— За какво? — съчувствено попита Сабрина.

— Заради това, че обичам да чета и получавам високи оценки.

— Е, ние се гордеем с теб заради това. Но защо продължаваш да дружиш с тях, след като ти се присмиват? Заради парите ли?

— Не, понеже… Ако искаш да знаеш истината, страхувам се от тях. Заплашиха ме, че ще ме пребият, ако ги издам. А миналата седмица ме предупредиха, че ако не скрия крадените вещи, ще кажат на директора, че аз съм ги откраднал. Татко искаше да отиде в полицията, но аз го помолих да не го прави и не му издадох имената. Не бих могъл да ги кажа на никого. А и няма как да спра да им помагам, защото дори и да не ме набият, със сигурност ще ме изолират. Няма да разрешават на останалите, дори и на приятелите ми, да разговарят с мен и аз ще остана настрана от всичко и съвсем сам. Знам, че могат да го направят, мамо, и затова се страхувам от тях. Сега каквото и да направя, все ще бъде лошо. Ти със сигурност не можеш да ме разбереш, защото винаги си знаела какво да правиш, но с мен не е така. Аз не знам какво да правя.

— Ще ти кажа: ще бъдеш наказан да не излизаш от къщи в продължение на месец.

— Да не излизам? — Той се отдръпна малко назад и я гледаше учудено със зачервените си очи. — Но това не е честно!

— А да не би да е честно да работиш за тези престъпници? Или да се оставиш те да те пребият, или да ти се подиграват? Или да бъдеш обвинен пред директора, че си крал от магазини?

— На…

— Щом родителите ти са те наказали да се връщаш всеки ден вкъщи веднага след училище, да не ходиш на гости у приятели и да не излизаш вечер, ти имаш чудесно извинение да не работиш за тези момчета, нали? Честно им кажи, че просто нямаш никакъв избор. А след като месецът мине, ще им намекнеш, че родителите ти подозират нещо и ти не искаш да бъдеш наказан отново, така че трябва да стоиш настрана от тях. Но може и да не се стигне до тези обяснения. Защото докато си затворен вкъщи, ще накараме полицията да наблюдава магазините, откъдето са отмъквани вещи. Ти ще ни кажеш кои са те, без да споменаваш никакви имена на момчета от групата. Сигурно съвсем скоро ще ги разкрият, не ми изглеждат особено хитри.

— Това не ми звучи никак лошо. Дори е доста умно! — възкликна Клиф, като я гледаше с възхищение.

— Да, наистина добре го измислих. Особено като се има предвид, че не ме бива особено в тези работи.

— Мамо, бих искал да те помоля още нещо. Ако успея по този начин да се измъкна от кашата, няма защо да казваме на татко. Просто няма да се наложи.

— Значи искаш отново да го лъжеш?

— Не, просто няма да споменавам нищо по този въпрос.

— Но да се крие истината е една от формите на лъжата. Ако го накараш да вярва в нещо, което в действителност не е така… — тя внезапно млъкна и се загледа в пространството. „Коя съм аз, че да давам подобни съвети?“

— Мамо?

— Клиф, в килера има няколко празни кашона — обърна се към него Сабрина. — Иди и ги вземи, за да опаковаме в тях крадените вещи, и двамата с баща ти ще ги занесем в полицията, когато отидем да разговаряме там.

— Но тогава те ще разберат, че аз съм съхранявал краденото.

— Ще намерим начин да не те замесваме в тази работа. Момчето продължаваше да се двоуми и тя започна да губи търпение.

— Трябва да имаш доверие в нас, Клиф! А сега побързай, донеси кашоните.

Мърморейки нещо под нос, Клиф излезе от стаята, а Сабрина остана сама и се опита да се успокои. Започна да се разхожда напред-назад, като се надяваше постепенно да дойде на себе си. Точно в този момент се чу хлопването на входната врата и веселият глас на Пени закънтя из къщата още преди да се е появила тя самата.


Гарт прегледа бележките си и направи списък на единайсетте студенти, които през миналата година имаха по-ниски бележки или значително бяха понижили успеха си.

— А тази? — попита Сабрина. — Защо срещу името й си поставил въпросителна?

— Това е Рита Макмилън — поясни той. — За нея съществува възможност. Не ти ли разказах какъв е случаят миналия юни?

— Не си спомням.

— Струва ми се, че ти казах. Тя се опита да използва красотата си, за да си осигури по-висока бележка, и аз направо я изхвърлих. Дори май я нарекох никаквица. Независимо от това реших да й дам още една възможност да се дипломира. Този семестър трябва да продължи в класа на Вивиан и ако покаже добри резултати, ще получи диплома. Но нашият конфликт беше преди повече от шест месеца. Не вярвам сега да е замесена.

— Младите момичета са доста злопаметни — каза Сабрина. — Особено когато е наранено самолюбието им.

— Може би Рита разсъждава като теб — усмихна се той. — И какво ще правим сега с този списък? Честно да ти кажа, имам чувството, че съм изпаднал в доста смешно положение — все едно, че някой ми е дал пистолет — играчка и ме кара да играя с нея на крадци и полицаи. Мисля, че съм много по-добър в откриването на някои бактерии.

— А аз с по-голямо удоволствие бих разглеждала старинни изделия от фин порцелан.

— Аз се занимавам с бактерии, ти — с фин порцелан. А ето, че сега трябва да се правим на детективи. Ама че сме двойка!

Те наистина бяха страхотна двойка. Сабрина бе сигурна в това. Навсякъде ходеха заедно. В сряда вечерта, два дена след като се върна, двамата бяха на филмова премиера, а след това на прием, организиран в чест на директора на института. Във вторник бяха на коктейл, където ректорът на института се държа толкова внимателно.

— Просто не мога да ти се нагледам — каза й Гарт. — Толкова си хубава.

Тя действително бе много хубава през тази седмица, за пръв път се обличаше като Сабрина Лонгуърт. Носеше ярки дрехи, а косата й падаше като злато върху раменете й. Непрекъснато беше в добро настроение, усмихваше се чаровно и никога не се отдалечаваше от Гарт. В събота вечерта двамата се появиха на откриването на новия музей на изкуствата в университета, където Сабрина през цялото време разговаряше съвсем компетентно с художници, скулптори и колекционери, които бяха доста изненадани от нейните познания. Тя се чувстваше отлично в обкръжението на толкова хора и доста се смути, когато в един от редките моменти, когато бе останала сама, към нея се приближи Лойд Строс и й каза:

— Ти наистина си чудесна, Стефани. Невероятно е, че можеш да се държиш така толкова скоро след преживяната загуба.

— Правя го заради Гарт — ясно му отвърна тя и го изгледа изпитателно, търсейки в очите му отговор на въпроса, дали думите й са достатъчно убедителни. Той не каза нищо повече, само ги покани на вечеря на следващия ден.

— Но вие никога не си оставате вкъщи — мърмореше Пени, докато Сабрина разресваше косата си пред тоалетката в неделя вечерта.

— Имаме доста задължения — поясни кратко Гарт и пооправи вратовръзката си пред огледалото, а после продължи да обяснява на Пени: — Тези посещения са в интерес на работата ни, скъпа.

Сабрина бе обзета от един натрапчив спомен, докато наблюдаваше посърналото лице на детето.

— Ние вече не сме едно семейство — как бихме могли да бъдем, след като почти не ви виждаме!

Спалнята като че в миг притъмня. Сабрина и Стефани Хартуел бяха застанали пред огромното огледало в къщата им в Атина и наблюдаваха как родителите им се приготвят за бал в посолството.

— Всеки може да се среща и да разговаря с вас, но не и ние! Единственото семейство, което имаме, се състои от Стефани и мен — двете сме си цялото семейство!

Спомняше си го много ясно. Но през последната седмица сякаш бе забравила. Тази седмица бе прекалено заета — по цял ден работеше, а вечер излизаха, точно както живееше в Лондон: с натоварен график от обеди и вечери, срещи и разговори, нови лица. Досега не си даваше сметка колко й липсва този забързан ритъм. Понякога, застанала в центъра на група хора, под блестящите светлини в залите, с чаша вино в ръка, заслушана в приятната музика или във веселия смях на другите, тя сякаш забравяше за миг коя е всъщност. Световете й се преплитаха и тя докосваше леко Гарт, застанал близо до нея, и изпитваше такава любов към него, харесваше й как ги гледаха останалите — те бяха една двойка, мъж и жена.

Но този натоварен график й пречеше да бъде с Пени и Клиф и Сабрина си даваше сметка за това. „Те имат нужда от семейство и ние трябва да им го осигурим — помисли си тя. — И без това съвсем скоро вече няма да съм тук.“

— Права си, Пени — каза. — Трябва да разреди тези посещения и да си останем за по-дълго вкъщи.

— Смятах, че нарочно организираш тази кампания — погледна я малко объркан Гарт.

— А ти участваше в нея просто защото вярваше, че така трябва.

— Напротив. Беше ми много приятно.

— Татко! — извика Пени, а Сабрина го погледна учудено.

— Вярно, че малко попрекалихме — продължи той, доволен, че е успял да накара съпругата си да замълчи от изумление. — Но след като години наред непрекъснато ми казваше, че не излизаме достатъчно, сега най-накрая успя да ми докажеш, колко много съм пропуснал, като си оставам по-често вкъщи. Сега разбирам, че не би трябвало да прекарвам повече от четири-пет вечери от седмицата у дома.

Тя се обади и се извини, че няма да могат да присъстват на партито в понеделник, и четиримата прекараха една спокойна вечер заедно. След като Пени и Клиф си легнаха, Сабрина и Гарт останаха във всекидневната — четяха, обмисляха свои проблеми, а от време на време разговаряха. „Как ли успях да го направя — мислеше си Сабрина, — да се вмъкна така спокойно в живота на едно семейство?“ Естествено, трябваше да положи немалко усилия; всяка сутрин се събуждаше с ужасната мисъл за смъртта на Стефани и непрекъснато се терзаеше от измамата, която тегнеше над живота й с Гарт. Но после часовете започваха да се нижат един по един, трябваше да върши толкова неща, че чувството за вина и тъгата по Стефани обикновено отстъпваха на заден план, за да се заеме с грижите за семейството и хората, които я заобикаляха. И с всеки изминал ден връзката й с този живот ставаше по-здрава. За пръв път имаше чувството, че е намерила мястото си в този свят.