— Виждала ли си го? — попита я, изненадана от въпроса й.

— До този момент дори не бях сигурна, че съществува. Чух някакви слухове из катедрата. А една личност с мазна физиономия непрекъснато се мотае наоколо и задава доста груби въпроси, на които никой от нас не желае да отговаря. Едва ли някой вярва, че Гарт наистина е замесен в тази мръсотия, той е не само много етичен, но и достатъчно разумен, за да не го прави. Кажи ми какво става.

Сабрина й разказа за посещението на Дженкс и как Гарт го е изхвърлил. Двете се засмяха, а после заговориха за по-общи неща, свързани с работата им, за книгите, които бяха чели напоследък.

— Трябва да се връщам на работа — каза накрая Сабрина. — О, почти бях забравила. Можем ли пак да разчитаме на теб да вземеш у вас Пени и Клиф за три дни? Гарт има среща в Ню Йорк на трети декември и иска аз да отида с него.

— Разбира се, че ще ги взема, те са чудесни деца, а и моите много ги обичат. Имам чувството, че съкровеното желание на Барбара е да бъде на мястото на Пени Андерсън.

— Вивиан?

— Да?

— Това ли е класът на Рита Макмилън?

— Да, защо?

— Просто ми беше любопитно. Обядът беше чудесен.

Сабрина се обади на Маделин и й каза, че няма да се връща в магазина до края на деня. Помисли си дали да не се отбие в кабинета на Гарт и да му разкаже за Рита, но знаеше, че тогава той ще поиска да говори сам с момичето. „Трябва аз да уредя този въпрос — помисли си тя. — Точно затова останах тук — за да направя това за него и за Стефани.“

След края на часа Сабрина спря едно момче и го помоли да й посочи Рита Макмилън. След като разбра коя е, тя се насочи директно към нея.

— Казвам се Стефани Андерсън — каза й и протегна ръка, за да се запознае с нея. Русото момиче с бледосини очи докосна с нежелание протегнатата ръка. — Бих искала да разговарям с вас. Факултетният клуб е отсреща, там бихме могли да седнем на спокойствие.

— Не мисля, че…

— Много е важно — твърдо заяви тя и я поведе напред по коридора. — Разбрах, че сте изучавали генетика при съпруга ми миналия семестър.

Усети нарастващото безпокойство у момичето и забеляза, че лицето му се зачерви. Не си казаха нищо повече, докато не стигнаха до клуба на факултета. Сабрина вече бе идвала тук с Гарт и портиерът се втурна да я посрещне.

— Госпожо Андерсън! Радвам се, че ви виждам отново. — Той хвърли само бегъл поглед към Рита и отново насочи изпълнените си с възхищение очи към Сабрина. — Часовете за сервиране на кафе започват след малко, но може би ще поръчате някакъв десерт или плодове?

— Може ли да получим по чаша чай?

— Чай! Разбира се. Горе в момента няма никого — добави той. — Ще бъдете съвсем сами.

Сабрина му се усмихна, но не каза нищо, с което да задоволи любопитството му. Когато се качиха горе, тя поведе Рита към дъното на голямата стая с високи тавани, изпълнена с маси, кресла и дивани. Седнаха на два люлеещи се стола много близо една до друга. Сабрина стисна ръце в скута си, като гледаше изпитателно Рита. Не пропусна да забележи объркания й поглед. „Явно не е свикнала да бъде пренебрегвана от мъжете — помисли си, — при това докато една по-възрастна жена е в центъра на вниманието. Колко ли възрастна й изглеждам с моите трийсет и две! Би било наистина забавно, ако тя не се бе опитала да унищожи кариерата на Гарт.“

Момичето явно се смущаваше от изпитателния й поглед.

— Е? — попита накрая то. — Ето ме тук, за какво искахте да говорим?

— Мислех си, че би било добре да се запознаем. Вие скоро ще се дипломирате, нали?

— Да — кратко отсече Рита и стисна с ръка облегалката.

— Но не трябваше ли да се дипломирате през юни?

— Аз… промених плановете си.

— И какво ще правите след завършването?

— Не знам още. Ще пътувам, може би ще започна работа.

— Каква работа?

— Не съм решила още. Нещо вълнуващо. Може би ще стана дизайнер на дрехи или ще се заема с вътрешно обзавеждане. Нещо от този род.

— И ще станете известна?

— Разбира се, защо не?

— Чаят ви, госпожо Андерсън — главният келнер от столовата се бе появил пред тях с количка.

Нат Голднър, който излизаше от библиотеката, се загледа учудено в количката, след това видя Сабрина и й изпрати въздушна целувка за поздрав.

— Как успя да омаеш персонала в кухнята?

— Мисля, че вълшебната думичка е „чай“.

— Не и ако аз я произнеса. Мога ли да седна при вас?

— Извинявай, Нат, но точно сега няма да може. Имаме личен разговор.

— Тогава някой друг път — каза той, кимна на Рита и целуна Сабрина по бузата. — Ще се видим скоро.

— Май въртите всички на пръста си — каза с неприкрита завист момичето.

— Отнасям се с уважение към хората — поправи я тя, като й подаваше чаша с чай. После замислено изрече: — Значи вие искате да станете известна. Сигурно ще си спечелите много приятели, ако това се осъществи.

— Така е — кимна доволна събеседничката й.

— Но също и врагове. Обикновено колкото повече хора познава човек, толкова по-голяма е вероятността да разгневи някого или да предизвика завистта му, при това без дори да си дава сметка как е станало.

— Не разбирам нищо от тези неща.

— Разбира се, вие сигурно ще имате много повече приятели, отколкото врагове, но трябва да сте подготвена и за двете. Защото когато човек е известен, никога не може да е сигурен как се отнасят другите към него или какво говорят зад гърба му. Но известните са подготвени за това, разбира се.

— За кое?

— Че хората биха могли да говорят за тях неща, които не са верни — отвърна съвсем спокойно Сабрина. — Когато се случи нещо подобно, казваме, че е пуснат слух. Питали ли сте се някога как възникват слуховете? Понякога като нещо вълнуващо и дори опасно, друг път, за да може някой да се почувства много важен, трети път — за да се види реакцията на останалите, но вероятно най-често за отмъщение. Още малко чай?

— Не — отвърна Рита, като не сваляше сините си очи от нея.

— Разбира се, човек, който е решил да се посвети на дизайн на дрехи или вътрешно обзавеждане, никога не би си позволил да пуска слухове. В края на краищата от уроците си по история сигурно си спомняте, че в резултат на слухове са избухвали войни, предизвиквани са революции и невероятни паники… Кой би могъл да вярва на човек, позволил си да пуска зловредни слухове? Такъв човек е опасен, защото без да се замисля, пошушва нещо или си прави непристойна шега, или написва анонимно писмо…

— Да не би да се опитвате да ме заплашвате? — попита момичето и примигна с бледите си очи.

— Защо да го правя?

— Защото не ме харесвате.

— Не ви познавам, така че не бих могла нито да ви харесвам, нито да не ви харесвам. — Сабрина напълни чашата й с чай. — Но истината е, че имаме различна представа за лоялност, а интересите ни са се сблъскали по един въпрос.

Рита я гледаше неразбиращо.

— Вашият интерес е свързан с това, което ви е приятно, лоялността ви се ограничава само до вас самата. При други обстоятелства това едва ли щеше да ме интересува, още повече, че смятам самовлюбените хора за доста досадни. Но след като вашият интерес заплашва съпруга ми, който силно ме интересува и на когото дължа лоялност, ние двете неминуемо ще се сблъскаме.

— Не разбирам за какво говорите — намръщено отвърна момичето. — Вие сигурно сте луда.

— Това беше грешка — спокойно заяви Сабрина. — Не трябваше да се конфронтирате с мен, по-добре беше да се опитате да спечелите симпатията ми.

— Не ме интересува какво…

— О, интересува ви. И би трябвало. — Тя се приведе и погледна момичето право в очите. Говореше с нисък глас, но думите отекваха като стоманен звън между тях: — Защото аз мога да ви изложа, да покажа каква сте всъщност и да ви попреча да се дипломирате.

— Не можете да направите подобно нещо! Просто няма да успеете! Само защото съпругът ви ме мрази…

— Съпругът ми ви мрази? Но защо?

— Защото… защото не се съгласих да легна с него — отсече Рита.

— Вие сте една малка глупачка — поклати глава Сабрина. — Не можете ли поне веднъж да се опитате да използвате главата си, вместо това, което е между краката ви? Колко дълго смятате, че ще можете да купувате всичко благодарение на това, че сте жена? И дали подобна сделка е достатъчно изгодна за вас? И колко ли приятели ще имате, след като всеки път, когато продавате себе си, вие всъщност създавате проблеми за жените, които биха искали да успяват благодарение на ума си?

— Той ви е казал какво да говорите. Използва точно същите думи миналия юни.

Сабрина постави чашата си встрани.

— Сега ме слушайте внимателно. Съпругът ми не знае, че ще се срещна с вас. Този разговор е между нас двете и се надявам, че ще уредим заедно нещата. Но дори и той да знаеше, че съм тук, не би могъл да ми каже какво да говоря. Никой не ми дава съвети какво да говоря. Това го решавам сама и не искам разрешение от никого. Вие бихте могли да го разберете, ако гледахте на себе си като на разумна личност, а не като на машина за секс. — Замълча за миг. — Но с вас говорехме за други неща, нали? Дипломирането ви. Анонимните писма. И колко гениален е този, който ги пише.

Настъпи продължително мълчание. Сабрина внимателно следеше изражението на Рита, докато тя се мъчеше да намери някакъв отговор и накрая съвсем помръкна.

— Ще ме издадете ли?

Ще ме издадете. Сякаш бе тригодишна.

— А какво си мислите, че исках да кажа, когато ви уверих, че ще ви разоблича?

— Не знам. Просто не предполагах, че знаете за писмата. Но вие не можете да го направите — извика след малко. — Ще ме накажат, може дори да ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!

— Разбира се, че няма да можете да се дипломирате — твърдо заяви Сабрина. — Нали вече ви казах, че ще ви попреча за това.

— Но аз трябва да се дипломирам! Родителите ми ме предупредиха, че няма да ми дават повече пари, ако този път не завърша. А аз нямам никакви лични средства, така че трябва да се дипломирам.