„Непоклатима логика“ — помисли си Сабрина.

— И как смятате, че ще успеете?

— Имам „добър“ по основния си предмет и това е напълно достатъчно.

— Не, трябва също да ме спечелите на своя страна.

— Но аз не бих могла да направя нищо за вас — учудено я погледна момичето и нервно загриза нокътя си.

— Помислете малко. След като нямам никакво желание да преспя с вас, какво друго бихте могли да ми предложите, което да ме заинтересува?

Рита я гледаше доста уплашено, после хвърли разсеян поглед из помещението, след това я изгледа с ужас.

— Сигурно искате да призная, че това, което написах, не е вярно? Но тогава ще трябва да призная, че писмата са от мен! Не мога да го направя! Ще ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!

— Е, смятам, че би могло да се преговаря по този въпрос — отвърна Сабрина и въздъхна с облекчение. — Ще отида при заместник-ректора. Ако вие разкажете всичко, смятам, че тримата ще можем да измислим нещо. — Тя бутна настрани количката и се наведе към Рита. — А сега да изрепетираме какво точно ще му кажете.


Снегът продължи да вали от сутринта в Деня на благодарността и не спря до вечерта.

— Е, какво да се прави — каза Долорес. — И без това имаме нужда от малко влага след сушата през лятото и есента.

— Колко ли ти е благодарен снегът — каза Нат, като я прегърна нежно през рамото — за това, че му разрешаваш да вали.

— Ще видиш, че няма да поискам снегът да спира — усмихна се тя и намигна на Линда.

— Видя ли това? — изненадано пошепна Линда на Сабрина. — Не съм забелязвала Долорес да е намигала на някого досега.

— Да, права си. — Тя режеше на парченца портокали и ги подаваше на Долорес, за да ги смеси с боровинките, докато Линда приготвяше тестото за сладкиша. Е другия край на стаята Гарт и Марти приготвяха царевичен пудинг, като използваха рецептата на прабабата на Гарт. Нат подготвяше вината, от време на време проверяваше дали е готова пуйката, а когато беше свободен, обикаляше наоколо и опитваше от всичко.

Сабрина слушаше непринудените разговори и смеха им и си пое дълбоко дъх, сякаш можеше да поеме цялата атмосфера и звуците на своето щастие и да ги съхрани в душата си за в бъдеще. За пръв път прекарваше такъв прекрасен ден с приятели: готвеха заедно, украсяваха стаите, после слушаха смеха и веселите разговори на децата, седнали около масата. „Първият ми и последен такъв ден — мислеше си тя. — При това той дори не би трябвало да е мой, той е на Стефани.“ Горчива тъга затъмни щастието й и една сълза се търкулна по бузата й върху портокала, който режеше.

— Мислех, че само лукът може да предизвика сълзи — каза Нат, който пръв забеляза. — Никога не ми се бе случвало да видя сълзи в очите от портокал. Искаш ли да те заместя?

— Ще ми мине — поклати глава Сабрина.

— Тъгата винаги преминава, но спомените остават. Просто не си имала достатъчно време. А и тази бъркотия около Гарт сигурно доста те е разстроила. А, ето че това ми напомни за нещо важно — каза той, взе бутилка вино и напълни шест чаши, като ги раздаде на всички. — Дами и господа, искам да вдигна първия тост на празненството, един от многото за тази вечер. — Направи малка пауза, след това продължи: — Имали сме много щастливи моменти, но днес искам да отбележа три чудесни повода, за които вдигам тост. За Марти Талвия, новия главен редактор във „Феърбанкс Пъблишърс“, който ще предизвика революция в областта на издаването на учебници, като се погрижи те да са написани на английски, а не на жаргон; за Гарт Андерсън, за победата му над безскрупулните лъжи, на които само един плиткоумен отнесен детектив можеше да повярва.

Сабрина вдигна очи и видя лицата на шестимата, отразени в стъклото на прозореца. Те стояха близо един до друг в боядисаната в меден цвят кухня, а навън вече настъпваше подранилата зимна нощ. Тя не сваляше очи от тази мила гледка, като се опитваше да я запечата в съзнанието си. Скръбта отминава, спомените — не. Аз ще запазя тези спомени. За Стефани. За семейството и приятелите й. Защото за един кратък период от време те бяха и мое семейство, и мои приятели.

— А за кого е третият тост? — попита Долорес.

— Твой ред е — обърна се Нат към Гарт.

— Той е за съпругата ми — каза той и хвана ръката на Сабрина — която разкри авторката на анонимните писма и след разговор с нея, за който не иска да ми каже нищо, успя да я заведе право в кабинета на Лойд Строс — там момичето е направило пълни писмени признания и се е подписало. За съпругата ми, която след това спази поетото обещание и успя да убеди Лойд да разреши на студентката да се дипломира. И която, след като младата дама си тръгнала — Лойд лично ми разказа това — така му се е накарала, че той ще го помни цял живот, и висяла над главата му, докато не издиктувал специално съобщение на секретарката си, което да се разпространи чрез пресата. И която накрая, това също ми го каза Лойд, отказала да напусне кабинета му, докато той не определи датата за оповестяване на назначаването ми за директор на Института по генетика.

Той чукна чашата си в тази на Сабрина.

— Ето това е моята съпруга. Голямата ми любов.

— Стефани, ти дори не спомена и дума за това — развълнувано извика Линда с премрежени от сълзи очи. — Това е най-прекрасната история, която някога съм чувала. — После прошепна на Марти: — Иска ми се и аз да бях направила нещо толкова прекрасно за теб.

— Ти го направи — отвърна той. — Остана при мен.

— Обичам те — тихо изрече Сабрина и погали Гарт по бузата.

— Ти си моят живот, моят свят, цялото ми същество — отвърна Гарт, прегърна я и нетърпеливо потърси устните й.

Тя затвори очи. Не мога, не мога, не искам да се налага да го напускам.

След миг отвори очи и обяви развълнувано:

— И аз искам да вдигна тост.

— Става Богу! — обади се Нат. — Защото чашата ми е празна. Сълзите й бяха изчезнали и тя изглеждаше невероятно красива, помисли си той. Странно е, че те толкова бяха свикнали с тази нейна красота, че тя обикновено не им правеше впечатление. Само понякога като че я виждаха за пръв път и оставаха изумени от красотата й. Като я гледаха сега, те просто не можеха да повярват, че това е обърканата, смазана от мъка жена, за която Гарт им говореше след погребението. Но Нат бе усещал как понякога изведнъж я обзема тъга при някакъв спомен за Сабрина и знаеше, че тя все още не е преживяла мъката си — макар че в този момент изглеждаше наистина спокойна и уверена.

Потънал в тези мисли, той не можа да чуе тоста й. Сигурно е бил за Гарт, за избирането му в управителния съвет на Асоциацията по генетични изследвания. Това бе висока чест за учен, още ненавършил четирийсет, така че радостта им бе напълно законна.

— … среща на управителния съвет следващата седмица в Ню Йорк — чу Нат последните думи на Гарт.

— И Стефани ли ще дойде? — попита Линда. — Но какво ще стане с продажбата на онзи парцел…

— Маделин ще ти помогне — успокои я Сабрина. — Освен това ще работя заедно с теб през тази седмица, преди да замина. Ти вече знаеш толкова много, ще се справиш чудесно, добре го знаеш. Маделин смята, че си невероятна. И аз също.

— Мамо, умираме от глад — извика Клиф, нахлул внезапно в кухнята. — Кога ще ядем?

— Господи, птицата! — почти изкрещя Нат. — Забравих за задълженията си — разтревожено добави той и отвори фурната. — Кога всъщност искате да ядем?

— След един час — отвърна Долорес.

Всички се разбързаха да свършат нещо в кухнята, за да стане вечерята по-скоро. Сабрина хвърли поглед към прозореца. Виждаше се единствено тъмнината навън, всички отражения бяха изчезнали.


На следващата вечер след празненството Сабрина се изкачи на третия етаж и седна на бюрото на Стефани. Изпразни от чекмеджетата снимките и плановете, които сестра й бе запазила от своя бизнес с недвижими имоти. Постави всичко в пликове, които щеше да даде на Линда. През следващите години тя щеше да продължи работата, която бе започнала Стефани.

Цареше необичайна за къщата тишина и Сабрина погледна към купа с пликове. Бе направила опит да завърши едно по едно всичко, което по трагичен начин бе прекъснато със смъртта на сестра й. Клиф се бе освободил от влиянието на бандата и почти с радост понасяше ограниченията, които му бяха наложени през последния месец. Бе разказал всичко на баща си и двамата се бяха разбрали. Сабрина не знаеше какъв точно е бил разговорът им, но вечерта, когато си лягаха, Гарт й каза:

— Клиф сигурно ще успее да оцени един ден какво направи ти за нас двамата, като ни помогна да останем приятели. Аз го оценявам. Оценявам теб самата.

Бе помогнала и на Гарт да се спаси от скандала с анонимните писма, историята бе вече почти забравена и той бе потънал в работа, от сутрин до вечер се срещаше и водеше разговори с архитекти и строители за новия Институт по генетика. Подаде ръка и на Линда, когато тя имаше нужда от нея, точно както би направила Стефани. Скоро щяха да започнат уроците на Пени по рисуване, а следващия месец костюмите, които тя бе проектирала и направила, щяха да се използват в училищния куклен театър…

Няма да мога да го видя. А й обещах…

— Мамо, няма ли да слезеш долу?

— Да, Клиф, ей сега…

— На телефона, мамо! От Лондон!

Лондон? По това време? Сигурно се е случило нещо лошо; там беше три часът сутринта. Кой би могъл да звъни…

Тя грабна пликовете и изтича надолу към телефона в спалнята.

— Госпожо Андерсън, аз съм Мишел Бернар, срещнахме се на погребението на Сабрина, ако си спомняте.

— Да, спомням си. Какво се е случило? Нещо с „Амбасадор“? Да не би да…

— Не, става дума за нещо друго. Днес разбрахме от Скотланд Ярд, че Иван Ласло и Рори Кар са арестувани за поставяне на бомба на яхтата на Макс Стайвесънт. Изглежда, че те…

— Почакайте. Моля, почакайте една минута.

— О, по дяволите… Извинявайте, Джули ме предупреди да не казвам всичко така направо…