— Госпожо Андерсън, аз съм Джули Фантъм. Мишел е толкова нетактичен, извинявайте. Не трябваше да ви казва всичко по този начин.

— Няма значение — отвърна Сабрина и седна на ръба на леглото. — Знаех, че на яхтата е имало бомба. Но просто не очаквах в момента да чуя точно това. Всичко ми изглежда толкова далечно. Какво още са разкрили?

— Това е всичко, което знаем. Ще го включим в нашата статия, която излиза през декември. Знаете ли за кражбите на Макс Стайвесънт? И че Ласло и Кар са съхранявали откраднатите вещи? Те двамата се опитвали също така да продават и някои фалшификати наред с истинските антики. Сигурно сте чули всичко това от Сабрина?

— Да. Но какво ще стане с „Амбасадор“?

— Няма нищо страшно. Вашият магазин наистина е в списъка на „Уестбридж“ като един от купувачите; но репортерите търсят сензации, така че няколко фалшиви произведения на изкуството едва ли ще ги заинтересуват. За тях са важни Ласло и Кар, които са поставили бомбата на яхтата на Стайвесънт. Това наистина е нещо сензационно. А то по никакъв начин не е свързано с „Амбасадор“.

— Не, свързано е. Ако Сабрина е била убита, защото е знаела нещо…

— Едва ли има нещо такова. Знаехме, че вие сигурно ще се опасявате от подобно развитие на нещата и преди не можехме със сигурност да ви кажем дали сте права, или грешите. Но сега нещата са ясни. Кар и Ласло са се разприказвали в полицията, взаимно се обвиняват за всичко, но всъщност цялата работа се свежда до тяхната кавга със Стайвесънт за фалшификатите. Той ги е предупреждавал, че те могат да бъдат открити, което ще доведе до разследване и разкриване и на кражбите. Кар и Ласло смятали, че той има намерение да се отърве от тях, така че решили да го изпреварят.

— Значи те са преследвали единствено Макс, а не и Сабрина?

— Точно така. Преди години Ласло е работил известно време на „Лафит“ като секретар на Стайвесънт, участвал е и в някои от кражбите на произведения на изкуството, а после е пренасял крадените вещи по италианската Ривиера.

Лодката, спомни си Сабрина. Видя я призори, когато бе излязла навън, за да подиша чист въздух и да избяга от Дентън. С тази моторна лодка се бе върнал отнякъде Иван Ласло.

— Така че той е познавал хора от екипажа на яхтата — продължи Джули — Отишъл уж да ги види, докато яхтата била в пристанището на Моите Карло. Така успял да сложи бомбата. Но не могъл да я нагласи както трябва и тя избухнала твърде бързо, яхтата била само на две мили от брега и френските спасители успели твърде бързо да я измъкнат. Иначе едва ли някой щеше да разбере, че не е било инцидент.

— И те са убили всички тези хора…

— Дори не са се замислили. Опитвали са се да представят всичко като нещастен случай. — Последва кратка пауза. — Стефани, по-добре ли се чувствате сега или по-зле?

— И от двете по малко.

Джули продължи да й разказва новините от Лондон, като между другото спомена, че нейната приятелка Габриела е била забелязана няколко пъти да вечеря с Брукс Уестърмарк. Сабрина й беше благодарна за това. Животът продължава, искаше да й каже Джули.

— Е, дочуване — каза накрая тя.

— Благодаря ви — отвърна Сабрина. — Благодаря и на Мишел.

— О, на Мишел ще му дърпам ушите, задето постъпи така нетактично.

Сабрина се засмя. „Ах, каква двойка са само“ — помисли си с умиление, точно както правеше, когато живееше в Лондон. Чудеше се дали тримата биха могли да бъдат приятели отново, след като тя вече нямаше да е Сабрина, а Стефани.

Купчината пликове бяха на леглото до нея. Утре щеше да ги даде на Линда. А това означаваше, че не й остава нищо за вършене. Вече нямаше и никаква пречка за заминаването й в Лондон: историята с фалшификатите излезе наяве, но „Амбасадор“ не беше замесен, нямаше да се опасява, че тя може да навреди на репутацията й или да хвърли сянка върху паметта на Сабрина. Нищо не я заплашваше; всъщност никога нищо не я бе заплашвало.

Бе приключила с всичко и вече нямаше защо да остава тук.

Нямаше защо да остава. Седеше на леглото и имаше чувството, че времето забавя своя ритъм, че всичко като че върви към своя край. Виждаше ясно предметите около себе си; това бяха най-обикновени мебели, но в момента те като че блестяха и се запечатваха в паметта й, присъединявайки се към спомените от Деня на благодарността. Сега имаше един последен шанс да ги запомни така добре, че като затвори очи, да може да си ги представи, сякаш бяха наистина пред нея. След три дни, в понеделник, щеше да си тръгне оттук. Първо ще отиде в Ню Йорк заедно с Гарт, а след това ще отлети сама в Лондон. Стефани Андерсън щеше да се прехвърли в живота на Сабрина Лонгуърт.

Ние винаги ще си останем тук, бе казал Гарт: това е една незавършена история.

Една част от живота на Стефани, друга част от моя живот — как бих могла да ги завърша?

Два недовършени живота, според определението на Гарт.

Да. Но по-добре така, отколкото да те нараня, като ти кажа истината. Или да живея с теб в една лъжа, изградена върху смъртта на сестра ми.

— Мамо!

Не мисли за това сега. Наслаждавай се на последните няколко дни.

— Да, Клиф — извика тя и слезе долу във всекидневната.


По-късно Сабрина щеше да си спомня за тези три дни като за някаква странна смесица от гласове и жестове. Щеше да се опитва да открои отделни моменти, но те просто щяха да й се изплъзват. Единственото, което й бе останало от това време бе, че в тези дни изпитваше от невероятно щастие до отчаяние, а часовете се изнизваха като сън и тя не бе в състояние да забави времето.

В петък вечерта Лойд Строс даде вечеря в чест на спонсорите на университета, както и за преподавателите и учените от страната, които участват в дейността му. Пени и Клиф също присъстваха, бяха седнали в края на масата, възхитени от думите, които се казваха за баща им, и блестящата елегантност на майка им, която бе облечена в красива рокля с цвят на старо злато и бродиран къс жакет в подобен цвят. Стаята беше ярко осветена и изпълнена с хора.

— Това е извинението на Лойд — усмихна се Гарт доволен, но и трогнат от тържеството. — Явно иска да му простим за този приятел с разследванията.

Сабрина почти не говореше, наблюдаваше всичко наоколо, възхищаваше се на Гарт, че приема без особен шум поздравите на колеги, които са много по-възрастни и по-известни от него, както и похвалите на спонсорите и на преподавателите от самия университет. След вечерята, седнала на една от предните маси, тя слушаше представянето за Гарт, дадено от президента — от което научи някои неща, които не знаеше до този момент — а след това и официалното обявяване на назначаването му за директор на Института по генетика.

Като се усмихваше на бурните ръкопляскания и пред светкавиците на фотоапаратите, Сабрина си мислеше, че тя също има принос за този радостен миг. Може би всичко щеше да стане точно така и без нея, но тя беше тук и помогна. Той би трябвало винаги да помни това.

Гарт се изправи до нея и каза няколко думи за главните цели на института и неговия екип, а заедно с това благодари на всички, които са помогнали за реализирането на тази идея.

— Обаче — добави той — аз бих искал да благодаря на двама души, които ми помогнаха да осъществя целта си. На Лойд Строс, който с много любов и отговорност ръководи университета, и на съпругата ми, която нито за миг не престана да ме окуражава и подкрепя, насърчаваше ме да се стремя към все по-високи и по-високи цели, без, разбира се, да губя постоянната връзка със семейството си и с чудесния ни съвместен живот. — Той погледна надолу и срещна блестящите очи на Сабрина. — Стефани Андерсън.

Всички се изправиха и бурно аплодираха, когато Гарт седна на мястото си и хвана ръката на съпругата си.

— А тя е също най-привлекателната жена, която някога съм познавал — тихо й пошепна той, — и в момента бих предпочел да съм в леглото с нея, вместо в тази огромна зала, пълна с хора.

— Скоро и това ще стане — усмихна се щастливо тя. — Веднага щом успея да те измъкна от другите ти почитатели.

Единственото реално нещо в този миг бяха очите на Гарт, вперени в нейните, ръката му, стиснала нейната, и нежното докосване на устните й от неговите, точно преди президентът на университета да го отвлече за разговор с местни бизнесмени, които бяха изразили желание да създадат фонд за подпомагане на института.

Това беше всичко, което си спомняше от тази вечер, макар че след това разговаря с много хора, а по-късно, след като се прибраха вкъщи и децата си легнаха, двамата с Гарт се любиха. Любиха се така, както бяха свикнали да го правят през последните седмици: бавно, с много нежност, сякаш цялото време на света бе тяхно, за да не пропуснат възможността да дадат колкото се може повече и повече да получат.

Но всички тези моменти по-късно й се губеха, скрити може би в тъмнината, а на сутринта Клиф и Пени ги събудиха, щом слънцето се показа, за да им напомнят за плановете им за уикенда.

— Не сте забравили, нали? Отиваме да караме ски със семейство Голднър!

— Мисля, че има разлика между това да забравиш и това да започнеш уикенда си в един по-цивилизован час — сериозно започна да ги поучава Гарт, докато галеше нежно гърдата на Сабрина под завивката. Но накрая двамата се предадоха и съвсем скоро те вече бяха тръгнали към Мичигън.

И спомените от уикенда бяха също толкова мъгливи, както и всичко останали от тези последни дни. Спомняше си лицето на Гарт близо до своето, когато децата бяха напред и двамата останаха за миг сами, спомняше си как я целуна нежно и й пошепна „Обичам те“, преди Нат и Долорес да ги настигнат. Спомняше си след това ледената спалня, където двамата с Гарт се съблякоха бързо и се вмъкнаха треперещи в студеното легло, как след това се притиснаха един в друг и постепенно се стоплиха, а миг по-късно той почти без да мърда, за да не се губи топлината, бе вече вътре в нея.

Но това беше всичко, един спомен, който й носеше остра болка от преживяното щастие и пълно отчаяние пред бъдещето.