Той замръзна на мястото си. На лицето му бе изписано любопитство — ученият бе чул нещо ново и заинтригуващо — но тръсна глава и го отхвърли.

— И колко време още възнамеряваше да играеш своята роля — извика той, изпълнен отново с гняв. — Докато тази новост ти омръзне? Докато започнехме да ти лазим по нервите? Докато сама сметнеш, че е време да се върнеш при изисканите си приятели и интересния си живот?

— Не е честно — пошепна тя. Обърна се с лице към прозореца и каза по-високо: — Вече беше свършило. — От дъха й стъклото се навлажни и тя съсредоточено наблюдаваше как влагата постепенно се стопява, докато изчезне напълно.

— Какво означава това? — Той нервно обърна един стол и седна на него. — Обърни се, дявол да го вземе, погледни ме в очите, когато ми говориш.

Болката в гласа му я прониза като нож и Сабрина се почувства толкова наранена от гнева и мъката му. Коленете й се подкосиха и тя едва се добра до канапето.

— Знаеш, че оттук заминавам направо за Лондон. Купих си билета днес следобед, докато ти изнасяше лекцията. Утре възнамерявах да ти кажа, че не мога да живея повече с теб, че нашият брак едва ли би могъл…

— Това не е твой брак, скъпа лейди!

— Просто ти обяснявам какво възнамерявах да направя. Щях да ти кажа, че нашият брак не може да продължава повече и че ще остана да живея в Лондон.

— След забележително изпълнената от теб роля на влюбена съпруга, след любовните ни нощи, слез като разобличи Рита Макмилън и положи толкова усилия да убедиш всички, че сме чудесно семейство… — гласът му затрепери и той спря за минута, след което продължи дрезгаво: — След всичко това ти си имала намерение да ми кажеш, че бракът ни няма бъдеще?

— Никога не съм била неискрена с Пени и Клиф. Обичах ви и тримата толкова силно, че тази обич ми причиняваше болка. Но сега всичко свърши. — Гласът й стана по-уверен. — След погребението имах намерението да ти кажа истината, да приключа с всички измами, а след това щях да уведомя и родителите си и да се върна обратно в Лондон. Но ти доведе и децата на летището и просто нямах сили да говоря пред тях. А когато се прибрахме вкъщи, видях писмото и разбрах, че съм длъжна да остана с теб и да ти помогна.

— Не съм те молил за помощ. Нито съм имал нужда от нея, нито съм я искал.

— Не е вярно, искаше я. Беше разстроен и независимо как ме наричаше, ти ме обичаше и искаше да остана с теб. Гарт, любов моя…

— Не ме наричай така!

Тя замръзна на мястото си, сякаш я бе зашлевил.

— Да, наистина, нямам право да те наричам така. Но просто се опитвам да ти обясня, че в този момент единствената измама бе името ми. Изпитвах към теб най-искрени и истински чувства. Обичам те, бракът ни е прекрасен…

— Ние изобщо не сме женени! Ти си истинско чудовище, щом можеш да се възползваш от смъртта на сестра си.

Сабрина се разплака. Риданията разтърсиха тялото й и тя се сви на канапето, покрила лицето си с ръце. Гарт седеше напрегнато на стола, разкъсван от болка и съмнения. Искаше му се да я прегърне и успокои, припомняше си тялото й, смеха й, любовта, която струеше от очите й. А в същото време я ненавиждаше, ненавиждаше и себе си.

— Не, стига вече — внезапно изрече тя с твърд глас изправи се и тръгна към банята. След минута Гарт чу шум от течаща вода. След малко излезе с измито лице, което бе толкова бледо, че изглеждаше като изваяно от восък. Върху челото й се спускаха няколко непокорни къдрици.

— Сабрина Лонгуърт е мъртва. Умря при експлозията на „Лафит“. Аз съм съвършено различна, не знам дори точно каква съм. Имах намерение да отида в Лондон като Стефани, така че никой да не разбере какво точно се е случило. Поне така щях да съм сигурна, че ти и децата никога нямаше да разберете истината. Смятах да я скрия от децата и ще го направя, освен ако ти не решиш да им кажеш. Но това ще бъде твое решение. Защото при всички случаи аз вече съм друг човек.

Тя си облече зеления блейзер, който Гарт й бе купил в Сан Франциско, и взе палтото си.

— Искам да знаеш, че обичам Пени и Клиф. Те са ми така скъпи и любовта им означава толкова много за мен… Никога не съм имала деца и не съм се преструвала пред тях; беше наистина прекрасно да ги обичам и да знам, че те също ме обичат… — Наведе глава и изчака за миг, докато се овладее. — Обичам и теб, скъпи, обичам те с цялото си сърце, повече, отколкото бих могла да изразя с думи. Знам, че не искаш да чуваш това, но ти си животът ми, с теб са свързани мечтите ми, всичко, което съм смятала, че би могъл да иска човек. Стараех се да те направя щастлив. Всичко беше не както трябва, знам, нараних те ужасно и още от самото начало си давах сметка, че всичко това ще свърши зле, но преди да си тръгна, исках да ти помогна за последен път, да направя каквото мога…

Гарт бе извърнал глава, подпрял с ръка челото си.

— Махай се — каза той и се помъчи да скрие сълзите си. Сабрина посегна към куфара си, но след това дръпна ръка.

Повечето от нещата в него бяха на Стефани. Остави го на земята пред Гарт, взе само ръчната си чанта и отвори вратата. Спря се за миг, преди да излезе, хвърли един последен поглед на гъстата му тъмна коса, започнала тук-там да се прошарва… Моя любов, моя любов, прости ми!

Гарт смяташе, че вече е излязла, и вдигна глава.

— Махай се, по дяволите! — извика през сълзи той, като я видя на вратата, извърнала поглед към него. — И ме остави да скърбя за съпругата си!

Тя излезе бързо и затвори вратата след себе си, после се опря на нея с разтуптяно сърце.

— Обичам те — пошепна Сабрина и тръгна бавно по килима на едри цветя към асансьора. Наложи си да върви, без да спира и с вдигната глава. Скоро бе извън хотела, под дъжда.

Глава 21

Госпожа Търкъл тъкмо се връщаше от пазаруване. Опитваше се да се справи с чадъра и множеството пакети пред входа, когато до нея спря таксито от летището.

— Госпожо Андерсън! — с изненада извика тя и задържа вратата, докато Сабрина плати на шофьора и изтича до къщата. — Влизайте, влизайте. О, така се радвам, че ви виждам! А как ще се зарадва и госпожица Де Мартел! Чакайте да взема палтото и шапката ви; камината във всекидневната е запалена, а също и в стаята на моята лейди… във вашата спалня. Ще ви донесе веднага чай. Къде ще се настаните най-напред?

— В моята стая, госпожо Търкъл. Бихте ли ми донесли кифли и конфитюр с чая. Госпожица Де Мартел вкъщи ли е?

— Не, моя лейди, разминали сте се. — Жената я погледна объркано. — Съжалявам, исках да кажа, госпожо Андерсън. Толкова си приличате…

— Всичко е наред; няма защо да се извинявате — Сабрина тръгна към стълбите. — Много други хора също ни бъркат.

— Но госпожо Андерсън, къде е багажът ви?

— Нямам багаж. Заедно с чая, госпожо Търкъл, донесете ми и пощата и днешния „Таймс“, моля ви.

— Да, моя лейди.

Сабрина се усмихна и се отправи към стаята си, като се спря на третия етаж, за да разгледа букета от розови и червени карамфили, поставен върху пианото. В букета имаше картичка, на която бе написано „До довечера“. Габриела имаше обожател. Може би Брукс? Джули й бе споменала, че двамата вечеряли няколко пъти заедно. Е, Габриела скоро щеше да й разкаже всичко сама. С най-големи подробности. Тя огледа тихата слабо осветена всекидневна. Всяко нещо беше точно на мястото си.

Само дето стаята изглеждаше толкова пуста без смеха на деца и галещия глас на Гарт.

В спалнята си на четвъртия етаж тя коленичи, за да сложи още едно дърво в камината, и усети, че не може да стане. Беше толкова уморена, краката й не я държаха, затова остана така до камината, като гледаше с премрежен поглед към картините по стената. Мислите й течаха бавно, като споменът за хотелската стая в Ню Йорк отстъпваше постепенно място на плановете й за днес и за утрешния ден, за всички седмици, които щяха да последват след това. Тежки седмици без семейство, дълги дни, в които трябваше да се постарае да изгради един нов живот, който нямаше да е нито неин, нито на Стефани. Как мога да се превърна в личност, която не е съществувала досега!

Когато госпожа Търкъл почука и внесе подноса с чая, тя се изправи и седна пред кръглата масичка до прозореца. Погледна писмата.

— Дали Сидни Джоунс е прегледал пощата?

— Той идва и я прибира през няколко дни. — Тя се поколеба за миг, а после попита: — Госпожо Андерсън, мога ли да знам… ще останете ли по-дълго? Или сте дошли само за да се позабавлявате? Може би имате намерение да продадете къщата? Просто да знам как да планирам нещата си, нали разбирате?

Сабрина погледна изкривеното й отражение върху сребърния чайник и върху мокрия от дъжда прозорец. Едновременно две отражения. Преди и тя съществуваше в два варианта.

— Ще остана за постоянно, госпожо Търкъл — за пръв път изричаше на глас тези думи и имаше чувството, че те се стовариха като чукове върху наковалня. — Надявам се, че ще останете с мен, както преди при сестра ми.

— О, разбира се, че ще остана. Не бих могла да мечтая за нещо повече. Но… вашият съпруг, мадам? Децата ви? Къщата ви в Америка?

— Моят дом е тук — категорично отсече тя. — Децата са с баща си, ходят на училище, те ще си останат там. — „Трябва да кажа още нещо. Не бива да карам хората да мислят, че съм ги изоставила.“ — Може би през лятото и те ще дойдат тук. Не виждам „Таймс“ на подноса.

— О, господи, май съм го забравила. Толкова неща се случиха така неочаквано. Ще го донеса, моя лейди, а след това ще отида пак на пазар, защото не съм купила достатъчно… вие ще имате ли гости?

— В началото не. Но ще се храня тук.

Госпожа Търкъл излезе, върна се след малко с вестника и излезе отново, без да попита нищо повече, едва сдържайки любопитството си.

— Госпожо Андерсън, за мен ще е чест да работя за вас — каза й тя час по-късно, когато се появи, за да отнесе подноса за чай. — Дълбоко уважавах лейди Лонгуърт и я обичах, сега тя ми липсва. Ако мога да остана с вас, това до известна степен ще притъпи липсата, защото ще бъде почти същото както преди.