— Да кажем, че ме задоволява — отвърна Гарт и затвори преди Строс да успее да го предупреди да не предприема нищо самостоятелно. След като Дженкс си отиде, двамата със Сабрина бяха решили да поговорят със студентите от неговия списък. Може би някой щеше да се издаде, мислеха си те. Но дори и това да не станеше, не можеха повече да бездействат.

Той се обади на съпругата си в „Колекции“.

— Просто исках да чуя гласа ти и да ти кажа, че те обичам. Разговарях с Лойд, който ще се опита да замени нашия глупав приятел. А и Марти Талвия най-накрая се обади, каза, че ужасно съжалява, задето ни е развалил настроението. Поръчах му да се погрижи за Линда, вместо да мисли за нас, ние ще се оправим. Тя при теб ли е?

— Да, планираме една продажба. А също така и вечеря в чест на Деня на благодарността. Марти си е намерил нова работа.

— Каза ми. Явно затова е решил да се обади най-накрая. Сигурно е смятал, че не може да се покаже отново пред нас, докато не е намерил начин да си изкарва прехраната. Вечерята за Деня на благодарността може да се превърне и в честване.

— За тях. Но не и за нас, все още.

Сабрина се прибра у дома за около час по обяд, за да се обади в Лондон.

— Никола, тук е Стефани Андерсън. Какво става с „Амбасадор“.

— О, моя скъпа Стефани. Имах намерение да ти пиша. Твоята скъпа сестра би била щастлива, защото всичко върви отлично.

— Какво по-точно означава това, Никола?

— По време на търга купихме старинния файтон и позлатения стенен часовник, за които ти спомена, купихме също така и…

— Никола.

— Да, Стефани.

— Какво продадохте?

— А, какво продадохме ли? През този сезон има намаление…

— По това време на годината не може да има намаление, Никола, за каква всъщност ме смяташ? Това е най-натовареното време за нашите клиенти. А какво става с твоя магазин?

— Нещата вървят… добре.

— Може би причината е в Амелия?

— Скъпа Стефани, говориш точно като Сабрина. Как само ме натъжава споменът за нея.

— Никола, може би е най-добре да извикаш Брайън на телефона.

— Не, не, Стефани, изобщо не се налага. Всъщност ние продадохме френския стенен часовник, онзи с ангелите, ако си спомняш. А също и двете неща, които ти купи по време на търга в Чилтън. Освен това се надявам, че ще убедя лейди Старгрейв да купи някои от мебелите от времето на Джордж V за лятната си къща в провинцията.

— Колко взехте за стенния часовник?

— Три хиляди.

— Можеше да донесе и четири. А за нещата от Чилтън?

— Двайсет и три хиляди за двете.

— Чудесно. Не смятам, че си имал намерение да скриеш това от мен.

— Не, не, скъпа, разбира се, че не. Смятахме да те изненадаме. Но ти измъкна всичко от мен. Как бих могъл да скрия нещо от теб? Дори и да искам, не бих успял. Сидни Джоунс непрекъснато е до мен. Между другото, той пита кога ще дойдеш?

— Скоро. Необходимо ли е моето присъствие в момента?

— Разбира се, скъпа Стефани, след като все още ти взимаш крайните решения за „Амбасадор“. Оливия спомена онзи ден, че толкова й напомняш за Сабрина, че й се иска да се преселиш тук и да си заживеем отново както преди, все едно, че нищо… господи, колко ужасно звучи това, но в устата на Оливия не ми изглеждаше чак толкова…

— Знам, Никола. Оливия умее да представя дори най-ужасните неща по обикновен начин.

— Господи, нима Сабрина ти е разказвала дори такива подробности за нас?

— Често — отвърна и си помисли, че би могла да престане да се преструва, би могла да се върне при тях и да им разкаже цялата истина. Двамата с Никола се разбраха за сумата, която ще получи за пребоядисването на магазина през декември, даде му някои указания какво да купят от два предстоящи търга, а също и за продажбите за Бетина Старгрейв. Никола я слушаше много внимателно. Вече не смееше да се отнася с нея като с некомпетентна провинциалистка, която лесно може да бъде пренебрегната. Накрая затвори телефона, но още преди да излезе от стаята, бе обзета от една нова мисъл, която я накара да седне. Веднага щом се върна при тях и им разкажа цялата истина. Но как бих могла да го направя? Как бих могла да кажа на родителите си или на някой друг, че аз съм Сабрина, след като не искам Гарт да научи това? Ако някой разбере, дори само един-единствен човек, то тогава новината лесно може да достигне и до него.

Тя се изправи и започна да се разхожда напред-назад из стаята.

Не мога да кажа на Гарт истината. Не мога да я кажа на никого.

Но ако не го направя, тогава ще си остана Стефани Андерсън до края на живота си.

Сабрина Лонгуърт ще бъде мъртва.

О, разбира се, тя е мъртва. Нали всички присъствахме на погребението й?

Ах, Стефани, погледни какво направихме!

Глава 19

На 20 ноември сутринта заваля сняг, спусна се лека мъгла, която сякаш нашепваше какво ще се случи скоро. Небето беше стоманеносиво, надвиснало ниско над двора, като почти докосваше черните клони на високото дърво, по които вече се бяха натрупали снежинки. Гарт включи камината, Сабрина помогна на децата да си намерят шапките и ръкавиците и след това те с внимателни стъпки преминаха през двора, като се обръщаха доволни да видят оставащите след тях следи.

Веднага щом тръгнаха, Сабрина застана до предния прозорец с чашата неизпито кафе в ръка. Дворът бе вече почти побелял от снега, над който стърчаха само хризантемите.

Ето я зимата. Сезоните се сменяха, а те все още не успяваха да очистят името на Гарт от анонимните клевети. Тя се бе опитала да му помогне, като бе непрекъснато до него, двамата се появиха на толкова партита и празненства, че сега получаваха купища покани всеки ден, каквито обикновено намираше в пощенската си кутия в Лондон. Но все още не бяха започнали да разговарят със студентите от списъка. Бяха така щастливи заедно. Обичаха се, беше им приятно да бъдат един с друг. Притесненията след завръщането й от Китай вече бяха забравени. Сега бяха радостни, изпълнени с живот.

Защото сестра ми е мъртва.

Тя се извърна от белия свят навън и се върна в кухнята. Ето отново мислите й бяха насочени към едно и също нещо. Дали беше възможно да забрави действителността или поне да се намери някакъв начин да остане да живее с Гарт и истината да се превърне в част от миналото, което няма нищо общо с настоящето.

Самозаблуждаваше се. А си бе обещала никога да не се опитва да го прави. Защото не би могла да извлича полза от смъртта на сестра си.

Не беше възможно да се промени, макар че се опитваше да забрави всичко това за малко. Някой ден, когато най-малко я очакваме, истината ще изплува. И ще ни унищожи. Телефонът иззвъня, обаждаше се Гарт.

— Погледнах графика си и си спомних, че през декември трябва да присъствам на една среща в Ню Йорк. Можеш ли да уредиш с Маделин да остане сама в магазина? Бих искал да дойдеш с мен.

— Кога през декември?

— На трети. За три дни. Ще попитам Вивиан, дали Пени и Клиф могат да останат при нея. Ще дойдеш ли?

— Да, бих искала — разсеяно отвърна тя, потънала в собствените си мисли. Колко странно, че Гарт се обади точно в момента, когато за пореден път се убеждаваше, че трябва да си тръгне… — Нали не възразяваш, ако след това замина за Лондон, за да проверя как вървят там нещата?

— Разбира се, че не — каза той след кратка пауза. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще отида сама.

Защото никога няма да се върна.

— След като предпочиташ да пътуваш сама, направи го. Колко време ще ти отнеме работата ти там?

— Нямам представа. Но сигурно ще поостана малко, след като веднъж съм отишла, ще бъде в къщата…

Този път паузата бе по-продължителна. Гарт почти бе убедил сам себе си, че тя вече не си мечтае да живее в къщата на сестра си, да следва нейния път. Но ето, че най-внезапно тя отново искаше да ги напусне и да се прехвърли в един друг живот. Точно когато отношенията им бяха най-добри, Стефани се готвеше да избяга. Почуди се дали да не й напомни, че бе обещала да остане поне докато се разкрие кой е написал онова анонимно писмо против него. Но бързо се отказа, не искаше нито да настоява, нито да моли.

— Ще поговорим за това по-късно — каза той. — Но нали няма да се откажеш да дойдеш с мен в Ню Йорк?

— О, не, разбира се. Ще обядвам днес с Вивиан, така че мога да говоря с нея за Пени и Клиф.

— Изглеждаш ми доста тъжна — обяви Вивиан, когато седна до нея в ресторанта. — Като рано настъпилата зима. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Говори за весели неща. Например за защитата ти. Гарт казва, че всички от комисията са гласували „за“. Заслужаваш най-сърдечни поздравления.

— По-добре е да запазиш поздравленията за собствения си съпруг. Защото той успя да надхитри предишния декан, да въздейства на комисията, свикнала да следва авторитетите, и да промени една политика, действала повече от сто години. В същото време уреди на семейство Гудман да остане, така че не ми се наложи да си търся друга работа. Това се казва наистина ангелска постъпка. За пръв път ми се случва. Той спомена ли ти, че вече го наричам свети Гарт?

— Очевидно ми е спестил този факт от скромност — с усмивка поклати глава Сабрина.

— При това е и скромен, не е ли това изумително? Всеки с неговата репутация и популярност би могъл да се възгордее. Студентите му се гордеят с него, да знаеш. А, чакай да ти кажа както говори за него една от студентките му. Разговаряхме за работата му и тя каза… но може би ще е по-добре да го напиша, така изглежда по-забавно. — Вивиан взе салфетката, написа една дума върху нея и я показа на Сабрина.

— Гений — прочете и препрочете Сабрина. „Точно това ми трябваше.“ — Доста умно — изрече тя с равен глас. — Как се казва?

— Рита Макмилън. Бива си я, не е от добрите студентки, никак не й се учи, но е умна и успява да се уреди. Тя е от онези хора, които винаги намират начин да постигнат целта си. Независимо за какво точно става дума. А сега ми кажи дали тъжната ти физиономия не се дължи на онова анонимно писмо срещу Гарт?