В понеделник рано сутринта двамата си приготвиха багажа за пътуването до Ню Йорк и се сбогуваха с Пени и Клиф по време на закуската.

— Не забравяйте — напомни им Сабрина, — че след училище трябва да отидете у семейство Гудман.

— Няма, не се безпокой. Да не сме бебета.

— Знам — каза тя и прибра една непокорна къдрица от челото на Пени, а след това оправи роклята й. — Просто толкова ще ми липсвате… — гласът й секна и тя бързо се извърна.

— Мамо? — извика разтревожено Клиф. Точно в този момент Гарт влезе от кухнята.

— Случило ли се е нещо?

— Мисля, че мама не е добре.

Гарт се насочи бързо към нея, но Сабрина успя да се овладее.

— Просто леко неразположение — спокойно каза тя. — Сигурно ще ми мине, след като закуся.

— И нищо друго? — изгледа я той изпитателно.

— Не, нищо друго.

Малко по-късно Гарт се бе качил горе, а децата вече бяха облекли палтата си и тя ги завари готови да тръгват.

— Не стой дълго в Англия — помоли я Пени и я прегърна. После продължи да й шепне: — Татко ни предупреди да не те занимаваме с това, каза ни, че имаш някои неща, които трябва да свършиш там, но нали и тук имаш толкова работа? Няма да останеш там дълго, нали?

Сабрина я целуна по двете бузи и я притисна към себе си.

— Не бих искала. Изобщо нямам желание да ви напускам. Обичам те. Пени. Не забравяй това. Обичам те и се гордея с теб. Ти си моето любимо момиче.

— Мамо — извика Клиф, — закъсняваме, мога ли да те целуна за довиждане?

Тя се опита да пусне Пени, но ръцете й просто не искаха да се движат. Не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Мамо, не плачи — започна да я успокоява момичето, като я потупваше нежно по рамото. — Ти ще се върнеш скоро. Не плачи.

— Нямах намерение да го правя. Изглежда, пътуванията понякога разстройват хората. Ела да се сбогуваме, Клиф.

Той се приближи към нея и я прегърна.

— Ако не можеш да ми донесеш броня и доспехи, купи ми поне една сабя като на крал Артур, а?

— Ще се опитам да намеря нещо такова — засмя се нервно тя. — Трябва ли непременно да е остра?

— Е, след като в момента чета за крал Артур…

— Ще видя какво мога да направя, но Клиф, искам да те помоля, грижи… грижи се за Пени и за себе си.

— Разбира се. Винаги го правя. Нали и на нея ще й донесеш нещо?

— Ще ви изпратя подаръци веднага щом пристигна. Съгласни ли сте?

— Добре. Довиждане, мамо. Приятно пътуване. — Клиф я целуна по бузата, а след това тя го притисна към себе си и го целуна по двете бузи.

— Французите правят така — усмихна се той.

— И аз, също — каза Сабрина и го целуна отново. — Ще ми липсваш, моя футболна звезда. Особено с тези свои ужасни каламбури, ще ми липсва милото ти лице и усмивката ти…

— Хайде стига, мамо!

— Съжалявам — опита се да се овладее тя и бързо избърса сълзите си. — Нямах намерение да започвам отново. Тръгвайте вече, защото наистина може да закъснеете. Приятно прекарване у семейство Гудман и много поздрави на Вивиан.

Двамата изтичаха надолу, а Сабрина остана да гледа след тях. На ъгъла децата се обърнаха и й махнаха с ръка. Тя също им помаха и продължи да ги следва с премрежения си от сълзи поглед, докато двамата изчезнаха зад ъгъла.

Глава 20

Улиците в Ню Йорк бяха мокри от дъжда. В този обеден час те бяха пълни с хора, които носеха черни чадъри, удрящи се често един в друг и огъвани от силния вятър.

Седнала в таксито до Гарт, Сабрина имаше чувството, че от тъмните облаци, покрили небето, капят студени сиви зимни сълзи.

— Това е положението — мърмореше шофьорът, докато колата стоеше неподвижно в дългата колона, предизвикана от задръстване. — Когато е слънчево, никой не е с кола. А когато вали, всички са с колите си, но никой не успява да се движи.

Гарт погледна към Сабрина, но тя се бе втренчила през стъклото от своята страна. Не бе казала почти нищо от мига, в който напуснаха дома им. В самолета я бе попитал какво би искала да прави в Ню Йорк, но тя му отговори кратко и разсеяно и той почувства, че изобщо не го забелязва. Може би си мислеше за Лондон, за живота на сестра си? Или за възможността да приеме този начин на живот? Нямаше представа какво ставаше с нея и не искаше да я пита. Ако се случеше нещо такова, той щеше да я намери, където и да се намираше, и щеше да се опита да я върне, но не искаше предварително да прогнозира криза, преди тя да е настъпила. Ако връзката със сестра й бе толкова здрава, че да се противопостави на смъртта, той нямаше да се опитва да я прекъсва, дори да чувства, че е в състояние да го направи. Но ако тази връзка застрашава брака му, тогава ще действа без колебание.

— Купи ли си билет? — попита я, след като им сервираха обяда.

Тя изглеждаше доста учудена.

— Не. Аз… бях толкова заета. Ще го купя в Ню Йорк. Когато стигнаха „Плаца“, Гарт я погледна в очите.

— О, аз не знаех — каза объркано тя. — Ти не ми спомена…

— Прекарахме такава незабравима вечер тук преди шест седмици. Смятах, че ще бъде прекрасно да дойдем отново.

— Да — каза и го погледна, но очите й бяха толкова тъжни, че той извика с тревога:

— Но какво има, любов моя?

Наблюдаваше я, докато тя правеше отчаяни усилия да се отърси от мислите, които я бяха обзели, и се възхищаваше на силата й, която й помогна този път да успее в това, което преди не й се бе удавало.

— Какво ще правим сега? — попита тя с променен глас и хвана ръката му, докато момчето отключваше вратата на стаята им.

— Сега двамата ще направим едно кратко посещение в Кълъмбия. Иска ми се отново да надникна в първата лаборатория, в която съм работил, и да се потопя в приятна носталгия. Мисля, че и на теб ще ти хареса.

Навън продължаваше да вали и пътуването до Кълъмбия им отне близо час, но те все пак имаха време да посетят лабораторията преди началото на лекцията, която Гарт щеше да изнесе пред завършващите студенти.

— Просто искам да направя услуга на един стар приятел — обясни й той, когато влязоха в сградата. — Тъй като официалната среща започва утре, той ме помоли да се заема със студентите му за няколко часа днес следобед. Ти ще останеш ли да слушаш или ще отидеш да пазаруваш?

— Смятам да се разходя по магазините. Тук има няколко търговци с антични предмети, които бих искала да посетя.

— Тогава ще те чакам в хотела в пет и половина или шест. Двамата се изкачиха до четвъртия етаж с асансьора.

— По-тиха е в сравнение с последния път, когато беше тук. Сабрина нямаше ни най-малка представа за какво говори.

Преди месец, дори преди седмица тя би се опитала да прикрие този факт, но сега й се струваше безсмислено. След час щеше да си купи билет за Лондон, а утре щеше да му съобщи, че няма да се върне обратно.

Влезе преди него в лабораторията — огромна стая, разделена по средата от високи железни шкафове. Двамата се насочиха към едната страна на стаята и Гарт се загледа към каменната пейка.

— Няма ги моите „метални конструкции“. Но я погледни там! Не са успели да се отърват от мен така бързо.

Без да разбира за какво става дума, Сабрина погледна натам, накъдето й сочеше, и видя на стената рисунки в рамка, които наистина напомняха метални конструкции. Сега вече се сещаше за какво става дума: модели на молекули. Тя бе виждала подобни в лабораторията му в Мидуестърн.

— Подай ми ръката си — внезапно каза той.

— Но защо? — объркано го погледна.

— За да видя дали ще мога да ти припомня.

— Да ми припомниш… — Тя поклати глава. — Съжалявам, прости ми, моля те. Толкова съм разсеяна и дори груба. — Подаде му треперещата си ръка. — Може ли да изиграем всичко отначало?

Ще се опитам да направя каквото мога, само ми подскажи нещо.

— Не, няма смисъл да разравяме минатото. Но аз наистина си спомням как точно изглеждаше, когато ти казах, че искам да се оженя за теб и да се любим.

— Как? — плахо попита тя.

— Сякаш току-що бе получила подарък от мен. А след това се намръщи, като че ли се мъчеше да решиш какъв да бъде твоят подарък за мен.

— И какво ти дадох?

— Себе си. Точно това, което най-много исках. И колко дълъг път извървяхме оттогава. — Той я притисна към себе си и я целуна. — Стефани, искам да ти обещая, че ще те излекувам от това, което те тревожи, каквото и да е то.

— Господи, нима наистина вярваш, че това е възможно?

В този момент в лабораторията влезе висок мъж с посивяла брада и очила с тънки рамки.

— Не ви ли е достатъчна собствената ви спалня, че продължавате и тук? Какъв пример само сте за по-младото поколение! — засмя се той и подаде ръка на Сабрина. — Ралф Тагърт. Смятах, че Гарт преувеличава малко нещата, когато ви описваше в писмата си. Но сега виждам, че просто е бил искрен. Добре дошли. — Той се ръкува и с Гарт. — Добре дошъл у дома.

— Ралф не може да повярва, че мога да имам друг дом, освен този, макар че са минали вече дванайсет години — усмихна се той.

— Все още ми липсваш, дори и след дванайсет години. Ти си най-добрият изследовател, с когото съм работил. Готов ли си да отговориш на трудните въпроси на най-способните ми студенти?

— Може би не, но ще направя каквото мога. Стефани, в пет и половина в хотела, нали? Или най-късно в шест.

— Да, ще бъда там. Надявам се, че всичко тук ще мине добре.

— Гарт, тя наистина е невероятна — каза Ралф, след като Сабрина се качи в асансьора. — Но ми се стори доста бледа, да не би да е болна?

— Тревожи се за предстоящото си пътуване до Лондон, макар че аз самият не мога да разбера защо.

В кореспонденцията им през годините Гарт бе споделял с Ралф доста неща, които не би могъл да спомене пред Нат или Марти просто защото понякога е по-лесно да се довериш на приятел, с когото не се виждаш всеки ден. Но дори на него не би могъл да каже, както и на никой друг, че съпругата му може би продължава да обмисля възможността да го напусне.