Тен подкара пикапа по хлъзгавите шисти и се насочи обратно към голямата ниша, която служеше за базов лагер. Докато разтоварят оборудването, разгънат спалните чували в двата противоположни края на широкото място под издатината и се преоблекат в сухи дрехи зад платнения параван, поставен именно за такива извънредни обстоятелства, дъждът понамаля.

Отначало нито Даяна, нито Тен забелязаха подобрението във времето. Двамата се въртяха около кътчето за сортиране, което дипломантите бяха подредили. Номерираните кашони съдържаха чирепи, събрани от определени места на разкопките. Отделните парчета също бяха номерирани според мястото, на което бяха открити. Който имаше време и желание, беше добре дошъл да се опита да подреди тримерните пъзели, преди да бъдат откарани в старата къща в ранчото.

Тен демонстрира забележително умение във възстановяването на артефактите от разпръснатите счупени парченца. Всъщност доста пъти Даяна остана поразена от лекотата, с която той бръкваше в един кашон, сетне в друг и сглобяваше двете парченца. Имаше нещо свръхестествено в начина, по който ръцете му сглобяваха късчетата история. Бе изцяло съсредоточен в задачата, тъй че разговорът бе излишен и Даяна изпита облекчение. Скоро тя също започна да сглобява парченца, навеждаше се над Тен, за да бръкне в някой кашон, подхвърляше нещо за сива шарка с три черни ленти и остър ъгъл до нащърбена шарка с крива линия и отчупено парченце от едната страна. Тен отвръщаше с подобни фрази, от време на време й подаваше някой парченце, което отговаряше на описанието й. След половин час Даяна забрави напълно, че се намира с мъж в усамотен каньон. Забрави да се страхува, че може да каже или направи нещо, което да събуди у Тен увереността, че тя го желае сексуално въпреки възраженията, които би могла да направи срещу авансите му. За първи път от години й бе приятно да бъде в компанията на мъж, на друг зрял човек, с когото би могла да се чувства спокойна.

Когато най-сетне дъждът спря напълно, Даяна се изправи, протегна схванатите си крака и отиде до входа на нишата, за да погледа току-що измитата земя. Макар руините да не се виждаха оттук, обзе я радостно вълнение. Преди стотици години анасази са гледали същата земя, вдъхвали са същия аромат на мокра пръст и пинии, наблюдавали са бляскавата красота на слънчевите лъчи, уловени в милион капчици, висящи от игличките и клоните, както и на гладкото лице на самата скала. В този момент тя и анасази бяха едно.

Именно това искаше да улови в илюстрациите си — приемствеността на живота, на човешкия опит, приемствеността, която съществуваше през вековете, независимо от външните различия на отделните култури.

— Отивам при разкопките — рече Даяна и грабна раницата си.

Тен вдигна поглед от чирепите, които сглобяваше.

— Ще дойда веднага щом номерирам тези парчета. Не се качвай по стълбите, докато не изсъхнат. И се ограничи до онази част от руините, където има мрежа. Част от отломките са нестабилни, а при някои стени положението е още по-лошо.

— Не се тревожи. Няма да проучвам нищо сама. Твърде голяма част от тези руини представляват капани, готови да хлопнат. С анасази никога не знаеш дали земята не е таванът на подземен храм. Докато не дойдат повече хора, ще се придържам към добре отъпканите пътеки.

Продължителният изпитателен поглед увери Тен, че Даяна говори сериозно. Той кимна.

— Благодаря.

— За какво?

— Задето не оспори предложенията ми.

— Нямам нищо против здравия разум. Освен това ти си шеф на обекта. Ако твоите „предложения“ не ми харесват, значи нямам късмет, нали? Ще наложиш нарежданията си, по какъвто начин сметнеш за добре.

Тен си помисли дали да не смекчи нещата, сетне сви рамене. Даяна беше права и съзнанието за това, щеше да спести доста неприятности.

— Това ми е работата.

— Ще го запомня.

Това си беше чистата истина. Щеше да го запомни. Мисълта да се опълчи срещу „предложенията“ на Тен бе наистина страховита. Той притежаваше силата да наложи волята си, и двамата прекрасно знаеха това. Нещо повече. От баща си и годеника си бе научила, че възраженията на една жена нямат никакво значение за мъжа, чието физическо превъзходство е житейска истина.

— Ако чуеш три изсвирвания с клаксона или три изстрела с пушка, това означава, връщай се бързо — добави Тен.

Даяна кимна, погледна часовника си и отвърна:

— Ще се върна преди залез.

— Постарай се да го сториш. — Той вдигна две парченца срещу слънчевата светлина, струяща в нишата, намръщи се и остави едното, сетне допълни: — Само глупак или крадец на антики би се мотал из руините след мръкване.

Даяна не си даде труда да отговори. Тен и без това не я слушаше. Бе вдигнал друго парче към светлината и сравняваше ръбчетата. Явно съвпадаха, тъй като той кимна одобрително и записа нещо от вътрешната страна на парченцата. След като бъдеха почистени, щяха да бъдат залепени, ала оборудването за тази операция се намираше в старата къща в ранчото.

Извън нишата земята бе влажна и блестеше от дъжда. Мимолетните водопади, образували изящни дантелени воали по скалите, вече бяха намалели до сребристи поточета. Преди да излезе навън Даяна хвърли поглед към Тен, ала установи, че е изцяло погълнат от триизмерния си пъзел. Би трябвало да изпитва облекчение заради безмълвното доказателство, че няма да се наложи да отблъсква нежелани аванси от страна на Тен. Съвсем очевидно бе, че не тя е центърът на мъжкото му внимание.

Ала Даяна не изпитваше облекчение. Беше леко раздразнена от лекотата, с която мъжът бе забравил напълно за нея.

Обезпокоена от откритието, тя прогони тази мисъл и се съсредоточи върху все по-неравния терен щом започна изкачването от дъното на каньон Септембър към подножието на стръмните скали, следвайки отпечатъците от автомобилни гуми, които дъждът все още не бе отмил.

Лятна гръмотевица отекна в каньона Септембър, последвана от ухаещ на дъжд порив на вятъра, който накара пиниите да изстенат. От мястото, където бе паркиран джипът, руините сякаш канеха посетители. Порутените стени бяха грубо набраздени от времето и падащата мазилка. Някои бяха високи едва до глезена, други се издигаха до седем метра и половина, виждаха се кедровите греди, подпирали някога подовете. Кедрите, защитени от камък, оставаха яки и твърди. Оголените греди се износваха бавно като самия камък.

Даяна приложи един трик, на който я бе научил стар археолог — разфокусира поглед, докато се взираше в руините. Подробностите се размазаха и избледняха, останаха видими само основните контури, тежест и маса, симетрия и равновесие, неуловимата употреба сила и противосила, които трябва да се зародят в човешкото съзнание, преди да бъдат изградени, тъй като не съществуват в природата. Високата стена с Т-образните врати вече не приличаше на комин с порутени тухли, храмовете без покриви вече не приличаха на твърде широки кладенци. Връзката между покрив, етаж и таван, геометрията на жилището, се виждаше по-ясно с нефокусиран поглед.

Археологът, проучил пръв каньона Септембър, бе предположил, че в нишата са се помещавали между деветнайсет и двайсет и шест стаи, включително неизменните кръгли храмове. Височината на постройката варираше от метър до три етажа, в зависимост от височината на самата ниша.

Храмовете приличаха по-скоро на мазета към голяма група стаи. Плоските покриви на храмовете бяха всъщност подът на местата за срещи в града, където децата играеха, а жените отглеждаха царевица, където кучетата лаеха и гонеха глупавите пуйки. Балконът на една стая на третия етаж бе таванът на пристроено двуетажно жилище. Кедрови стълби водеха до подобни на кутии хранилища, изградени в странични цепнатини, твърде малки, за да поберат дори миниатюрна стаичка. А анасази използваха такива мънички стаи, които биха били немислими за съвременните хора, дори като се вземе предвид дребното телосложение на племето.

Даяна отвори външния джоб на раницата си и измъкна силен бинокъл. Както винаги, търпението на зидарите от анасази я заплени. Лишени от какъвто и да било метал, те оформяха камъка, използвайки отново камък. Брадви, тежки само няколко килограма, бяха използвани, за да оформят квадрати или правоъгълници от безформените скални късове. Сетне въображаемата геометрия бе внимателно издялана в грубия блок, хиляди и хиляди удари, камък, дълбаещ камък, докато скалата придобиеше желаната форма и размери.

Лявата страна на нишата свършваше в скална стена, върху която се виждаше цепнатина. Не беше по-широка от десетина сантиметри, но Даяна забеляза местата, където са били добавени естествени места за стъпване или хващане. Всеки анасази, който се е качвал на платото, за да се погрижи за посевите, е трябвало да изкатери скалата, без как вито и да било допълнителни приспособления, освен самата цепнатина. Мисълта самата тя да се покатери, никак не я привличаше. Съзнанието, че деца и старци са се катерели в хубаво и лошо време, беше ужасяваща, както и мисълта за прощъпалници, играещи си досами ръба на нишата.

Неизбежно хората са се подхлъзвали и падали. Дори за ниша, която имаше южно изложение и бе защитена от всичко, с изключение на най-яростните бури, подобен всекидневен риск на живота и крайниците, какъвто представляваше тази пътека, изглеждаше твърде висока цена.

Даяна свали бинокъла, погледна руините и се намръщи. Ъгълът не бе подходящ за това, което искаше да постигне. Високо нагоре по каньона, където насипите се издигаха до място, от което пъргав катерач би могъл да достигне руините без стълба, ъгълът нямаше да бъде по-добър. Трябваше й добро място, от което да скицира общ изглед на околността и детайлно изображение на структурата и местоположението на самите руини. Местността можеше да бъде скицирана по всяко време. Развалините обаче най-добре се скицираха на косата късно следобедна светлина, когато всички особености и ъгли на зидарията изпъкваха най-добре. Тази „сладка светлина“ се увеличаваше с напредването на деня.