— По-скоро се чувствам уплашена — призна тя. — Някои жени биха успели да се измъкнат сами от тази дупка, но не и аз. В часовете по физическо възпитание никога не можех да се набера на успоредката.

Тен измери с поглед разстоянието до тавана и кедровите греди.

— Няма проблеми. Именно затова Господ е създал мъжете.

— Така ли?

Тен кимна, ритна настрани отломките и си разчисти място точно под отвора. Разкрачи се леко, за да застане по-стабилно и протегна ръце към Даяна.

— Хайде, мила. Поемаш нагоре.

Тя го изгледа изумено, сякаш току-що й бе предложил да се телепортира през отвора.

— Не се безпокой, няма да те изпусна — увери я Тен. — Всеки ден разнасям къде-къде по-тежки неща. Ще те повдигна. Ще се хванеш за кедровите греди, после ще се изкатериш по раменете ми и ще се измъкнеш на земята.

— Ами ти?

— Точно тук идва замисълът на Господ. Направил е мъжете по-силни от жените. — Усмивката му се стопи. — Всичко е наред, Даяна. Няма да те нараня. Довери ми се.

— Аз… — Гласът й секна. Тя преглътна и се насили да преодолее двете крачки разстояние до Тен. — Ще… опитам. Какво трябва да направя?

— Първо сложи ръце на раменете ми.

За момент Даяна се уплаши, че няма да е в състояние да го стори. Тя затвори очи и яростно пропъди старите си страхове.

Тен я наблюдаваше с присвити очи. Усещаше страха й така ясно, както бе усетил женствените извивки на тялото й, докато проверяваше дали не е пострадала.

— Даяна. Сложи ръце на раменете ми.

Тя рязко отвори очи. Кадифената мекота в гласа на Тен се бе стопила. На нейно място бе дошла хладната решителност: би могла да помогне на Тен да я измъкне от храма или да се съпротивлява; и двата случая щеше да излезе през отвора в тавана. Нямаше представа как Тен би могъл да се справи с тази задача без съдействието й, ала бе сигурна, че ще го стори.

Вдигна ръце към раменете му. Съзнаваше, че той ще долови треперенето й, ала не бе в състояние да се овладее.

— Боиш се, че ще паднеш отново ли? — попита мъжът.

— Аз…

Вкопчи пръсти в изпъкналите мускули на раменете му. Беше толкова силен. Изключително силен. Беше безпомощна като котенце пред неговата сила.

Спомни си тигровото котенце, сгушено в ръцете на Тен, рече си тя. Котенцето беше спокойно, мъркаше, имаше пълно доверие в Тен. Той не причини болка на пострадалото коте. Няма да нарани и мен.

— Какво и-искаш да направя? — попита Даяна, забравила всичко друго, освен необходимостта да се изпълни с увереност, че Тен няма да я нарани.

— Хвани се за раменете ми. Ще те повдигна нагоре, докато успееш да се хванеш за кедровата греда. Щом се уловиш, коленичи на раменете ми, после се изправи на тях. Оттам не би трябвало да имаш проблеми да се измъкнеш от храма. Ясно ли е?

Тя кимна, вкопчи се в раменете му и опита да се подготви за предстоящото изпитание.

— Не още — рече Тен и бавно погали Даяна по гърба. — Трепериш твърде силно. Спокойно, мила. Всичко е наред.

— Като ме г-галиш, само ме притесняваш още п-повече.

Тен изненадано повдигна вежди, ала рече само:

— Дръж се. Започваме. И дръж гърба си изправен.

Даяна не разбра последното указание, но усети как тялото на мъжа се притиска към нейното, щом той сви колене, обви ръце около бедрата й, изправи се и я повдигна до кедровите греди. Не бе необходимо да се тревожи за изправянето на гърба й — цялото й тяло се скова при интимното докосване на ръцете около бедрата й и притискането на главата му към корема й.

— Тен!

— Всичко е наред, скъпа. Държа те.

Точно в това е проблемът! Ала Даяна успя да се овладее и да не изрече мисълта си.

— Можеш ли вече да достигнеш гредата? — попита Тен.

Даяна успя да събере мислите си, вдигна ръка от рамото му и сграбчи кедровата греда. Беше твърда като мускулите на мъжа, ала съвсем не толкова топла.

— Хванах я — задъхано промълви тя.

— Добре. Сега хвани и другата.

— Хванах и нея.

— Дръж се.

Тен го направи толкова бързо, че Даяна изобщо не разбра как успя, ала само след секунди бе вече коленичила на раменете му, хваната за гредите, за да не загуби равновесие. Ръцете му бяха на бедрата й и я държаха здраво, а лицето му…

— Не мисли за това, че ще паднеш. Закрепи се стабилно, скъпа — приглушено нареди Тен.

— Лесно ти е да го кажеш — промърмори през зъби Даяна.

Той тихо се засмя.

Даяна усети топлината на дъха му.

— О, Господи.

— Какво има? — попита Тен. — Да не би някоя от гредите да е изгнила?

Даяна не отговори. Издърпа се нагоре и се измъкна от храма, преди да успее да разтълкува тръпките, разтърсили тялото й. Отдръпна се от ръба на дупката, седна и обви ръце около раменете си, макар да усещаше кожата си пламнала.

— Всичко наред ли е? — извика Тен.

— Да. Не. Аз… — Тя стисна зъби. — Чудесно. Просто чудесно.

— Отдръпни се. Излизам.

Даяна се отдалечи от дупката, недоумявайки как Тен планира да излезе. Само след няколко секунди две ръце обвиха кедровата греда. С гъвкавост, която я изуми, Тен се набра нагоре, задържа се с една ръка, хвана се с другата за втората греда, залюля крака и изскочи от отвора с лекотата на гимнастик, който тренира на успоредка.

— Къде си научил това? — попита Даяна.

— На същото място, където се научих да оперирам котенца.

— Къде беше това?

— Отдавна, много далече, в друга страна.

— Но къде? — настоя тя. — Защо?

— Обучение на командос.

Даяна отвори уста, ала не можа да изрече нищо.

Обучение на командос. Тен протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Да тръгваме, скъпа. Слънце скоро ще се скрие.

Даяна хвърли поглед към небето и видя, че мъжът е прав. Слънцето скоро щеше да се скрие на хоризонта, оставяйки я накрая на земята сама в мрака заедно с мъж, който не само бе много по-силен от нея, ами бе преминал и обучение за убиец.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Тен и коленичи до нея. — Ако не можеш да ходиш, ще те нося.

Тя рязко се дръпна от него, преди да успее да овладее импулса. Изпитателно се взря в него, ала не откри в изражението му нито победоносно ликуване, нито злоба, нито диво желание, нищо, освен учтива загриженост за състоянието й.

— Мога… — Гласът й секна. Даяна мъчително преглътна. — Мога да вървя.

Тен понечи да я докосне, забеляза, че тя се отдръпна отново и отпусна ръка. Изправи се и отстъпи от нея.

— Стани. Връщаме се в ранчото веднага щом се нахраним — заяви сухо.

— Какво? Защо?

— Много добре знаеш защо — рече Тен и отмести поглед от нея. — Всеки път, когато приближа до теб, ти се свиваш от страх. Ще се чувстваш по-спокойно с някой от другите мъже.

— Не!

Горещото възражение спря Тен. Той се извърна отново към нея.

— Моля те, остани — припряно рече Даяна. — Вярвам ти повече, отколкото съм вярвала на който и да е мъж откакто… откакто аз… откакто той… Тен, моля те! Ти не си направил нищо. Нямам нищо лично против теб. Моля те, повярвай ми.

— Трудно ми е — откровено заяви мъжът.

— Тогава повярвай на това. Ти си първият мъж, който ме докосва по какъвто и да е начин от години и съм уплашена до смърт, защото не се боя, а ти си толкова мъжествен.

Очите му се присвиха.

— Не говориш много смислено.

— Зная. Ще се оправя. Обещавам.

Той се вгледа в нея за миг, сетне кимна бавно и протегна ръка. Ако се протегнеше, Даяна можеше да я хване и да се изправи. Взря се в дългите пръсти и си спомни силата и смъртоносните умения на мъжа.

Сетне протегна ръце, хвана дланта на мъжа и се изправи на крака.

Девета глава

Докато нощният вятър духаше навън, Даяна седеше в старата къща в ранчото и се взираше в едно глинено парче върху дланта си, спомняйки си злополуката преди две седмици, когато Тен бе скочил в мрака до нея и я бе вдигнал, за да се измъкне отново на твърда земя. Спомените й бяха толкова ярки… ръцете му, които внимателно проверяваха тялото й за наранявания, лекотата, с която я бе повдигнал, лицето му, притиснато тъй интимно към нея, докато тя се катереше към слънчевата светлина.

Даяна потръпна, връхлетяна от спомените, изобщо не виждаше глиненото парче на дланта си. Спомените отекваха не само в съзнанието, но и в тялото й, караха я да тръпне, да изгаря от любопитство, събуждаха копнеж да докосне Тен, да опознае мъжественото му тяло, така както той бе опознал нейното.

Полудявам.

Даяна отново опита да се съсредоточи върху парчето в дланта си, ала в мислите й се въртеше единствено мига, когато бе поела дланта на Тен в своите ръце и се бе изправила. Сторило й се бе, че усеща как пръстите му я галят точно преди да я освободят, ала докосването бе твърде мимолетно, за да е сигурна.

А оттогава Тен бе олицетворение на безстрастна учтивост. При разкопките се бе отнасял към нея с обичайната загриженост на по-голям брат. В ранчото бе същото. Вечер двамата подреждаха заедно чирепите, разговаряха с откъслечни фрази за липсващите ъгълчета и издълбаните криви, обсъждаха времето, ранчото или напредъка на разкопките с малко по-пълни изречения — ала той не я бе докоснал нито веднъж, нито когато я настаняваше на масата за вечеря, нито когато й подаваше кашон с чирепи, нито когато поглеждаше през рамо и даваше съвет за някое липсващо парче. Разполагаше с прекрасно оправдание да навлиза от време на време в личното й пространство, ала не го правеше.

В първите няколко дни сдържаността на Тен й бе вдъхнала увереност. Сетне бе събудила интереса й. На четиринайсетия ден направо я бе раздразнила.

Човек ще си помисли, че не се къпя достатъчно често.

— Каза ли нещо? — попита Тен от другата страна на масата.

Даяна с ужас осъзна, че е изрекла мисълта си на глас.

— Нищо — припряно отвърна тя.

След няколко минути остави парченцето настрани и се изправи, почувствала се неспокойна. Както често се случваше, погледът й се задържа на мъжа, с когото бе споделила толкова много дни, вечери и нощи.