди. Люк нагласи отново шала, сетне възобнови лекото люшкане на големия люлеещ се стол, който бе направил преди раждането на Лоуган.

Въпреки размерите си, столът бе толкова уютен за тримата — Лоуган, Карла и Люк — че никой от тях не желаеше да го смени за канапето. Спокойните вечери, когато Карла кърмеше бебето, седнала в скута на Люк, се бяха превърнали в прекрасно изживяване и за тримата.

— Здрасти — рече Карла, зърнала Даяна да влиза откъм кухнята във всекидневната. — Тен питаше за теб преди няколко минути. Ставало дума за кашона от 11-С.

— Още червени парчета. На това се надява. Има теория за това къде е останалата част от червената купа. Досега все се оказваше прав.

Неспокойната нощ, изпълнена с накъсани сънища, бе убедила Даяна, че Тен е прав не само за глинената купа, ала нямаше представа как да възобнови отново темата също както не знаеше какво да отвърне снощи, когато той говореше за страха, за анасази и за Даяна Сакстън. Тогава наместо да говори, тя му бе подала ново глинено парче и разговорът се бе превърнал в откъслечни фрази относно късчетата натрошени съдове.

— Тен в бараката ли е? — попита Даяна.

— Не, в обора е, отиде да нагледа един кон, който куца.

Даяна прикри разочарованието си. И в каньона Септембър, и в ранчото тя с нетърпение очакваше вечерите с Тен, въпреки напрежението, което изпитваше заради мъжественото му излъчване. Забелязваше у него неща, на които никога не бе обръщала внимание у един мъж. Гъстите му черни мигли, също тъй гъстата набола брада, изпъкналите мускули, гъвкавата походка на човек, който се чувства добре в тялото си.

Ала най-силно от всичко й въздействаше мъжката му чувственост, която бе едновременно ненатрапчива и всепроникваща. Завладяваше сетивата й по същия начин, по който интелигентността му завладяваше съзнанието й.

— Ако видиш Тен — обърна се Даяна към Карла, — кажи му, че съм почистила калциевите отлагания от парчетата от 11-С, сложила съм им номера и са напълно готови за вълшебното му докосване.

— Ще му кажа. Искаш ли да ни правиш компания за пая? Ще хапнем веднага щом сложим в леглото нашия лаком син.

— Не, благодаря. Шевовете на джинсите ми и без това ще се пръснат заради вкусните ти ястия. Става неприлично.

— Не съм чул никой от мъжете да се оплаква от начина, по който ти стоят джинсите — подхвърли Люк.

— Люк! — засмя се Карла.

— Добре де, ти чула ли си ги да се оплакват? — невинно попита той и насочи вниманието си към Лоуган. — Побързай, синко. Твоят старец е готов за десерта.