Една от вратите на джипа се отвори точно зад Тен. Той се завъртя и ритна металната част. Прозвуча ругатня, вик на болка и вратата се затръшна отново под крака на Тен. Преди ехото да отекне от каменните стени, Тен отново се бе извърнал.

Този път Милт бе по-внимателен, ала резултатът бе същият. Когато се хвърли към Тен, Милт улови само шепа кал. Същото се повтори още веднъж, а сетне и за четвърти път. Милт неизменно се приземяваше на четири крака.

— Побързай, момче — подхвърли Тен, когато Милт се изправи за пети път. — Омръзна ми да седя под дъжда и да те чакам да поумнееш.

С нечленоразделен гневен вик, Милт се изправи, бръкна под анорака си и измъкна ловджийски нож. Този път, щом Милт се нахвърли върху него, Тен направи само едно бързо движение, преметна другия мъж и го просна по гръб, изкарвайки му въздуха. Сетне ботушът му затисна дясната китка на младежа. Тен се наведе, взе ножа от ръката на Милт, опита острието и презрително изсумтя.

— Дори масло няма да можеш да срежеш с това, малкия.

Изцъклените очи на Милт спряха на Тен, който прехвърляше ножа от ръка в ръка, изпробваше тежестта му като човек, свикнал да си служи с такова оръжие.

Като изключим острието, ножът е хубав — продължи той след малко. — Наистина чудесен.

Последва рязко движение, последвано от звук на стомана, забита в земята. С наполовина потънало в пръстта острие ножът проблясваше само на сантиметри от шокираното лице на Милт. Тен махна крак от китката му.

— Измъкни ножа и го прибери обратно на колана си.

Милт бавно посегна към ножа. За миг пръстите му се затвориха около дръжката и той си помисли дали да не хвърли оръжието по по-дребния, подгизнал от дъжда мъж, който с такова лекота го беше унижил.

Наблюдавайки с търпението на хищник, Тен чакаше да види доколко разумен е Милт.

Бавно и неохотно младежът върна ножа в калъфа му.

— Поумняваш, момче. Жалко. Нямах търпение да видя как ще нагълташ ножа. — Тен се наведе и с едно-единствено движение изправи младежа на крака. — А сега трябва да научиш още нещо. Чувам разни неща за изхвърлен от морската пехота крадец на антики, който се развлича с побой над учители, чието единствено престъпление е, че къмпират в националния парк.

За първи път от началото на битката Милт бе достатъчно близо, за да види очите на Тен под капещата периферия на каубойската му шапка. Лицето на младежа рязко пребледня.

— Като чувам такива неща, ставам нервен — сухо продължи Тен. — А като съм нервен, ставам непохватен. И започвам да чупя разни неща. С приятелите ми се случва същото, а аз имам приятели из целия Форт Корнърс. Така че ако познаваш и други крадци на антики, предай им думите ми. От този момент нататък с приятелите ми ставаме ужасно непохватни. Ясно ли е?

Милт бавно кимна.

Тен разтвори ръце и отстъпи назад. Мускулите му бяха съвсем отпуснати, пазеше идеално равновесие.

— Ще започнеш да си мислиш за това и да пиеш. Много скоро ще си напълно сигурен, че можеш да ме повалиш. Тогава си спомни следното. Следващия път, когато се срещнем, ще те съблека съвсем гол, ще ти сложа пелена и ще те разведа из целия град с розова бебешка шапчица. Няма да имаш нито една синина, ама пак ще тичаш като новобранец. — Тен рязко кимна към джипа. — Постарай се да не чувам повече за теб, малкия. Презирам грубияните.

Милт отстъпи заднишком от Тен и бързо посегна към предната врата на джипа. Тен го проследи с поглед. Тъкмо смяташе да поздрави другите двама за разумното им решение да не се изпречват на пътя му, когато установи, че причината за ненамесата им е съвсем друга.

Даяна бе слязла от кабината и стоеше в дъжда, взела мъжете на прицел с пушката, която бе подпряла на капака на пикапа.

Седма глава

Външно спокойна, Даяна проследи с поглед как джипът се плъзга надолу по шистите, оттегляйки се от каньона Септембър толкова бързо, колкото позволяваха дъждът и неравния терен.

— Вече можеш да я свалиш. Няма да се върнат.

Гласът на Тен я накара да осъзнае, че все още стои приведена над пушката, насочила напред дулото, вкопчена здраво в оръжието. Тя си наложи да поеме дълбоко въздух и да се изправи.

— Може ли? — попита Тен и протегна ръка да вземе пушката.

Даяна му я подаде и тихо рече:

— Ще има нужда от почистване. Дъждът е много… мокър.

Тен не се усмихна, само кимна в знак на съгласие.

— Ще се погрижа.

— Благодаря ти. От години не съм чистила пушка. Сигурно съм забравила как става.

— Със сигурност не си забравила как да боравиш с нея — отбеляза Тен, след като провери пушката с няколко бързи движения. Кимна одобрително, щом забеляза, че е заредена. Извади патрона и го прибра в джоба си. — Благодаря.

Даяна го погледна и примига, опитвайки се да подреди мислите си.

— Задето беше насочила пушката към тях наместо към мен — обясни Тен и леко се усмихна. — Приятно ми е, задето смяташ, че съм на страната на добрите.

— Аз… те… ти нямаше нужда от мен — отбеляза Даяна и разтърка ръце.

— Трима срещу един? Имах нужда от цялата помощ, която можех да получа.

Даяна поклати глава.

— Можеше да направиш телешки котлети от този крадец на антики, преди приятелите му да успеят да направят и една крачка, за да те спрат. Защо не го стори?

— Никога не съм обичал телешки котлети — сухо отвърна Тен и отвори вратата на пикапа. — Влизай, скъпа. Навън е доста мокро.

— Говоря сериозно — рече тя и се качи в сухата кабина. — Защо се въздържа? С Бейкър не постъпи така… нали?

Тен заобиколи пикапа и седна зад волана. Усети напрегнатия изпитателен поглед на Даяна. Чудейки се дали тя все още се страхува от него, Тен я стрелна с поглед, щом започна да подсушава двете пушки. Въпреки лекото треперене на ръцете и бледността на кожата й, мъжът осъзна, че спътницата му не се бои от него; просто бе все още напрегната заради сблъсъка с крадците на антики.

— Защо? — настоя Даяна и потърка ръце, сякаш й бе студено.

— Бейкър е жесток човек, който разбира само от груба сила — обясни накрая Тен. — Ако с него бях сдържал силата на юмруците си, той щеше да се върне за още. С Милт беше различно. Той е арогантен грубиян. Страхливец. Затова му показах какъв клоун е всъщност, когато се стигне до бой. Дълго ще помни този урок.

— Ще се върне ли?

— Съмнявам се. — Тен се извърна, прибра пушките в кутията и я заключи. — Но ако наистина се върне, по-добре да се моли да не е дежурен Невада.

— Невада ли?

— По-малкият ми брат. Той щеше да изкорми Милт, без да му мигне окото. Невада е корав мъж.

— А ти не си ли?

Тен погледна Даяна и бавно се усмихна.

— Нима още не си разбрала, скъпа? Аз съм с такова меко сърце, че бих позволил и на пеперуда да ме прегази.

В продължение само на няколко минути Тен два пъти я бе нарекъл „скъпа“. Съзнаваше, че трябва да възрази срещу подобен намек за интимност. Във всеки случай не биваше да го насърчава, избухвайки в смях при нелепата картина как една пеперуда марширува гордо по мускулестото му тяло. Затова положи всички усилия да не се разсмее, ала без успех и накрая да поддаде на подтика, съзнавайки, че освобождава всички чувства, бушуващи под привидното й самообладание.

Тен се заслуша, доловил сложната гама от емоции. Посегна към вратата, сетне се обърна към младата жена и кимна, сякаш се съгласяваше със себе си.

— Ще се справиш, Даяна Сакстън. Ще се справиш чудесно.

— С какво? — смаяно попита тя.

— С каквото пожелаеш. Притежаваш голяма смелост. Би тръгнала на война заради кашон с артефакти на анасази. Отстояваш това, в което вярваш. Това се среща твърде рядко в наши дни.

Тен слезе от пикапа и затвори вратата, преди Даяна да изрази с думи първата си мисъл: не бе излязла в дъжда с непозната пушка в ръце, за да спаси няколко артефакта от крадците. Беше се разтревожила за Тен, един срещу трима.

Не бе нужно да се тревожа. Тен е като цяла армия. Кеш беше прав. Някой го е научил да играе твърдо и да не си поплюва. Чудя се кой, къде и какво ли е струвало…

Вратата на пикапа се отвори. Тен сложи затворения кашон с артефактите на седалката до Даяна и скочи в кабината. Даяна се възхити от мъжествената му грация, както и от очерталите се под мократа риза мускули. Ако искаше, той можеше да я победи с лекота, тъй като бе по-силен от Стив; а в края на краищата Стив се бе оказал твърде силен за нея.

Даяна мрачно се отърси от мислите за миналото, което не бе състояние да промени, нито да забрави. Можеше само да приеме случилото се и да възобнови клетвата си, че никога повече няма да попадне в ситуация, когато някой мъж ще реши, че има право да вземе от нея нещо, което не желае да му даде.

— Не се тревожи — каза Тен.

— Моля? — Даяна го изгледа уплашено, чудейки се дали не е прочел мислите й.

— С артефактите всичко е наред. Милт може да е аматьор в боя, но разбира от опаковане на съдове. Нищо не се е загубило.

— С изключение на историята.

Сложил ръка на ключа, Тен се извърна към Даяна. Не разбираше какво има предвид тя.

— За археолога истинската стойност на артефактите се състои в това да види как точно са свързани те един с друг на място — обясни младата жена. — Ако не бъдат фотографирани там, където са намерени, те не могат да ни разкажат почти нищо.

— За един учен, може би. Но за мен само видът на артефактите, тяхната форма и дизайн, съзнанието, че са изработени от народ и култура, която е живяла и загинала и която никога повече няма да бъде възродена… — Тен сви рамене. — Готов съм да воювам за едно такова парченце. И съм го правил неведнъж.

Тен отново я изненада. Не бе очаквала от един лаик да разбере интелектуалното и емоционално очарование на късчетата от миналото. Отговорът му я извади от равновесие, остави я да се люшка между дълбоко вкоренения си страх от мъжете и също толкова силното си желание да се сближи с изтъкания от противоречия и загадки мъж, наречен Тенеси Блекторн.