— Друг път… Сега трябва да си вървя, че Халюк ме чака.

Тръгнаха към вратата и тъкмо да отвори, телефонът звънна.

— Един момент — каза момичето и се върна.

Айдан, пристъпвайки от крак на крак, чакаше. Хвърли поглед наоколо. Точно до вратата, върху малка орехова масичка с високи крака, стоеше мъничък сребърен пепелник.

И в този момент се случи нещо, което никога нямаше да забрави.

Причерня й пред очите, ушите й заглъхнаха. Не виждаше и не чуваше нищо. Само един плътен сноп бяла светлина, какъвто бе видяла по време на раждането, разцепи мрака и освети сребърния пепелник. Обзе я вълнение точно както когато Джем й отваряше вратата. Сърцето й заблъска лудо, гърлото й пресъхна, по тялото й се разливаха ту горещи, ту ледени вълни. Ръцете и краката й изтръпнаха, не ги чувстваше, боеше се, че ще припадне.

Без да се замисли, все едно някой друг движеше ръката й, пресегна се, взе пепелника и го пъхна в джоба на шлифера си.

После се обърна и извика навътре:

— Аз тръгвам — и без да дочака домакинята, излезе.

Не помнеше как слезе по стълбите. Черната пелена все още беше пред очите й. Намери се на улицата.

Студеният въздух докосна лицето й. Едва сега успя да се огледа наоколо. Трепереше. Сърцето й продължаваше да блъска в гърдите й.

Хвърли пепелника в първата кофа за боклук, която видя.

Когато влезе вкъщи, се почувства изтощена до краен предел. Виеше й се свят, нямаше сили да помръдне ръката си.

Халюк повдигна глава, погледна я и разтревожен скочи на крака:

— Какво ти е? Какво ти стана?

Айдан с мъка размърда устни:

— Нищо ми няма.

— Бледа си. Добре ли си?… Ела, седни тука.

— От студеното е… Уморена съм… Ще си легна…

Изпитваше срам, вина, угризение, както след първото любене с Джем. Няма смелост да погледне мъжа си и детето си в очите. Без да се отбива в стаята на Селин, влезе в спалнята, съблече се набързо и се мушна в леглото.

Това, което направи, до такава степен я беше изтощило — физически и психически, че веднага щом легна — заспа.

Сутринта се събуди в ужасно настроение. Страхуваше се. Очакваше всеки момент младата жена да позвъни на вратата и да започне да крещи, че е откраднала пепелника. После ще се обади в полицията и ще дойдат да я арестуват в банката. Ту я обливаше студена лепкава пот, ту й стана горещо. Лицето й гореше. Изпадна в паника. Беше забравила срама и угризенията от снощи. Сега изпитваше само страх. Опитваше се да се успокои — „няма да тръгне да ме търси за един пепелник, я“, но веднага след това: „а, ако го направи?“

За пръв път днес допусна грешка — обърка сметките, попълни неправилно документите, от разсеяност дори забрави да си води бележки. Пред очите й беше все малкият сребърен пепелник и полицаите, които идват да я задържат.

Цяла седмица не излизаше от къщи. Прибираше се и си лягаше рано. И за Джем не си мислеше. Мислеше единствено и само за откраднатия пепелник и възможните последствия от това. Опитваше се да намери спасение в работата си — отдаде й се изцяло.

След седмица, връщайки се от работа, срещна пред входа момичето.

— Къде се изгубихте? Не идвате вече! — младата жена говореше весело.

— Много съм заета в последно време…

— Ела тази вечер! Ще си поговорим, домъчня ми за тебе!

— Става. Ще намина.

Момичето не беше разбрало нищо! Страховете й се оказаха напразни!

Успокои се, но заедно с изчезването на страха на повърхността изплуваха други чувства, криещи се зад него до сега. Изпитваше срам — ходеше с поглед, забит в земята, избягваше да гледа хората в очите, правеше се, че е замислена за нещо, и не разговаряше. Угризението и чувството за вина, че е направила такова нещо, не й даваха мира. Какво не би дала, само и само да не беше го направила. Но все пак с изчезването на страха, се почувства малко по-спокойна.

След всичките душевни терзания, усещането, че душата й е мъртва, си беше отишло. Върна се отново към живота, но този живот отново щеше да бъде изпълнен със срам и страх. Сякаш, за да се спаси от смъртта, се беше хвърлила в един друг — труден живот.

След седмица определено се чувстваше по-добре. Не издържаше да стои вкъщи с Халюк и с вечните му черно-бели филми, затова започна отново да излиза и да обикаля съседите си. Сега обаче внимаваше да не остава сама. Отидеше ли домакинята в кухнята, и тя тръгваше след нея. Все едно в нея живееха двама души, които се бояха един от друг. Знаеше, че ако единият рече да го направи, другият няма да има сили да го спре, затова се опитваше да премахва условията, които биха улеснили деянието. Вече не си вярваше.

Известно време Айдан продължи да се бори със себе си.

Времето съвсем се застуди. Зимата беше на прага. Отново я обзе меланхолия и усещане за самота. Вече не се сещаше толкова често за Джем. Малкият сребърен пепелник бе заел мястото му. Отново и отново си мислеше за постъпката и онова, което преживя след това. Кълнеше се сама на себе си, че никога, ама никога няма да допусне да го преживее отново.

Намериха архитект, одобриха проекта, но сега започнаха да спорят къде да построят градината. Постепенно Айдан започна да забравя сребърния пепелник. Споменът за него, подобно на стъпки по пясъка, започна да се заличава от съзнанието й. Единственото, което помнеше сега, беше обзелото я вълнение и възбудата, докато го вземаше.

След около две седмици, колкото и да се опитваше да не остава сама, съседката, у която беше, ненадейно стана и излезе от стаята. На малката масичка пред Айдан стоеше синьо-бяла порцеланова статуетка, холандско производство. Още щом жената излезе от стаята, Айдан се почувства като в треска. Ту студените, ту горещи вълни започнаха да я връхлитат отново. Този път обаче нямаше черна пелена пред очите й, нямаше и лъч, който да осветява статуетката.

Протегна се, взе статуетката, извика „Аз си тръгвам“ към домакинята и без да дочака отговор, скокна и излезе. По стълбите се тресеше от страх. Закрачи бързо по улицата. Хвърли фигурката в най-близката кофа за боклук. Трепереща се прибра вкъщи.

Този път страхът й трая много кратко. Беше разбрала, че за такива дребни неща никой няма да извика полиция и да прави скандали. Не гледаше на постъпката си като на кражба, а като на забавление, игра за покачване на адреналина. Не ползваше откраднатото, нямаше никаква полза от него и това още повече засилваше вярата й, че всичко е просто забава, игра… Беше й достатъчно, за да си вярва.

Намерила търсената емоция, създаде свой подземен лунапарк и се беше върнала отново сред богините. Този път сама бе успяла да открие вълнуващо приключение, което другите не познаваха.

Може да се каже, че беше щастлива.

Отново се отдаде на работата си, започна да се шегува с колегите си, лицето й възвърна руменината си. За Джем си спомняше много рядко или изобщо не си спомняше. Само понякога сутрин се събуждаше с усещането, че й липсва, но това беше мимолетна, бързопреминаваща тъга.

Един ден Хасан се отби в стаята й.

— Много си красива днес.

Айдан не можа да се сдържи и се засмя силно на глас. Хасан не разбра какво се криеше зад този смях — помисли, че Айдан се подиграва на думите му. Разсърди се и излезе. Май щеше да й се наложи да го покани на обяд, за да изглади нещата.

Всичко в живота й си дойде на мястото.

Занимаваше се повече с Халюк и Селин. На работа всички се възхищаваха от успехите й. Радостта й се предаваше на околните, дори Халюк, който все още страдаше от загубата си, започна да се усмихва по-често.

Изработи си стратегия за взимането на предметите. Щом прибереше нещо, изчакваше няколко дни, преди да посегне отново. Избираше апартамент, далеч от предишния.

Всеки път, когато го правеше, изпитваше същото трепетно вълнение; всеки път, щом излезеше от вратата, хвърляше взетото в първата кофа за боклук, която видеше, но вече не тичаше, когато слизаше по стълбите, не крачеше бързо по улицата. Напротив, пристъпваше бавно-бавно, изживявайки насладата и вълнението от стореното. Вечерите, когато вземеше предмет, се връщаше весела вкъщи, любеше се страстно с Халюк, че чак го изненадваше.

Имаше си две строго спазвани правила: първото никога не взимаше скъпи вещи, второто — никога не го правеше на работа. Само веднъж наруши правилата. Взе от стаята на директора един инкрустиран нож за отваряне на писма. При това го направи в присъствието на секретарката. Сложи го в джоба си. Това й се стори много по-забавно от останалите. В нейните очи беше просто шега.

В комплекса се заговори, че има крадец. Домашните помощнички си отиваха една след друга, но кражбите продължаваха.

Айдан чуваше тези разговори, понякога участваше в тях. Казваше, че и от нейния дом са изчезвали дребни предмети. Беше й страшно забавно да играе игра, за която останалите изобщо не подозираха. Този път сама си беше съучастник в престъплението. Нямаше нужда от друг, не съществуваше риск да бъде изоставена, нямаше опасност да се окаже сама.

Една вечер, когато се прибираше вкъщи, по навик погледна към прозорците на Джем — светеха. И както винаги, когато светеха, започна да я мъчи любопитство има ли жена при него. Не се реши да провери. Знаеше, че Джем много ще се ядоса, ако го стори.