— Талвия, или Блейк?

— В този град, изглежда, нищо не остава скрито. — Сабрина взе палтото си от закачалката.

— Чета „Стандарт“. Какво великолепно палто! От истинска кожа ли е?

— Съвсем истинска. На сестра ми е. Трябва да бягам. Имаше среща с Долорес и Линда в кафе „Провансал“. Откри ги в дъното на салона. Линда беше с тъмни очила.

— Цялата съм подута от плач — обясни тя.

— Видът ти не ме притеснява, Линда, но не мога да говоря на тъми очила.

Тя свали очилата и Сабрина изпита жалост не толкова към нейното нещастие, а към примирението със срама и унижението в погледа й.

— Стегни се! — Хвана ръката й. — Ти нямаш никаква вина. Дори не си и подозирала.

— И аз й казах същото — вметна Долорес.

— Той нямаше да го направи, ако бях по-мила с него. Винаги му натяквах, че… — тя сведе поглед и в продължение на няколко секунди устните й се движеха беззвучно — … че не ме задоволява. Той твърдеше, че причината не е у него. И сигурно е бил прав. Марти е винаги и във всичко прав. Но аз продължавах да се държа така, сякаш той не е истински мъж. Предполагам, че сама съм го подтикнала да търси утеха в младите момичета около него. Те са му казвали онова, което е искал да чуе.


— Това е абсурдно — безпристрастно отбеляза Сабрина. — Как можеш да обвиняваш себе си за това, че Марти се увлякъл по две момичета, които легнали с него и след това го изнудили да им пише тройки.

— Кой казва, че са само две?

— Гарт.

— Наистина ли? Марти не ми каза. Всъщност какво значение има колко са? Дори да беше само една, нейната поява означава, че аз съм загубила играта. Винаги съм знаела, че не съм за Марти. Нямам висше образование. Не съм чела и половината от книгите, които той е чел. Винаги съм очаквала, че ще си намери някоя по-интелигентна от мене. Разбирате ли, не мога да разговарям с него за тези неща. Колко пъти съм решавала да заговоря и в последния момент отлагах. Сега вече е късно. Той си е намерил друга, от университета.

— Не си внушавай безсмислици. Продължавай да харесваш мъжа си, но не поемай и неговите отговорности върху себе си. Толкова ли си силна, че да носиш отговорност и за всичко, което той прави?

Долорес поръча десерт.

— Защо не започнеш работа, Линда? — попита тя. — Първо, ще имате нужда от пари, поне докато Марти си намери работа. Второ, това ще те разсее. Ела с мен на следващата сбирка на клуба. Там жените се занимават с аранжиране на цветя. Те знаят кога мъжете им си търсят секретарки.

— Не искам да работя като…

— Нямаш избор, Линда. Там ще чуеш къде има вакантни места и ще кандидатстваш. Аз ще ти помогна да си напишеш биографията. Ще изброим всички секретарски длъжности, които си заемала в миналото. Ако желаеш, ще идвам с тебе на интервютата.

— Долорес, престани да се разпореждаш с живота ми!

От съседните маси се заобръщаха.

— Извинявай — изчерви се Долорес. — Стори ми се, че имаш нужда от приятел.

— Имам, вярно е! Не съм неблагодарна, но…

— Ще поръчам по още едно кафе — предложи Сабрина. — Линда, „Колекции“ има нужда от помощник за продажбите на недвижими имоти. Защо не опиташ?

— Нямам представа как се прави.

— Организираме продажбата на самото жилище и на мебелировката — от картините до вилиците и лъжиците. Ще се научиш как да ги оценяваш, как да правиш каталози, как да рекламираш продажбата и след това да я осъществиш. Трябва да си там през цялото време. Има клиенти, които се чудят как да измъкнат я някоя сребърна вилица, я кутийка за емфие.

— О, това е много интересно! — отвърна с блеснали очи Линда. — Ако ми предлагаш само защото в момента имам проблеми…

— Предлагам ти, защото преди пет минути Маделин ми каза, че за недвижимите имоти ще ни трябва човек. Сключила е договори за пет големи продажби.

— Сигурно търси някой с висше образование.

— Линда питам те само дали искаш да опиташ. Не те питам какво ти е образованието.

— Да, разбира се. Страхотно! О, Стефани, как ще ти се отблагодаря?

— Като станеш по-добра от мен в продажбите. Ако един ден аз напусна, ти ще поемеш цялата работа.

— Наистина ли смяташ да напуснеш? Да не би с Гарт да се местите?

— Нямах предвид това. Исках да кажа, ако един ден си намеря друга работа. Както и да е, това няма да стане скоро. А сега трябва да бягам, защото ще загубя и тази.

— Да дойда ли с тебе?

— Още не. Ще говоря с Маделин и ще ти се обадя. Долорес, десет долара стигат ли за обяд?

— Днес аз черпя. Нали аз дадох идеята?

— Благодаря. — Сабрина я целуна леко по бузата. — Следващият път е мой ред.

На вратата се обърна и ги погледа. Долорес говореше нещо, а Линда гледаше замечтано една картина на стената. Тя си спомни за Александра и Габриела. „Дали някой ще помогне на мен, когато кажа истината и напусна завинаги този град? Сигурно точно тогава всички ще имат много работа. О, не, има един човек, който никога няма да ме предаде — каза си, докато, леко усмихната, отваряше вратата на «Колекции». — Госпожа Търкъл ще бъде винаги до мен.“


В петък следобед излезе рано от магазина. Трябваше да занесе на Линда няколко книги по историята на мебелите и каталози с антики.

— Не е нужно да ги наизустяваш — обясни тя. — Трябва да знаеш как да намериш в каталога даден предмет, как да го датираш. Нужно е да познаваш историята на архитектурата и стиловете в интериора. Освен това трябва да имаш представа и за модата в колекционирането на антики. В момента на мода са изделията от лак и политическите плакати. Имам чувството, че следващата ще бъдат куклите. Както и да е, прочети ги и в понеделник ще поговорим.

Докато изкачваше стъпалата към външната врата, си мислеше как ще прекара цял час сама в къщата. Децата бяха на училище, а Гарт — на работа. Но вратата се оказа отключена. Кой ли се бе върнал по-рано?

— Клиф? Пени? — извика тя и изтича на втория етаж. Клиф седеше на леглото си и отчаяно тъпчеше някакви калкулатори и уокмени в найлонова торба. Сабрина се загледа. Имаше и копчета за ръкавели, комплекти за писане, портмонета и бележници.

— Приличаш на пират, заловен при скритото си съкровище — усмихна се тя от вратата.

— Мислех, че се връщаш в четири — отвърна й троснато.

— А аз мислех, че ти се връщаш в пет.

— И какво от това? Днес си дойдох по-рано.

— И аз. Смятал си, че ще успееш да скриеш всичко това, преди да си дойда?

Той я погледна така уплашено и засрамено, че на Сабрина й се прииска да го прегърне. Явно нещо не беше наред. Тя издърпа стола от бюрото му и седна.

— Мисля, че е най-добре да започнеш от самото начало.

— Вече казах на татко. Когато ти беше в Китай. Той не ти ли каза?

„Никой нищо не ми е казвал. Стефани споменаваше, че има проблеми с Клиф“ — спомни си тя.

— Изглежда, е решил, че това ще бъде ваша тайна. Надявам се оценяваш постъпката на баща си, но това, което виждам, ме кара да се съмнявам.

Клиф съсредоточено изучаваше върховете на обувките си.

— Тогава сигурно си му обещал, че повече няма да се занимаваш с това, което си правил дотогава. Предполагам, че си обещал, нали? Какво се случи след това? Клиф, все някога ще трябва да ми разкажеш всичко. Защо не го направиш сега? Преди Пени да си е дошла.

— Наистина бях спрял. — Очите му се напълниха със сълзи. Казах им, че баща ми е разбрал и вече не мога да им крия плячката вкъщи. Но миналата седмица, докато ти беше в Англия, те донесоха цялата тази камара и ми казаха, че трябва да я донеса у дома и да я скрия. Не знаех какво да им кажа.

— Клиф, кои са „те“?

— Те са в осми клас, тези момчета. Те, така да се каже, управляват цялото училище. Нали разбираш? Избират кой ще влезе в разни отбори, те винаги стават капитани на отборите и… крадат. Казват направо: „Днес ще мина през «Радио Шак» да забърша няколко калкулатора.“ После продават плячката в Чикаго, когато ходят там да се друсат. Трябваше им място, където да укриват нещата, преди да ги продадат, и един ден ме попитаха дали мога да им помогна. Помислих си, че ме харесват, че… искам да кажа, зарадвах се…

— Поласкан си бил, че са избрали точно тебе?

— Как разбра?

— Когато бях в гимназията, повечето от момичетата бяха от много богати семейства.

— Предложиха ми да си взимам по нещо веднъж в месеца или да ми плащат по петнайсет долара на седмица. Избрах парите. Ще си купя с тях стерео за стаята.

— Доста голяма сума — петнайсет долара. Сигурен ли си, че това е изгодно?

— В началото ми се струваше, че е, но после започнах да мисля, че може и да съм сбъркал — Клиф бе навел глава и гледаше отново в обувките си. — Но по-добре е човек да е приятел с тези момчета, отколкото да го смятат за свой враг. Никога не можеш да спечелиш, ако нямаш подкрепата им. Затова когато ме помолиха, реших, че ще е по-добре да съм в тяхната група… а, освен това ще получа и малко пари… та ето как стана всичко.

— Не ти ли е идвало наум, че подпомагаш и прикриваш престъпници?

— Мамо! Та те не са престъпници! Просто прибират по нещо от магазините. Не става дума за убийство, за обир на банка или нещо подобно. Твърдят, че магазините и без това печелят толкова много, че сигурно изобщо не забелязват, ако изчезнат няколко неща.

— О, така ли разправят? Клиф, кражбата е престъпление, независимо откъде е откраднатото и дали ще се разбере или не.

— Никога не съм се замислял върху това — отвърна момчето след кратка пауза.

— Сигурно и на твоите приятели не им идва наум.

— Те не са ми приятели.

— Струва ми се, че каза, че си част от тяхната група.

— Да. Но… всъщност те странят от мен, мамо. Изобщо не ме харесват. О, по дяволите! — не се сдържа накрая той, сълзите започнаха да се стичат по бузите му и Клиф яростно ги избърса с юмрук. — Съжалявам. Знам, че може и да не ми повярваш, но нещата не се развиха така, както очаквах. Те изобщо не разговарят приятелски с мен. Дори ми се присмиват.