Нощите бяха съвсем благопристойни, естествено. Какъв ти разбойник! Шефът на „Рокинг Ем“ беше изключително благопристоен.

Даяна разсеяно се взря в дългите пръсти на Тен, който преобръщаше отново и отново глинено парче в ръцете си, опипваше ръбовете, сякаш с докосването си искаше да изучи и най-дребните детайли от изработката. Даяна правеше същото, когато работеше, осезаемото проучване бе част от характера й също като изразителните й очи и страхът от мъжете.

Ала тя вече не се боеше от мъжете. Поне не от всички. Люк все още я стряскаше от време на време с огромния си ръст, ала тя не се съмняваше, че Карла е в пълна безопасност с избрания от нея мъж, както и малкия Лоуган с баща си, баща, избран по-скоро от съдбата, отколкото от самото бебе. Не всички деца имаха такъв късмет с родителите си. Даяна не бе имала този късмет. А и не всички жени имаха такъв късмет със съпрузите си. Майката на Даяна със сигурност не се бе чувствала в безопасност със съпруга си, нито пък обградена от грижи и внимание.

Даяна неспокойно прокара пръсти по масата и усети дребните частички, олющени от глинените парченца, въпреки вниманието, с което ги разглеждаха. Младата жена отново се взря в ръцете на Тен, запленена от съчетанието на сила и нежност.

Какво ли ще бъде усещането да те докоснат с толкова нежност?

Безмълвният въпрос накара Даяна да потръпне. Искаше й се Тен да я докосне, но това беше невъзможно. Той беше мъж. Щеше да иска повече от докосване, нежност, ласки и прегръдки.

Даяна отмести очи от Тен. Не забеляза изпитателния му поглед над глинения съд, който сглобя ваше.

— Мърмяу?

Учтивото мяукане бе последвано от ново, не толкова учтиво. Даяна приближи до прозореца, благодарна, че нещо ще я разсее от внезапното и неочаквано привличане, което бе изпитала към Тен.

— Здравей, разбойнико — рече тя, отвори прозореца и протегна ръце.

Котаракът с тигрова шарка скочи в ръцете й. Козината му ухаеше на студ и свежест от чистия вятър. Даяна се усмихна и потърка буза в главичката на котарака, сетне седна обратно на стола си. Паунс замърка одобрително.

— Ти си кралят на „Рокинг Ем“, нали? — с усмивка попита Даяна. — Смяташ ли, че можеш да размениш няколко умрели мишки за малко време в скута ми?

Тен отново вдигна поглед. Даяна нежно галеше котарака по гърба, търкаше буза в главичката му, а той на свой ред я буташе с челце. Мъркането на стария мишелов беше като постоянна далечна гръмотевица, ала това, което накара Тен да застане нащрек бе наслаждението, изписано по лицето на Даяна. Още от първия ден при разкопките, той се бе държал резервирано и на разстояние; никога нямаше да забрави ужаса в очите й, когато за първи път бе посегнал към нея в мрака на древния храм.

Без значение колко старания полагаше Даяна, Тен усещаше, че тя все още се страхува от него. Може би защото за първи път го бе видяла като победил в кратка и жестока схватка. Може би заради начина, по който се бе отнесъл към крадците на антики. Може би заради обучението му за командос. Може би просто заради самия него, Тенеси Блекторн, мъжът, който никога не бе имал късмет с жените — или обратното. Разбойник, а не любим или съпруг.

Паунс мъркаше в скута на Даяна, обявяваше колко е доволен от живота, от себе си и от жената, която галеше гъвкавото му тяло.

— Ако бях сигурен, че ще ме погалиш по същия начин и аз бих излязъл да хвана малко мишки.

Даяна го изгледа стреснато.

— Не бих ги изял обаче — добави Тен невъзмутимо и разгледа глиненото парче на ярката светлина на лампата. — Всяко нещо си има граници.

Даяна се разсмя. Представата за Тен, мъркащ в ръцете й, я накара да потръпне. Той със сигурност се шегуваше. Но пък ако говореше сериозно…

В Даяна се надигнаха сенките на стария страх. Когато заговори, думите се изляха като поток, тъй като тя се боеше да не бъде прекъсната, преди да е изрекла всичко, което трябваше да бъде казано.

— Ще бъдеш по-добре, ако си хапваш от вкусното пиле на Карла, отколкото да разменяш мишки за милувки от мен. Аз не съм особено чувствена. Сексът е за мъжете, а не за жените. С други думи, аз съм фригидна, ако това е определението за жена, която може да живее прекрасно без секс.

Тен рязко вдигна поглед, поразен както от думите й, така и от страха, който долови в гласа й. Понечи да отвърне, ала тя продължи да говори, думите се изливаха като река, най-сетне освободена от похлупака на зимния лед.

— Някой мъж трябва да е измислил думата фригидна — продължи припряно тя. — Една жена просто би казала, че не е мазохист, че няма нужда да изпитва болка, причинена от самата нея или от друг. Но какъвто и етикет да сложиш, резултатът е същият. Благодаря, но ще откажа.

Думите отекнаха в тихата стая. Фактът, че се защитаваше, накара Даяна да потръпне вътрешно, ала нямаше намерение да си вземе обратно нито една дума. Тен трябваше да знае.

— Не си спомням да съм те молил за секс — рече Тен.

В продължение на няколко минути Даяна галеше котарака в стремежа си да се успокои, а пухкавото животинче продължаваше да мърка доволно.

— Не, не си — промълви тя най-сетне и въздъхна, облекчена, че най-лошото е отминало. Той вече не можеше да я обвини. — Ала от горчив опит знам, че е по-добре да си откровен, отколкото после да те обвинят, че си съблазнявала.

— Не се безпокой, Даяна. Също като богинята на луната, на която си кръстена, ти цялата си обградена с предупредителни знаци. Всеки мъж, който не ги вижда, явно е сляп като теб.

— Моля?

Тен вдигна поглед от парчетата, които подреждаше.

— Ти си напълно сляпа за собствената си натура. Не си фригидна. Изключително чувствена си. Пиеш буреносния вятър, галиш ръчичките на Лоуган, докосваш глинените парченца с такава чувствителност, че не ти се налага дори да гледаш, за да усетиш ръбовете. Галиш стария котарак, докато завибрира от удоволствие и се наслаждаваш на това не по-малко от него. Ето това е чувствеността — да извлечеш удоволствие от собствените си чувства. А сексът, хубавият секс, е най-голямото удоволствие, което сетивата ти могат да понесат.

Даяна седеше като вцепенена, прикована от ясните очи на Тен, от кадифената мекота на гласа му. Сетне мъжът сведе поглед към чирепите и я освободи от властта си.

— Дойде ли нов кашон от разкопките? — попита той спокойно, сякаш не бяха обсъждали нищо лично. — Чакам един от 10-В. Струва ми се, че парче от този червен съд може да е било отнесено до това място. Преди много време, разбира се.

Даяна се вкопчи във въпроса, доволна, че й се предоставя неутрална тема за разговор.

— Да, ето там е. Ще го донеса.

Даяна остави котарака, отиде до ъгъла на стаята, където се подреждаха номерираните парчета с надеждата в бъдеще да бъдат сглобени. Кашонът от 10-В бе най-отгоре на купчината. Даяна го донесе до дългата маса, на която Тен работеше на светлината на силна лампа.

— Благодаря — разсеяно рече той. — Дали вътре ще се намери парче с два тъпи ъгъла и нащърбено олющено парченце от третата страна?

— Сиво? Назъбено? Черно върху бяло?

— Червено.

— Наистина ли? — развълнувано попита тя. Червеният цвят бе най-необичайният за глинените съдове на анасази. Освен това датираше от последния им период, когато бяха населявали най-северните части на своята родна земя. — Смяташ ли, че имаме достатъчно парчета, за да сглобим целия съд?

Тен кимна доволно. Наведе се, измъкна голям кашон изпод масата и го разтвори. Много внимателно измъкна парчетата на старинна купа върху масата. Фонът на глинения съд бе керемиденочервен. Върху него се различаваха бели и черни шарки, прецизни геометрични фигури, които говореха за търпението на художника, работил върху съда.

Даяна бе обзета от страхопочитание, когато зърна наполовина сглобения съд върху масата. Тен бе проявил търпението на първоначалния майстор; фините линии на местата, където бе слепил парчетата, почти не се забелязваха.

— Така и не ми каза защо този вид съдове е толкова рядък — рече Тен и се обърна към кашона с номерираните парчета.

— Многоцветните глинени съдове обикновено се намират на юг оттук — разсеяно отвърна Даяна и обви с ръце основата на глинената купа. — Или грънчарят е бил емигрант или купата е била изтъргувана. Ала този глинен съд, както и правилната форма на мазилката от пясъчник в каньона Септембър ни карат да вярваме, че останките датират от периода на Пуебло III на анасази. Почти сигурни сме. Тъй като не разполагаме с машина на времето, никога няма да бъдем сто процента сигурни, че знаем истинската история.

— Знаем най-важното нещо.

Даяна вдигна поглед от старинния предмет в ръцете си.

— Били са хора като нас — отбеляза Тен. — Строили са, смели са се, плакали са, били са се, отглеждали са деца и са умирали. И най-вече познали са страха.

— Всъщност според най-новите теории анасази са се пренесли в скалните си къщи не заради страх — подхвърли Даяна и се взря в кашона с парчетата.

— Просто гледката от скалите им е харесала повече, така ли? — скептично повдигна вежди Тен.

— Никой не твърди такова нещо. Според тази теория ние твърде преждевременно сме им приписали склонност към крепости. Може просто да са пазили върха на платото за насаждения и да са избягвали дъното на каньона заради наводненията. В такъв случай за жилище остават скалите.

Тен изсумтя.

— И какво казват професорите за сигналните кули на върха на Меса Верде? Използвали са ги, за да предават новините за новородените ли?

Даяна стрелна с поглед Тен, ала той изглеждаше погълнат от червените парчета, които внимателно подреждаше пред себе си. Вече бе слепил две и добавяше трето.

— Кулите може да са били използвани за приветстване на гостите — подхвърли Даяна. — Или за да посочат пътя нагоре към платото на хората, които са идвали от други места.

— Хората, идвали от други места, са били непознати, а непознатите са склонни да бъдат враждебно настроени.