Ахмет Алтан - Изневяра

Ако беше възможно по някакъв начин да виждаме всички неочаквани и без видима причина промени в душите на близките си — изблик на чувства, после спадове, ако можехме да проникваме в дебрите на съзнанието им и да откриваме скритите в потайни кътчета съкровени желания и копнежи, то навярно бихме почувствали страха на горкия рибар, пред когото изведнъж от дълбините на спокойното море изскача страшно морско чудовище. Щяхме да настръхнем. Но един човек никога, абсолютно никога, не може напълно да опознае друг човек, независимо колко са близки. Между двама души винаги остават тъмни, прикрити места. Както ние никога не се разголваме напълно пред другите, така и те никога не ни се разкриват напълно. Ако знаехме това, щяхме да се чувстваме много самотни на този свят. Когато чуем гласа или видим лицето на най-любимия си човек, този с когото се знаем от години, с когото споделяме най-интимните си мисли и чувства, дори тогава ще си мислим: „Как е възможно да сме си чужди“ и тази мисъл ще ни мъчи и няма да ни дава покой. Ако знаехме това, и след най-кратката раздяла с най-близките ни хора непременно щяхме да се обръщаме към тях с въпроса: „Кой си ти?“

Ако Халюк можеше да разбере динамиката и непрекъснатата изменчивост на човешките чувства, той, който правеше най-малко две мозъчни операции на ден, чийто скалпел уверено минаваше през онова сиво мозъчно вещество, което прави човека човек, който знаеше всичко за мозъка с всичките му клетки, неврони и ганглии, навярно щеше да се зачуди как е възможно да бъде толкова далеч от невидимата материя на чувствата, но… Халюк не разбираше това.

Възстановяваше разкъсани мозъчни съдове, почистваше съсирената кръв между гънките на мозъка, премахваше злокачествени аневризми, отделяше туморите от здравата мозъчна тъкан и колкото и странно да изглеждаше, чувствата, продукт от дейността на този същия мозък, не го интересуваха толкова, колкото мускулната тъкан. Тази странна структура, наречена мозък, която с дейността си ни караше да й се дивим всеки ден, ни най-малко не привличаше вниманието му с продукта си, наречен чувства. Може би защото професията му беше свързана с това, да отстранява и поправя соматични нарушения в мозъка, те му бяха по-близки — психичните процеси в него му се струваха по-далечни, а може би и по-маловажни.

Чувствата не го вълнуваха твърде, но не беше безчувствен човек. Може да се каже, че обичаше жена си и детето си до лудост. Работата и семейството — двете любови, които образуваха основната ос в света на емоциите му, бяха строго разграничени и разделени помежду си — всяка със свое място, и той се чувстваше щастлив в този си свят. И май тези две неща бяха всичко, от което се интересуваше в живота.

Ако ушите на Халюк бяха чувствителни колкото ръцете му, които сигурно и с точност до десета от милиметъра изрязваха тумора, без да наранят здравата тъкан, навярно щеше да усети леката грапавина в гласа на жена си, когато ей така просто я попита:

— За какво се събирахте?

— За детската площадка. Решихме да я възложим на един архитект от нашия блок. Отбих се да говоря с него.

Но, уви! Ушите на Халюк не бяха толкова чувствителни!

Никога не обръщаше внимание на интонацията, погледите, начина на говорене на жена си. Слушаше я, но чуваше само думите. А в думите на Айдан, както в тези на повечето, а може би и на всички жени, се криеше определен подтекст, който мъжът трябваше да открие. До ден-днешен Халюк не беше успял да го направи. Ако в този момент се намереше някой, който да му каже: „В думите на жена ти се крие това и това“, той щеше да разбере какво се опитват да му кажат, но вероятно отговорът му щеше да бъде: „Нямам време да си играя на гатанки“ или „Ако Айдан иска да ми каже нещо, ще ми го каже направо, открито.“ В голяма степен „глухотата“ му се дължеше на безрезервното му доверие в Айдан. Вярваше на жена си и беше сигурен, че тя няма тайни от него.

Влезе у дома. Мъжът й спокойно продължаваше да чете вестника; дъщеричката веднага се спусна към нея — „Мамо, написах си домашните“; жената, която й помагаше в домакинството: „Приготвила съм всичко за вечерята, трябва само да го претоплите“; малко помпозните мебели, които беше избирала един по един, я накараха да се почувства сигурна и спокойна. Сега си даде сметка колко напрегната е била след срещата с онзи мъж.

Обичайната обстановка вкъщи — да облече Селин, да подкани Халюк — „Ако искаш, започни да се приготвяш, майка ми ни чака“, прибирането на нещата в хладилника, мисълта какво ще облече, лекото раздразнение, че мъжът й още се помайва, усещането, че всъщност тя ръководи нещата у дома, първите топли слънчеви лъчи през прозореца — всички малки, но много важни подробности, събрани на едно място, се превръщаха за нея в добре защитено убежище. Забрави за срама и неудобството преди малко, дори арогантността на мъжа забрави. Обичайните домашни грижи изместиха в периферията на съзнанието й незначителната случка, която я беше наскърбила днес. Ако беше оставила всичко ей така, може би никога повече нямаше да се сети за онзи мъж.

Тримата заедно излязоха от къщи.

Светофарът на ъгъла на широкия булевард светеше червено. Една тумба деца, облечени в развлечени фланели, със сплъстени коси и неумити лица, с дръзки и нахални от беднотия очи, като мътна вода се шмугнаха между колите и се нахвърлиха да бършат стъклата. Размахваха мръсните парцали в ръцете си и същевременно се блъскаха едно друго с костеливите си лакти — всеки искаше да запази за себе си евентуално подадените през прозореца пари. Бяха започнали живота си с поражение и никога нямаше да станат победители. Бяха загубили и детството си. И бедността им, и нахалството им будеха съжаление.

Вперил поглед напред, Халюк чакаше да светне зеленото — все едно не забелязваше мърдащите от двете страни на колата деца.

Айдан гледаше децата, сякаш търсеше някого. По-напред видя едно малко синеоко момиченце. По черното му от мръсотия личице се спущаха две бели пътечки — скоро бе плакало. Стоеше подпряно на стълба, далеч от останалите деца. Може би се срамуваше да проси, а може би не му достигаха силите да се преборва с останалите. Сините му очи гледаха унесено. Слабичкото му лице ги правеше да изглеждат още по-големи.

Айдан го повика с ръка. Момиченцето веднага се стрелна към колата. Извади от чантата си пари и му ги подаде. Халюк, без да се обръща, я наблюдаваше в огледалото.

Момиченцето смутено и щастливо взе парите и се отдалечи.

— Освен, че облекчават съвестта ти, за какво друго мислиш, че ще послужат тези пари — докато казваше това, Халюк не откъсваше поглед от светофара.

Това и други подобни изречения понякога дразнеха Айдан.

Не я дразнеха думите, по-скоро се дразнеше на това, че някой се опитваше да се намеси във вътрешния й свят, в мисли и чувства, които пазеше само за себе си и които никога с никого нямаше да сподели.

Можеше да изглежда глупаво и безсмислено, но малкият жест, който правеше на бедното дете, я караше да си мисли, че Бог ще закриля дъщеричката й, която бе имала шанса да се роди в богато семейство. Правеше това в името на собственото си дете. Всъщност неправилно е да се каже, че го мислеше точно така — това не беше ясна мисъл, не можеше да се нарече и чувство — нито чувство, нито мисъл. Бе попречила на чувството да се превърне в мисъл, изпитваше някакво интуитивно удовлетворение и го къташе дълбоко в гънките на душата си.

Подобно на това чувство и отношението й към Бога беше неясно и неопределено — нямаше име. Не говореше за него. Не беше уверена, че Бог съществува, но и не отричаше съществуването му. Не се молеше, но понякога сутрин преди да отиде на работа, когато обличаше детето или когато на закуска татко и дъщеричка се шегуваха помежду си, усещаше пърхащите крила на щастието около себе си. Тези малки, почти незабележими за останалите, нещица я просълзяваха и я караха да благодари на силата, която й ги даряваше.

Не обичаше да се говори и спори по тази тема, самата тя някак неусетно се опитваше да я подмине. Това бяха много лични неща. Страховете, които пораждаше мисълта за неуспех, я караше да почита нещо, което не можеше да назове с конкретно име. Не понасяше споровете и критиките по този въпрос и ако някой се присмиваше на това, както понякога го правеше Халюк, дразнеше се. Нямаше логично обяснение. Но беше доволна, че в живото има неща, които са извън човешкия разум и логика.

Що се отнасяше до Халюк, за него нищо извън разума не съществуваше. Не приемаше нито една мисъл или чувство, които не могат да бъдат обяснени по пътя на логиката. За него животът беше една географска карта с точно и категорично очертани граници. Живееше живота си по права линия и се отнасяше с насмешка към всички зигзаги, неизвестности, съмнения, предчувствия, интуиции и страхове.