Сабрина се бе свила на един стол до прозореца. Под светлината на лампата косата й изглеждаше златисточервена, а кожата й — съвсем бледа, почти прозрачна. Изглеждаше му толкова крехка и уязвима, че ръцете му инстинктивно се насочиха към нея да я прегърнат. „Не!“, каза си ужасен и остана неподвижен на мястото си.

— Ралф се обади преди малко — започна тя. — Питаше дали… Замълча, поразена от свитите му устни и пребледнялото му лице. Разбра, че той знае истината. Може би глупостта й в лабораторията днес следобед или някаква друга грешка е помогнала най-накрая на аналитичния му ум да сглоби фактите и да разгадае всичко? Какво значение имаше това? Вече беше прекалено късно, за да съжалява.

Уплаши се, но в същото време изпита странно чувство на облекчение. Вече нищо не зависеше от нея. Тя просто не бе в състояние да му каже сама, но искаше той да разбере истината. Не искаше да си тръгне, като остави след себе си куп лъжи…

Настъпи мъчителна и за двамата тишина. Всеки от тях се колебаеше, нямаше желание да произнесе думите, които щяха да променят завинаги живота им. Накрая Гарт отиде до нощната лампа и запали и нея.

— Никакви сенки. Мисля, че имаме достатъчно сенки между нас, нали, Сабрина?

Тя просто не можеше да приеме името си, произнесено от неговите уста. Стори й се като име на непознат.

Не, не беше име на непознат. Беше нейното собствено. Просто тя беше чужд човек за Гарт.

— Е? — попита той и тя усети в гласа му отчаяна надежда, че може би греши.

— Не — промълви толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Не грешиш.

— Сабрина.

— Да.

Той се олюля, сякаш разтърсен от експлозия, после започна нервно да обикаля из стаята, без да я поглежда.

— И защо беше всичко това, някаква игра, така ли? Просто ти се прииска да си поиграеш на домакиня за малко и ти трябваше временно семейство, някакви глупаци, които да стоят смирено и да ти позволят да ги разиграваш? Може би животът в Лондон ти се е сторил доста скучен, затова си казала на богатите си приятели да държат фронта, докато ти избягаш за малко и се потопиш в почтената бедност? Просто едно малко отклонение, нищо повече, за да е по-весел живо…

— Гарт, престани, спри, моля те, нещата не са такива, каквито…

— А професорът, глупавият професор се моли за душата на лейди Сабрина Лонгуърт, докато тя в същото време му играе разни номера. Сигурно съм ти приличал на най-големия глупак на всички времена.

— Моля те, не е…

— И защо е решила лейди Сабрина да направи подобно нещо? — прекъсна я, като изрита куфара, който стоеше на земята. — Какво всъщност е искала? Просто да си поиграе на домакиня? Вероятно не. Сигурно е искала нещо повече. Но какво? — Той се облегна на ръба на канапето близо до Сабрина. — Възможно е да е искала да покаже на сестра си колко добре може да играе ролята на домакиня? Така ли беше? Лейди Лонгуърт, отегчена от богатите си приятели, е решила да покаже на сестра си, че няма нещо, което да не е в състояние да свърши. Тя вече й е демонстрирала превъзходството си във всяко друго отношение — пари, успехи, свобода, любовници… о, Господи… — гласът му потрепери и той погледна безпомощно ръцете си, сви и разтвори отново длани, сякаш за да докаже сам на себе си, че вече не държи нищо в тях. — Стефани е мъртва. Съпругата ми е мъртва. Ти си знаела това. Стоеше до мен на погребението й. Оставила си ме да погреба съпругата си, без да ми кажеш какво точно става. — Той застана до креслото й и тя се сви още повече в него. — Ах ти, мръснице, как можа да стоиш там, докато спускаха ковчега в гроба и да не ми кажеш кой е вътре?

— Аз ти казах! Опитвах се да ти кажа! Ти не желаеше да ме слушаш, казах ти, че аз съм Сабрина…

— Да, каза, вярно е — призна Гарт и отново започна да снове из стаята. — Но дали направи всичко възможно, за да научим истината? Колко пъти я повтори? И колко време, след като пристигна вестта за смъртта й?

Замръзна на мястото си, когато се чу да казва това, а в главата му нахлуха ясни спомени: засмените лица на Пени и Клиф и изпълнените им с доверие очи; семейството му по време на вечеря, докато той разказва за своята работа; Деня на благодарността и кухнята, изпълнена с приятели; гробището, ковчега, Стефани, трепереща в ръцете му… не, по дяволите, не — не е Стефани; Стефани е мъртва; той е успокоявал Сабрина и е наблюдавал как погребват съпругата му. — Господи, ти се обади тогава по телефона. Пътувахме заедно до Лондон, два дни преди погребението изглеждаше потънала в скръб, но не ни каза, изобщо не ни каза коя е мъртвата.

— Достатъчно! Как си позволяваш! — Тя скочи от креслото и се изправи до прозореца с вдигната глава. — Каквото и да се е случило, в никакъв случай няма да ти позволя да намекваш, че всъщност не съм тъгувала за сестра си. Как смееш да ме обвиняваш, че съм заела мястото й, за да й покажа, че съм по-добра от нея? Не съм по-добра, нито някога съм се смятала за по-добра; ние бяхме съвършено еднакви, просто всяка от нас бе част от другата и аз я обичах повече от всички на света. Обичах я повече от тебе; най-малкото я уважавах като личност, а не единствено като съпруга; исках да бъде обградена с любов и внимание, а с теб тя не получаваше нито едното, нито другото. Ти беше толкова погълнат от себе си, че почти не я поглеждаше години наред, никога не се вслушваше в това, което казваше… О, Гарт, съжалявам, наистина съжалявам, не исках да кажа точно това. Знам, че нещата съвсем не са били толкова прости, отношенията между двама души винаги са доста сложни… Но аз толкова я обичах и тя така ми липсваше; освен това и двете нямахме намерение това да продължава дълго, смятахме, че ще се разменим само за седмица…

— Ние? Какво искаш да кажеш? — Той крачеше нервно из стаята и докосваше мебелите, сякаш те бяха единственото устойчиво нещо в объркания му свят. — Стефани никога не би участвала в подобен мръсен номер…

— Разбира се, че участваше, как иначе бихме могли да разменим местата си? Съжалявам, не исках да научаваш за това, не исках да те наранявам…

— Да ме нараняваш? Да не си луда! След като седмици наред ме лъжеш, разиграваш ме като последен глупак, накрая имаш наглостта да ми казваш, че не искаш да ме нараняваш?

— Може би сега ти изглежда точно така. — Тя погледна през студения прозорец към светлините на града, размазани от дъжда. — Но вече ти обясних, че ние нямахме намерение да продължаваме повече от седмица с тази размяна. На Стефани й се струваше, че има нужда да бъде далеч за няколко дни, да обмисли проблемите, възникнали с Клиф, както и с теб, да се освободи от непрекъснатите грижи за пари, за работата в Станфорд…

— Може би подробно те е запознала дори с интимните ни отношения…

— Разбира се, че не. Никога не стигаше до подробности. Но аз чувствах, че има нужда да избяга за малко от всичко, същото беше и с мен; в моя живот имаше също така доста напрежение — проблеми, върху които бих искала да размисля. Тогава у нас възникна идеята да прекараме една седмица в живота на другата…

— Чия беше идеята?

— Моя — твърдо заяви Сабрина. Прекалено твърдо.

— Лъжеш. Идеята беше нейна, нали?

— Не си спомням. Но какво значение има това?

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш истината?

— Идеята беше на Стефани. Но аз също се съгласих.

— Да се размените. И какво стана след това?

— Смятахме, че така ще можем да погледнем от различен ъгъл на живота си, да разберем по-добре самите себе си — къде сме и къде бихме искали да бъдем. А след това всяка щеше да се върне в дома си. Никой нямаше да разбере. Обещах на Стефани, че няма да се любя с теб, а тя каза, че това се случва толкова рядко…

— Но ти го направи, нали? — извика той и лицето му потъмня. И, господи, колко добре се справи при това, истинска актриса. Аз дори реших да дойдем отново тук, защото съм един романтичен глупак… Прекарваше си добре, нали? Нощ след нощ, а аз напълно вярвах, че това е истина, всичко толкова ми харесваше…

— Но то не беше лъжа. Не можеш ли да разбереш? Гарт, моля те, опитай се да разбереш. Просто се влюбих в теб. Не съм го искала; опитвах се да го избегна, но дълго преди сама да си дам сметка, вече бях влюбена в теб. След това, когато разбрах всичко, исках веднага да се върна в Лондон, но Стефани настояваше да продължим още малко — а и ръката ми бе счупена и двете се страхувахме, че ако се разменим в този момент, ти може да откриеш…

— Къде искаше да отиде Стефани?

— Тя искаше да се върне при теб, но докато ръката ми…

— Къде искаше да отиде, преди да се върне при децата и при мен?

— Няма значение.

— Дявол да го вземе, не се отнасяй с мен като с дете, от което крият истината. Точно това си правила още от самото начало. Сега вече е малко късно да продължаваш. Къде искаше да отиде тя!

— На пътешествие с яхта. Защото аз съм била толкова много пъти на такива пътешествия, а тя — нито веднъж.

— С кого?

— С някаква компания.

— С други думи, имала си е някакъв приятел?

— Гарт, какво значение има всичко това? Тя е мъртва. Тя те обичаше, обичаше и децата, искаше да се върне и да остане при теб, да закрепи брака ви, и точно в този момент беше убита. Това е всичко, което има значение.

— И нищо друго. Колко удобно, нали? И ти ли живееш по този начин? Ще ти кажа какво има значение: тези три проклети месеци. Три месеца, през които заблуждаваш две деца, които те обичат и ти вярват. Три месеца, през които лъжеш приятелите си, които се безпокоят за теб и ти помогнаха, когато си счупи проклетата ръка. Три месеца на лъжи, през които се опитвах да обясня по някакъв начин поведението ти и вярвах, че искаш да спасиш брака ни. Три месеца на усмивки и целувки, на страстни любовни нощи. Три месеца на непрекъсната измама — а ти беше наистина добра в това отношение, трябва да ти го призная и да те поздравя с тази забележителна…

— Спри, спри, не разбираш ли, че и аз самата не бях винаги сигурна коя съм всъщност.