Всичко й беше познато: леглото, махагоновия гардероб насреща, огледалото с позлатена рамка, многобройните разноцветни шишенца с парфюми, чуждестранните надписи върху плоските кутии с кремове, малкото кафяво петънце в ъгъла на тавана, спомен от наводнението на съседите през миналата година, смъкнатата на пода завивка, чаршафите, купени от Париж, книгите и английските списания върху нощното шкафче — всичко й беше познато… Познаваше ги заедно с Халюк. Сега обаче в леглото, в което многократно се беше любила с мъжа си, имаше друг мъж — докосваше я, любеше я и това разпалваше възбудата й неимоверно; правеше неща, които Халюк никога не би си позволил да й причини, болеше я, но й беше и хубаво…

Чувстваше се център на света. Стаята, земята, вселената се въртяха около нея.

Докато се любеха, беше изкарала Халюк от стаята и от живота си и на негово място бе сложила Джем. Двамата мъже не подозираха, но докато се любеше, Айдан сменяше местата им. Единият си мислеше, че живее живота си, другият изобщо не подозираше случващото се, но Айдан ги разместваше така, както на нея й се искаше. Любейки се в тази стая, беше взела Джем за свой съпруг. Беше се венчала за него, бяха заживели заедно, без грях. Макар и за кратко, бе подредила живота си, изгладила всички недоразумения, бе се превърнала в богиня и на своя живот, и на този на мъжете си.

Погази светостта на брака в дома, в брачното ложе, в дома, в който всичко я свързваше със семейството, който беше нейна крепост, и изпитваше от това невероятна трепетна наслада. Хем съгрешаваше, хем го правеше зад сигурно прикритие. Тук можеше да се разпорежда с живота си — да изхвърля и приема когото си иска, да гради каквито си иска мечти и планове. Тук тя беше господар, чувстваше се силна.

Не мислеше за греха. Нямаше и чувство за вина. Или бяха толкова малки на фона на останалите й чувства, че не ги забелязваше. За пръв път се люби с Джем, без да се чувства виновна и гузна, в мир и разбирателство със самата себе си. Присъствието на Джем в тази обстановка прекрасно се вписваше в хармонията на душата й. В почивката между любенето стана — чисто гола — и без да се притеснява от голотата си, излезе от собствената си спалня, влезе в собствената си кухня, отвори собствения си хладилник, извади собствените си питиета, напълни собствените си чаши и ги поднесе на собствения си мъж. Състоянието, в което се намираше, я караше да се чувства силна, готова да се опълчи срещу всекиго и всичко — хората, света — да сдъвче и изплюе правилата, нормите им и това умножаваше удоволствието от преживяното в леглото.

Понякога се случва да удариш ръката си някъде — отдръпнал си я, но все още чувстваш удареното. Така се чувстваше Айдан, когато лежеше до Джем през една от почивките между любенето.

— Трябва да дойдеш отново тук — измърка сладострастно.

Джем седна върху коленете си и се наведе над нея:

— Ще дойда една нощ, когато всички у вас спят…

Айдан потръпна като ударена с ток. Гореща, огнена кръв опари жилите й, милиони мравки с огнени крачка плъзнаха по тялото й. Устата й пресъхна. Облиза устни. Съзнанието й се опитваше да каже „не“ на това плашещо предложение, но тялото, жадуващо всеки път за повече и повече емоции, крещеше „да“. Айдан послуша гласа на плътта:

— Преди да дойдеш, ми кажи, за да оставя Селин при майка ми… Когато Селин е тука — не може.

— Ще дойда една нощ през следващата седмица.

Надвечер, когато изпращаше Джем, тялото й беше сито и доволно, но въображението, подкладено от него, беше на ръба на лудостта. Мисълта, че може да направи такова нещо, караше краката й да омекват, ръцете й да треперят. Въображението й раждаше милион и една фантазии.

Беше нетърпелива и неспокойна и неспокойството й беше много по-силно от всичките й останали преживявания.

XIII

Първите дъждове бяха започнали. Кървавият залез, прошарен с жълто и черно, бързо отстъпваше място на дългите черни нощи. В хладната привечер, заедно с възкиселата миризма на гниещи листа, във въздуха се усещаше и една тиха тъга, пропита с мъгла и дъжд и примесена със самота.

Айдан, която подозираше всекиго и всичко в лъжа и позьорство и по тази причина все повече се отдалечаваше от хората — от чувствата, гласовете, желанията, стремежите, оплакванията им, бе станала необичайно чувствителна към гласовете на природата. Един откъснал се от клонката лист, бавно падащ на земята, неочаквано започнал дъжд, лятното синьо на морето, което се сменяше със сиво, продавачът на кестени на ъгъла, кестените, подредени върху дупчената скара — с разпукани кафяви корици, под които прозира златистожълта сърцевина — неща, които нямаха нищо общо нито със спомените, нито с преживяванията й, но които по някакъв необясним начин събуждаха у нея хем преживени някога радостни мигове, хем й напомняха, че беше изоставена. Обикаляше по коридорите на банката, вкъщи, по мокрите улици с вид на отчаян човек, който току-що е научил, че е болен от страшна болест и който слисан и невярващ обикаля с болката си. От една страна, подобно на смъртник, който живее последните си дни, се опитваше да се вкопчи в живота, от друга — презираше и се надсмиваше над всичко, свързано с живота и хората. Само радостите и вълненията, които беше преживяла и които бяха причина за сегашната й мъка, й се струваха значими и истински.

За първи път в живота си беше готова да се откаже от всичко, което имаше. Ако в тези дни Джем се обадеше и кажеше: „Ела да живеем заедно“, беше готова да остави дом, семейство, работа, близки, богатство, пари, мечти, бъдеще. Нито едно от тях не й се струваше значимо колкото Джем. После обаче си мислеше: „Може би, защото не ми се обажда, затова ми се струва така. Може би, ако ми се обади — няма да отида.“

Тези трудни за нея дни съвпаднаха с избора на главен лекар в болницата на Халюк и той се вълнуваше единствено и само от това. Сутрин, вечер единствена тема на разговор беше това. Не забелязваше състоянието на жена си, страданията й, това, че бе готова да го напусне. Айдан се дразнеше и с огромно усилие на волята се опитваше да се сдържи, да не избухне.

Не я свърташе на едно място. На работа ходеше от стая в стая, излизаше често навън да говори с клиентите, вечер не можеше да понася да стои затворена вкъщи и да слуша дертовете на Халюк. За да има причина да не стои затворена вкъщи, измисли да направят зимна градина някъде в комплекса:

— Ще направим и малко кафене в единия ъгъл. Ще се събираме, ще си говорим, който иска, може да сади цветя.

Останалите жени веднага я подкрепиха. Така Айдан почти всяка вечер обикаляше от врата на врата да разяснява на съседите и да търси нови поддръжници. И пак никъде не се задържаше дълго — създаваше организационни комитети, говореше, убеждаваше, но не отиваше при Джем, за да сподели идеята с него. И макар да не беше му казала, знаеше, че по лицето му ще се изпише една мръсна усмивка, защото идеята за зимната градина всъщност целеше да я държи по-далеч от къщи и по-близо до него.

Една вечер, когато се върна от поредната си обиколка из комплекса, Халюк я чакаше в салона. Навън валеше силен дъжд. Влизайки в блока, бе погледнала към прозорците на Джем — светеха. Мислите й бяха заети с това, дали има, или не жена при него. От една страна, се питаше дали е сам, или не е, от друга, беше сигурна, че при него има жена. Толкова много си бе мислила за това, толкова много бе страдала от тази мисъл, че съмнението, подобно на нажежен до червено шиш, ненадейно я жегваше, после се връщаше обратно. След тези неочаквани, моменти съмнения и болки в душата й оставаха големи и дълбоки рани. Погледнато отвън нямаше причина да страда, но подобно на отровен газ съмнението се бе просмукало в живота й.

Можеше да намери думи, действия, любов, които да уталожат съмненията, ревността, болката в душата й, но затова трябваше да знае причината за тях. И понеже не я знаеше — нямаше шанс да бъде утешена. Подобно на сюнгер с огромни пори попиваше всяка капка тъга, дори да не беше свързана с нея, и така болката й непрекъснато нарастваше. Капещите есенни листа, дъждът, дългите нощи, хладните утрини засилваха тъгата й. Към обърканите й мисли и чувства се прибавяха нови — много и различни — в душата й се бе събрало толкова страдание, че дори първоначалната причина за него да бъде премахната, страданието нямаше да изчезне.

И сред цялата мъка и страдание като бляскав меч просветваше образът на Джем. Айдан чакаше, останала без дъх, тръпнеща от възбуда, да изживее отново онази лудост. Само тя можеше да я успокои — поне за малко. Възбудата приличаше на нажежена игла, доближена до окото — виждаше единствено и само нея.

Съблече дъждобрана си. Халюк седеше насреща й.

— Къде беше?

— Събранието продължи малко по-дълго.

Халюк изобщо не чу отговора й. Попита просто така, колкото да каже нещо. Изобщо не го вълнуваше защо е закъсняла.

— След два дни ще избират главен лекар.

— Вероятно ще изберат тебе.

— Няма да ме изберат. Те не искат човек като мене.

— Защо няма да те искат?

Айдан нямаше никакво желание да говори за това, но не искаше да обиди Халюк. Отговаряше с кратки изречения.

— На тях не им трябва честен човек.

— Но кардиологът е честен мъж…

— Той може и да е честен за себе си, но ще си затваря очите за останалите… Нищо няма да им каже… Малко е гъвкав в кръста.