— Тя винаги се е сравнявала със сестра си — продължи да обяснява той, — и доколкото знам, дори си въобразява понякога, че е Сабрина или поне, че би могла да живее като нея. Сега, след като Сабрина е мъртва, тя е толкова объркана, раздвоена от мисълта коя е всъщност — Стефани или Сабрина. Имам чувството, че непрекъснато се терзае, че трябва да живее живота и на двете или да направи избор между тези два живота. Но ето, че напоследък нещата между нас някак си се оправиха, ние като че за пръв път се намерихме един друг и заживяхме така, както бяхме мечтали…

Гарт потърка челото си. Бяха стигнали до вратата на лекционната зала и той погледна виновно приятеля си.

— Не съм дошъл тук на терапевтичен сеанс, отец Ралф. Защо не ме прекъсна?

— Защото ти се искаше да кажеш всичко това, а аз имах желание да го чуя. Но сега трябва да пристъпиш към проклетата лекция. Готов ли си да застанеш пред тези млади зверчета, чието най-любимо занимание е да показват на професорите, че младежта знае повече от средното поколение?

— Ще се опитам да се преборя с тях.

Залата беше пълна; името му привличаше като магнит студентите. Той погледна към тези близо шейсет развълнувани и очакващи лица пред себе си и се почувства силен. Разхождайки се напред-назад, Гарт им говореше с лекота и с много чувство за хумор при това за сериозни научни проблеми, като в същото време съвсем не се отнасяше с тях като със студенти — той ги накара да се почувстват част от научната общност, даде им свобода да задават въпроси или да коментират казаното от него още в момента.

Бе почти четири и половина, когато направи кратка пауза, след това някак си като че между другото каза:

— А сега искам да кажа няколко думи за безсмъртните антитела.

В залата настъпи раздвижване; тази фраза привлече вниманието на всички, а нещо в тона му ги накара да решат, че става дума за нещо наистина важно. Той остана доволен от повишеното внимание.

— Това, върху което работим в момента — започна бавно, като се облегна на катедрата, — е възможността да се създаде безсмъртна човешка имунна система. Тя представлява точно това, което си мислите: непрекъснато възпроизводство на антитела. Изследваме потенциалните възможности за обединяване на две човешки клетки — една, която произвежда антитела, и друга, която непрекъснато ги възпроизвежда. В резултат трябва да се получи хибрид, осигуряващ непрекъснат приток на антитела, които ще увеличат значително естествената защитна система на тялото, тъй като вече е известно, че понякога тя сама не е достатъчно ефективна. С други думи, става дума за безсмъртна имунна система. Освен това антителата ще се използват за изработването на широк спектър от ваксини срещу различни болести.

— Сър — вдигна ръка един от студентите, — не е ли правен вече опит за подобно сливане на клетки при мишка?

— Да, вече десет години се правят такива изследвания. Но вие знаете какви ужасни странични ефекти се получават, когато се лекуват болести у човека с помощта на ваксина с животински антитела. Тези от вас, на които се е налагало да си слагат ваксина против бяс, която се изработва от конски антитела, знаят колко болезнена е тя. Но хората биха приели човешки антитела, както става при преливането на кръв, например, без подобни вредни странични ефекти. Когато усъвършенстваме нашата технология, ние очакваме, че ще произведем неограничено количество подобни антитела, които ще могат да се борят с различните болести.

— Сър, правили ли сте сравнение между състава на ядрото на оригиналния хибрид и този на Производните му, за да се види дали те наистина са идентични? Колко генерации сте проследили и какви методи използвате, за да следите запазването на състава на оригиналната хибридна клетка?

„Има хора, които винаги се опитват да се изтъкнат — помисли си Гарт, — за да направят впечатление и на професора, и на състудентите си.“

— Направили сме сравнение в състава на ДНК в клетките от няколко генерации и до този момент той се оказа напълно идентичен във всяко едно отношение. След като клетките са съвсем еднакви, съществува проблем, както изтъкнахте и вие, как да различим оригинала от копието. Установихме, че най-ефективният метод за постигане на това разграничаване е посредством използването на радиоактивен знак, който се поставя само на оригиналната клетка. Това се оказа напълно достатъчно, дори когато всички елементи съвпадат, чрез този знак различаваме оригинала от копието…

Той внезапно спря поразен от последните си думи: да се разграничи оригиналът от копието. Оригинал. Идентичен. Копие. Да се разграничи оригиналът от… идентично копие. Идентичен. Оригинал. Копие…

Гледаше с невиждащи очи студентите и в същото време в главата му се въртяха объркани спомени. Чаша вино преди вечеря. „Не искам да постъпваш на тази работа във «Фостър Лаб».“ Доводите против Ирма Калън. Укротяването на госпожа Кейси и Рита Макмилън. Назначаването на прислужница, решението да започне нова работа без никакво обсъждане. „Не Сабрина е мъртва…“ На погребението: „Аз съм Сабрина…“. Китай. Китай.

Копието може да бъде разграничено от оригинала.

— Професор Андерсън има друг ангажимент — Ралф бе застанал до него — откъде ли се бе появил? — и довършваше отговора на зададения въпрос, а след това успя набързо да приключи, дискусията. Студентите се изправиха на крака с бурни ръкопляскания. Няколко души се приближиха към тях с явното желание да попитат още нещо, но Ралф ги спря: — Програмата на професора е много напрегната, така че този път няма да можем да дискутираме повече, може би при някое от следващите му посещения…

Скоро останаха сами в опразнената зала.

— Хайде, ще те заведа на лекар.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита бавно Гарт и го изгледа внимателно.

— Да, ужасно. Къде те боли? Гърдите? Ръката?

— Главата и сърцето — тъжно се усмихна той. — Но това не е сърдечен удар, Ралф. Просто удар, който ме върна в реалността, помогна ми да се пробудя. — Той погледна към високите тъмни прозорци, по които бързо се спускаха дъждовни капки, и като че в просъница чу собствения си глас, който обясняваше: — Не е ли странно, че ние се оставяме да бъдем мамени продължителен период от време, след като е трябвало само да отворим очи, за да видим истината? Понякога виждаме нещата, чуваме ги — те просто не съвпадат, но ние се опитваме да убедим самите себе си, че всичко е наред, стараем се да представим всичко така, както ни харесва, не позволяваме на съмнението да ни обземе, защото не искаме да го приемем, защото е прекалено ужасно, за да бъде истина. Сигурно ти се струва, че говоря като психолог. Може и да съм си сбъркал професията. Но Господ ми е свидетел, че съм сбъркал с брака си.

— Гарт, какво, по дяволите…

— О, майната му, не обръщай внимание на бълнуванията ми, Ралф. Просто нямам право да те натоварвам със закъснялото си пробуждане. Ще отида да се поразходя, трябва да обмисля някои неща.

— В този дъжд? И няма ли да се срещнем по-късно, да вечеряме заедно?

— Не тази вечер, Ралф. Ще ти се обадя по-късно. Съжалявам, моята лекция…

— Лекцията ти беше прекрасна. Краят беше малко неочакван, но това няма значение. Не искаш ли да ми кажеш по-подробно за това твое пробуждане? Понякога е по-лесно да преживееш нещо, ако до теб има приятел.

— Не мога. Не съм дори сигурен, че съм прав. Но може би ще дойде време… ще ти се обадя… — Двамата си стиснаха ръцете. — Дължа ти още една лекция.

— Забрави го. Искаш ли да ти повикам такси?

— Не, ще се оправя.

Но навън нямаше никакви таксита. Продължаваше да вали силен дъжд и след като повървя няколко метра, той се предаде и се насочи към близката спирка на метрото. Стоеше на платформата, заобиколен от хора, готови да влязат във вагона, щом вратите се отворят.

Може би грешеше. Нямаше никакви доказателства. Учените смятаха доказателствата за абсолютно задължителни. Това бе дълъг процес: наблюдения, контролирани експерименти, попълване на съответната документация, изводи и заключения. А в този случай имаше само някакъв внезапен проблясък, който го заслепи по време на лекцията, и сега му се струваше, че някаква пелена се е вдигнала пред очите му. Всичко му изглеждаше съвсем логично — тя беше Сабрина.

В метрото нямаше никакви свободни места и той стоеше прав, заобиколен от множество хора. Тя го бе заблудила. Как майсторски само го бе залъгвала. Него, учения, внимателния наблюдател, който си бе спечелил международна известност с прецизността на своите опити и адекватността на документацията и изводите си. Той не можа да разбере, че живее със сестрата — близначка на съпругата си. Че спи със сестрата — близначка на съпругата си. Как само се опитваше да оправдае грешките й, да убеди сам себе си, че тя иска да спаси брака им. На практика той й помагаше в измамата. Помагаше й и я обичаше, докато тя го мамеше.

Какъв глупак бе само!

Забави крачките си, когато стигна до фоайето на хотела. Но едва в препълнения асансьор, който спираше на всеки етаж, си даде сметка каква всъщност е истината и в миг стомахът му се сви.

Съпругата му бе мъртва.

— Не слизате ли тук?

Гарт вдигна очи. Вратата на асансьора се бе отворила на неговия етаж и момичето я задържаше с ръка.

— Да — дрезгаво пророня той и се изкашля. — Благодаря ви. Тя слезе след него и с тревога го наблюдаваше как едва се влачи по килима на едри цветя.

— Има ли някой, който да се погрижи за вас?

— Да, благодаря ви.

Всъщност не. Никой. Но това не засягаше останалите. Това е въпрос между Сабрина и него.

Той се облегна на стената точно пред вратата на стаята им. Студени тръпки преминаха през ръцете и краката му, а в същото време едва си поемаше дъх. Остана така известно време, докато събере достатъчно сили. Чу как от другата страна на стената иззвъня телефонът и някой вдигна слушалката. Тя беше тук. Чакаше го.

Отдели се от стената. Трябваше да застане лице в лице с нея. Все пак можеше и да греши. Една отчаяна, ненаучна надежда. Той отключи вратата и влезе вътре.