Даяна внимателно огледа околността и реши да скицира от противоположната страна на каньона. Намести по-удобно раницата си и пое. Дъждът бе краткотраен и тя премина потока Септембър без опасност да си намокри краката. Продължи нагоре по каньона, докато се озова на около километър над руините от противоположната страна. Едва тогава тръгна да се катери по сипея в основата на каменните стени на каньона.

Щом достигна твърд камък, Даяна започна да се придвижва успоредно на основата на скалата, която оформяше стената на каньона. На всеки няколко минути спираше, за да погледне руините от другата страна, да провери смяната на ъгъла, докато намери такъв, който да й допадне. Стратегията й означаваше трудно катерене по каменистия склон в основата на стената на каньона, ала тя неведнъж се бе катерила по други обекти, за да открие най-подходящото място, на което да седне и да скицира.

Най-сетне Даяна спря на върха на особено стръмно изкачване, където част от пясъчника се бе разтрошил, засипвайки всичко отдолу с огромни каменни късове. Тя избърса потта от челото си, провери ъгъла и въздъхна.

— Близо, но не достатъчно добър. — Погледна каменистия склон отгоре, сетне отново се обърна към развалините. — Още съвсем малко нагоре. Надявам се.

Даяна се катереше внимателно, по-скоро пълзеше нагоре по склона, дланите и дрехите й бяха просмукани с аромата на вечнозелени растения, за които се хващаше, за да се издърпа по най-стръмните места. Изведнъж забеляза на земята нещо, което по цвят и форма не напомняше никак на скала. Нетърпеливо продължи напред и се наведе да вдигне чирепа, който проблесна в необичайно червено на косите слънчеви лъчи. В мига, в който пръстите й се сключиха около парчето, земята поддаде под краката й и младата жена пропадна сред фонтан от прахоляк и камъни.

Успя да изкрещи името на Тен и писъкът й заглъхна в мрака.

Осма глава

Тен хукна още преди писъкът на Даяна да заглъхне напълно. Отдалечи се бегом от руините, без да се налага да следва дирите й, за да я открие. В мига на писъка бе зърнал червения й анорак на фона на белезникавата каменна стена от другата страна на каньона.

А после червената дреха бе изчезнала.

— Даяна! Даяна!

Никой не отвърна на виковете му. Той прекоси каньона и се заизкачва по стръмния склон. Веднага щом зърна черната сянка на зейналата в земята дупка, Тен си даде сметка какво се е случило. Даяна бе стъпила върху замаскиран покрив на храм и той бе поддал под тежестта й. Някои храмове бяха дълбоки само метър. Други бяха по-дълбоки от човешки ръст. Боеше се, че Даяна е открила един от дълбоките.

Тен се придвижваше бавно, готов да се хвърли настрани веднага щом усети, че земята поддава, Тен приближи до дупката, появила се на каменистия склон.

— Даяна, чуваш ли ме?

Откъм дупката долетя някакъв звук, кой напомняше името му.

— Не мърдай — нареди той. — Ако си наранила гръбнака си, само ще влошиш положението, ако мърдаш. Ще се постарая да стигна до теб възможно най-бързо.

Този път Тен със сигурност дочу името си, изречено от Даяна.

— Лежи неподвижно и затвори очи, защото може да съборя още пръст.

Легнал по корем, Тен приближи още повече към дупката. В далечния край зърна да стърчат кедровите стълбове, подпирали тавана. Пред него зееше отворът, през който бе паднала Даяна. Напречно върху дупката минаваха две съвсем здрави кедрови греди.

Тен изпълзя до ръба на дупката и надникна. Два метра по-надолу Даяна лежеше, наполовина засипана от отломки, заобиколена в кръг от плътно иззидана стена.

— Слизам долу. Не мърдай.

Тен изпробва, доколкото можа, здравината на кедровите греди. Хвана се за тях, помоли се здравият кедър да издържи тежестта му, спусна се през отвора и се приземи леко на крака до Даяна. Тя инстинктивно се опита да седне.

— Не мърдай!

— Не мога… да дишам.

Дрезгавото й хриптене му подсказа, че всъщност тя диша по-добре, отколкото й се струва.

— Всичко е наред. Ударът при падането ти е изкарал въздуха, но скоро ще дишаш нормално. Боли ли те някъде?

— Не!

Тен коленичи до главата на Даяна. Очите й се разшириха и тя хрипливо пое въздух, щом мъжът посегна към нея.

— Спокойно, скъпа — прошепна той. — Трябва да проверя дали не си пострадала. Просто лежи неподвижно. Няма да ти причиня болка. Не мърдай. Всичко е наред.

Замаяна и безпомощна, Даяна пропъди страха си и се вкопчи в кадифения глас на Тен, спомни си момента, когато бе успокоил уплашената кобила и нежността, с която бе държал пострадалото котенце. Същото беше и сега, със силните си и същевременно нежни ръце той провери черепа й, шията, раменете, гласът му успокояваше, насочваше, обясняваше; и през цялото време мъжът разчистваше отломките, разкриваше все по-голяма част от тялото й, пръстите му се плъзгаха по нея с интимност, каквато не би позволила на никой мъж. От паниката я предпазваше единствено съзнанието, че допирът му е толкова безстрастен, колкото и внимателен.

— Не напипвам нищо счупено, а и не усетих да трепнеш от болка — заключи накрая Тен. — Някъде да усещаш изтръпнало място?

— Не… усетих… — Даяна пое дълбоко въздух колкото заради емоционалния шок от докосването, толкова и заради силата на удара при падането. — Навсякъде… където ме докосна… усещах.

— Добре. Размърдай пръстите на ръцете и краката.

Даяна го стори.

— Боли ли?

— Не.

— Ще проверя отново шията ти. Ако те заболи, дори леко, веднага ми кажи.

Дългите пръсти отново се плъзнаха по шията на Даяна, нагоре през косата й, поеха тежестта на главата толкова бавно, че тя дори не разбра кога стана това.

— Боли ли?

— Н-не.

Тен разтвори пръсти, подпря главата й и леко плъзна палци по челюстта й. Даяна затаи дъх, поразена от връхлетялото я усещане. Съвсем бавно Тен завъртя главата й надясно.

— Боли ли?

Тя се опита да отвърне, не можа да изрече нищо и поклати глава. Усмивката на мъжа проблесна в мрака.

— Щом не те боли, докато клатиш глава, значи си добре. Да видим можеш ли да седнеш. Ще го направим бавно. Ако гърбът те заболи, кажи ми веднага. Готова ли си?

Даяна не се нуждаеше от помощта му, за да седне, ала въпреки това я получи. Лявата му ръка подпря гърба и раменете й, а дясната я задържа да не политне напред, в случай че припадне, което за малко щеше да се случи, когато усети лекия допир до гърдите си.

— Добре съм — задъхано промълви тя.

— Дотук добре — съгласи се Тен. — Вие ли ти се свят?

Да, виеше й се свят, но това нямаше нищо общо с падането й, дължеше на присъствието на силния мъж, коленичил до нея в мрака на древния храм, ръцете му я подкрепяха, а лицето му бе толкова близо до нейното, че долавяше дъха му.

— Не… не ми се вие свят.

— Добре. Ще поседим малко, за да сме сигурни.

Докато Тен разглеждаше пропадналия таван, Даяна се вгледа в него. За първи път си даде сметка колко е привлекателен всъщност с черната, леко чуплива коса, широките рамене, раздалечените сиви очи, гъстите мигли, правилния нос, високите скули и леко наболата брада, която подчертаваше мъжественото му излъчване.

Ала Даяна бе запленена не толкова от правилните му черти, а от пълната увереност, че той няма да използва срещу нея огромната си мъжка сила. Облекчението я замайваше, подсказваше й каква голяма част от енергията й е била впрегната за контрол на страха й от мъжете.

Даяна изведнъж осъзна, че Тен е насочил поглед към нея. Очите му бяха невероятно светли и ясни. Прииска й се да го докосне, да провери дали устните му са толкова приятни на вкус, какъвто бе дъхът му.

— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш леко замаяна.

— Така е — отвърна Даяна. — Случва се, когато земята внезапно изчезне под краката ти.

Тен отново се усмихна.

— Да, предполагам, че е така. Готова ли си да опиташ да се изправиш?

— Аха.

— Ще го направим бавно и внимателно. Първо застани на колене. Готово.

С лекота, която до вчера би ужасила Даяна, Тен я изправи на колене. Наблюдаваше я внимателно, следеше реакцията и координацията на тялото й, усети как тя прехвърли тежестта на коленете си и кимна.

— Готова ли си да станеш? Не искам да те карам да бързаш, но ще се почувствам доста по-добре, щом веднъж се измъкнем от тоя храм.

Даяна най-сетне осъзна къде се намира.

— Храм! Пропаднала съм през тавана на древен храм?

— Без съмнение, скъпа.

— Трябва да отбележим мястото и да се постараем да не причиняваме повече щети и…

— Първо трябва да се измъкнем оттук — спокойно я прекъсна Тен. — Опасно е.

Гласът му бе мек като кадифе, ала Даяна долови нетърпящите възражение нотки.

— Истински шеф — промърмори Даяна.

— Готова ли си? — сухо попита Тен.

Готова или не, след няколко секунди Даяна беше на крака, изправена с лекота от Тен. За миг тя се подпря на ръцете му, усети топлината на тялото му, струяща през дрехите. Рязко отдръпна ръце, сякаш се опари.

— Добре съм — рече припряно. — Наистина. Мога да се държа сама на краката си.

Тен усети притеснението й и я пусна, ала не отстъпи назад, защото искаше да бъде готов да я улови, в случай че коленете й се подгънат.

— Не ти ли се вие свят? — попита той.

Замаяна беше, ала от близостта на Тен, а не от падането. Даяна обаче нямаше никакво намерение да издава този факт.

— Не — отвърна решително. — Не ми се вие свят.

— Сигурна ли си?

— Къде ли съм чувала този въпрос преди?

Усмивката на Тен отново проблесна в мрака.

— Ядосана ли си? — попита той.

Даяна отмести поглед, защото се боеше, че неволно ще му покаже одобрението си. Не желаеше да го стори. Не искаше да му дава каквото и да било основание да очаква нещо от нея като от жена. Присви очи и огледа дупката в тавана, която представляваше единственият им изход от храма. Ако се изправеше на пръсти, може би щеше да успее да докосне кедровата греда. А можеше и да не успее.